Отиване към съдържанието

Главно меню:




radko.jpgThe Picture of the promotion of the Bulgarian organisation Radko in Skopie 27 October 2000.


Professor Gotsev,Ivan Mihailov  and Pando Mladenov
January 1990 Rome

Провесор Гоцевъ  Господинъ Михайловъ  какво ще кажетѣ за  Свобдна и мезависима Македония ?Иванъ Михайловъ отговори За коя Македония говоритѣ албанцитѣ стигнаха до Вардара!

Чететѣ Следещия Брой ще има интересни новини.

To :Mr. Jesse Flis Parliamentary Secretary to the Minister of Foreign
Affairs. Department of Foreign Affairs Ottawa/ Ontario

>From : Macedonian Patriotic Organization/ "Luben Dimitroff"

17 Regent St./ Toronto, Ontario

Re : The Situation in the Former Yugoslav Republic of Macedonia.

Mr, Jesse Flis :^'' Parliamentary Secretary to the Minister of Foreign
Affairs. Department of Foreign Affairs Ottawa, Ontario

Dear Mr. Flis,
It has been a long time since I have attempted to write a letter to a member of parliament, let alone to a person who has some influence over the foreign affairs of Canada.

We seem to meet from time to time at important social affairs over cocktails, where you asked me to write on the subject of the Macedonian question from a Bulgarian perspective. Current events in the F.R.Y. (Former Republic of Yugoslavia) make it even more imperative for me to explain the current situation.

So here it is, in a nutshell....



George Mladcnov B.S.Ph.,

President of the Macedonian Patriotic Organization, "Luben Dimitroff


Atanas Deliivanov B.A.Sc.

Secretary of the Macedonian Patriotic Organization, "Luben Dimitroff
Date.June 10.1995 edited by G.G.M

Much of what we know geographically as Bulgaria, Macedonia, Thrace and Dobrudja was originally populated by a common people known as the Bulgars. They spoke a common language, Bulgarian and had a common Orthodox religion, despite being conquered by the Ottoman Empire. This occupation continued until early 1878 when a Bulgarian uprising trapped a large portion of the Turkish army between an advancing Russian army and a small force of Bulgarian patriots. This victory unified the Bulgars as never before and crystallized a new national consciousness. The treaty of San Stefano, signed between Russia and the Ottoman Empire, in March 1878, brought an end to the war and formally acknowledged the existence of the Bulgarian nation. This newly created Bulgarian state included most of the territories inhabited by Bulgarians, in particular the region of present day Bulgaria, Vardar Macedonia (in F.Y.R.), Aegean Macedonia (in present day Greece) and Thrace (in both Greece and Turkey). The imperial powers of the time objected to such a big state which was friendly to Russia and could become a Russian spring board into the European and Mediterranean theaters. Almost immediately the Austro-Hungarian Empire, the Prussian empire (Germany), the British and the French convened in Berlin to prevent Russian influence from spreading. This conference was known as the congress of Berlin of 1878. The great powers decided to impose a unilateral solution which partitioned Bulgaria proper into two regions : Eastern Rumelia and the principality of Bulgaria. Eastern Rumelia, Macedonia and Thrace were to be governed, as before, by the Ottoman Empire whereas the principality of Bulgaria was to be given a limited autonomy. The Russians were powerless to prevent the partitioning of the newly liberated state.

However the Bulgarian people were determined to re-unify their partitioned state. The Bulgarian people fought a number of wars in order to unite its people. The first war in 1885 ( the war of unification ) liberated eastern Rumelia from the Ottoman Empire. In 1903 the Bulgarians in Macedonia and Thrace had an unsuccessfully tried to leave the Ottoman Empire. The remaining regions were finally liberated in 1912 by a coalition made up of Bulgaria, Serbia and Greece. However in 1913, after the Ottoman Empire had been defeated, the coalition collapsed and began arguing about which liberated region was to be governed by which country. The main point of contention was the governance of Macedonia and Thrace, both primarily inhabited by Bulgarians. Neither the Greeks nor the Serbs wished to be bound by the original agreement made at the beginning of the war, which stipulated that those regions being populated mostly by Bulgarians were to be governed by Bulgaria. This led almost immediately to yet another war, called the Balkan war, which pitted the Serbs, Creeks and Romanians against a badly outnumbered Bulgaria. Bulgaria was quickly defeated and yet again partitioned, losing Macedonia to the Serbs and the Greeks, Thrace to the Creeks and Drobruja to the Romanians.

The Bulgarians in Macedonia enjoyed a brief period of freedom during the First World War while they were liberated by the Bulgarian army. This moment was not to last, as the territory was re conquered by the Serbs and the Greeks who sided with the western powers during the war. After the First World War the Creeks and the Serbs embarked on a path of ethnic cleansing and forced cultural assimilation. Bulgarian schools and churches were closed, and any use of the Bulgarian language written or spoken, was punished by harsh jail sentences and severe fines. Bulgarians who expressed their culture or nationality were rounded up and executed or sent to prison. The Greeks and the Serbs wanted a complete assimilation of the Bulgarian population in Macedonia and Thrace, leaving no remnant of Bulgarian culture. This harsh policy continued unabated until 1941 when both Yugoslavia and Greece fell to the Germans. Despite over 2 decades of oppression the population still remained predominantly Bulgarian and welcomed the brief re­unification with their fellow Bulgarians with open arms. Because Bulgaria did not participate in the second world war they could not uphold their claim to Macedonia and Thrace against those of the Serbs and Greeks who had fought against the Germans.

An even more vicious period of ethnic cleansing against the Bulgarian populations occurred after those regions were rcincorpo rated into Yugoslavia and Greece. The Serbs killed over 12,000 Bulgarians and immediately imprisoned 120,000 more, out of a Bulgarian population of 1.2 million. The lack of success in their previous policy of cultural assimilation lead them to change a significant part of their oppressive policy. Whereas before they tried to impose the Serbian language and culture unilaterally on the Bulgarian people, a policy which met with much resistance, now they permitted Bulgarian to be spoken, albeit with several limiting restrictions. Bulgarian was to be taught in schools in a bastardized form with Serbian characters and words infused into this new language, known commonly today as "Macedonian". The Serbs hoped to first quench the national aspirations of the Maccdono-Bulgarians, who wished to be reunited with their kin in Bulgaria. In order to do this they tried to convince the conquered Bulgarians that they were actually liberated "Macedonians" and formed part of culture previously unknown for over 2,000 years. The Bulgarian youth were to be taught that they were Macedonians culturally and linguistically distinct from Bulgaria. The policy of cultural assimilation could then proceed, although at a slower pace than before. With the repressive and mutually hostile regimes on both sides of the Yugoslavian and Bulgarian border the Bulgarians in Yugoslavia were culturally and socially isolated for over 50 years. Despite this policy over 500,000 self-admitted Bulgarians still exist in Macedonia today.

Contemporary Situation

In September of 1991 the Macedonian provincial parliament held a referendum for independence from Yugoslavia which passed with overwhelming support from the people. Three major political parties were formed after independence : the Macedonian socialist party (made up of the former Serbo-communists), the Albanian democratic party and the Bulgarian re-unification party (IMRO : internal Macedonian revolutionary organization). The Bulgarian independence party won the majority of seats in the first parliamentary elections but were defeated by a coalition government formed by the former Serbo-communists (Macedonian
communists) and the Albanian nationalists. The Albanian party joined the communist party primarily out of fear that they would lose their cultural identity in the event of a Bulgarian unification and in order to gain a disproportionate share of political concessions.
Fears that the pro-Bulgarian party would form a majority government prompted the pro-Serbian government to carry out widespread intimidation, police brutality and questionable electoral practices before and during the second parliamentary elections (1994) to keep itself in power. These elections were marred by so much corruption that the pro-Bulgarian party, the then official opposition, refused to participate in the final stages of the election. The present government is still a coalition of Serbian ex-communists and Albanian nationalists.

Macedonia's present population is made up of predominantly Bulgarians, with about a quarter of the population being Albanian and the remaining 5% made up
of Vlah's (Romanians), Turks, Romi (Gypsies) and Serbs. Cultural and religious differences between the Bulgarian and Albanian population make the stability of the region severely in question. The Albanians are predominantly Muslim and speak a separate (Albanian) language and neither Bulgarians nor Albanians see themselves as "Macedonian". This fact alone puts the long term stability of the region in doubt. Unlike other regions of the former Republic of Yugoslavia, which have their own distinct cultures, the people of Macedonia still have close cultural and linguistic tics to their neighboring countries: Bulgaria and Albania. Mutual hatred of the Serbs, by both the Albanians and the Bulgarians in Macedonia virtually guarantee the disintegration of the fledgling republic as we know it. A forced or imposed solution on the majority of the population to keep the republic together does not seem likely of success, given the temperament of the people living in Macedonia.

Perhaps the most reasonable solution is to allow the Albanians to join with Albania and the Bulgarians to join with Bulgaria. Unfortunately this solution is not
very popular in international circles. The Serbs arc unwilling to lose their influence over the fledgling republic, as most certainly would occur in the above mentioned case. The Greeks oppose this plan for fear that it will incite nationalistic feelings amongst its own Bulgarian population in Aegean Macedonia. The European nations are fearful to take any bold steps in the regions for fear of starting a multi-national war. The Americans, in particular, have recognized this potentially volatile situation and have posted 500 peace keepers in the region.


A slow reintegration of Macedonia into both Bulgaria and Albania seems to offer the best chance of success for averting a civil war. This policy would avoid
much of the extreme violence which occurs during civil disorders and would guarantee the safety and rights of the existing minority groups. A division of the region into Albanian and Bulgarian provinces could be brought about in much the same way as Czechoslovakia divided itself into the Czech and Slovak
Republics. This course of action would address the fears of both the Greeks and the Serbs while still  meeting the national aspirations of the diverse Macedonian population.Reintegration of the provinces into their respective countries could eventually be brought  about by long term trade agreements and cultural associations, both of which would provide a much needed economic and social stability to the region. Unfortunately leadership from the international community has been lacking and any solution to this dilemma will have be developed locally by the Bulgarian and Albanian people regardless of any regional status quo.

" So in a nutshell, this is the situation and a possible solution".

Appendix to the material which was sent to the Canadian foreign office
in June 1995

The spring of 2001 in the FYROM was a conflict mainly between the Albanians and the Serbo-Macedonians. The other major cultural groups which historically played a significant role in the turn of the last century, such as the Bulgarians, oppressed from before 1941 and after 1944, only took a minor role in these conflicts. Having been forcibly dispossessed of their Bulgarian culture and identity this people developed a severe aversion to becoming involved in cultural
conflicts. Yet as the conflict between the Albanians and Serbo-Macedonians intensified, more and “Macedonians” eager to escape the fallout of the
hostilities “rediscovered” their Bulgarian roots by applying for Bulgarian citizenship. To date the Bulgarian government has yet to
release any information regarding the number of passports issued to Macedono-Bulgarians. In addition more and more “Macedonians” are
choosing to study in Bulgaria because of the employment opportunities in Europe which Bulgarian diploma offers.

None of this however addresses the two central issues of concern to leaders and diplomats of the region. What can be expected from the
Bulgarian government in terms of national policy and what and when will be the eventual reaction of the Albanians in the region?

To date the Bulgarian government has disavowed any involvement in the region and any national claims to all lost territories. Similarly the
Bulgarian people overwhelmed by cynicism, nihilism and poverty, have  shown a similar disinterest in the region. This is in stark contrast
to the past when the Bulgarian people were outraged by the treatment of their bothers and sisters in the dispossessed territories. The
Bulgarian government has shown little leadership and understanding in this area. This is not entirely the parliaments fault, as the desires
of each successive populist government have been unable to form a cohesive long term national policy. Indeed it seems as if the
Bulgarian government is forever chasing the desires of shifting popular sentiment.

With the collapse of the Soviet Union and American commitments in the Middle East the Americans have shown little interest in the region.
The European Union seems happy to keep the former Warsaw Pact nations and newly Balkanized nations as dumping grounds for their high priced
and luxury goods. Little interest has been shown in dealing seriously with future conflicts such as the developing hostilities in FYROM.

The conflict incited by Serbo-Macedonian chauvinism and Albanian national desires has created a Gordian knot which seems to have no
peaceful solution other than the separation of the two cultural groups. While the Albanians have stated their goal to reunify the
severed Albanian territories, the “Macedonians” have shown little desire to seek a peaceable partitioning of the unstable nation state.
Yet eventual partition peaceful or otherwise is the only long term solution. Whether the partitioned Macedonian Territory can exist by
itself or in a union with Bulgaria is a question of much concern. While Bulgaria would provide a much needed economic and industrial
boost to the impoverished territory of “Vardar” Macedonia, 40 years of ethnic cleansing, Serbo-Macedonian propaganda and internment have made
any union a difficult proposition. It is doubtful that an isolated impoverished “Vardar” Macedonia could exist as a Luxemburg of the Balkans.

Georgi. Mladenov

15 sep 2003.

Thanking you for you attention,

I remain,

Yours Truly.


G. Miadenov.


1. The causes of the 1st Balkan war are well documented in the "Report
of the International

Commission To Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan wars",
the Carnegie

Endowment for International Peace,1914 , Hazell Watson & Viney Ltd,
Aylcsbury, Great Britain.

2 Based on contemporary US State Department Reports (1983).

3 Pettifer J. Macedonia: still the apple of discord. The World Today
1995; 51:55-8.

Final texts has been edited by Gosho Mladenov L.L.B.

Българските паспорти на магнати и политици...или “бомбите”, които намерих пред вратата си

Най-много български паспорти са взели политици от ВМРО-ДПМНЕ – партията, която най-гласовито атакуваше Договора с България

Владимир Перев

Владимир Перев

Владимир Перев*, Скопие

Известно е, че над 110 000 македонски граждани са получили българско гражданство, имат паспорти и повечето от тях вече са заминали на Запад в търсене на по-добър живот или получаване на адекватно образование. Други 25 000 чакат на опашка, независимо дали пред „Агенцията за българите в чужбина“, или вече очакват резултатите от проверката пред Министерството на правосъдието. Всички те, подписаха декларации пред българските институции, че техните предци са "българи" и доказаха с документ - често старо кръщелно свидетелство на Екзархията или военна книжка на някой дядо, съхранявана в  тъмните ъгли на старите им къщи, че това наистина е така. Те също така подписаха изявление, че се 

чувстват "чисти българи", 

че ще се държат правилно с новото си “отечество", което от своя страна ще им предостави паспорт, който за някои от тях е истинският път към светлото бъдеще. Засега всичко е наред.

Проблемът започва с тревогата на съвестта и страха, че политиката в тяхната „първа родина“ може по някакъв начин да им отмъсти. Това е така, защото много политици, журналисти, държавни служители и работници почти ежедневно, независимо дали чрез медиите или през парламентарната трибуна, говорят за „предателите“, които вземат български паспорти и напускат страната за по-добър живот, казвайки, че има някои, които не са предатели, но необходимостта ги накарала да извършат  подобен акт. 

За мен това би било добре, ако до преди няколко седмици не бях се сблъскал с нещо много изненадващо. Изненада, за която до ден днешен не мога да кажа, дали е приятна или изключително неприятна.

А именно - някакъв непознат човек остави доста дебел плик пред вратата ми, адресиран до мен. В нито един момент не мислех, че някой би искал да ми направи нещо лошо, като например да ми сложи бомба или отрова, но когато отворих плика, видях, че вътре наистина има „бомби“, при това доста. Добре подготвена 

документация за македонски политици и общественици, търсещи българско гражданство

Всички с имена, фамилии и снимки, с адреси в България и Македония, и много други данни. Повече от 200 политици и депутати от всички партии са си извадили  български паспорти. Най-много са тези от ВМРО-ДПМНЕ, тъкмо тази партия беше най-гласовита в своите атаки срещу „предателството“, а именно срещу Договора с България. 

Срам ме е да говоря за колегите журналисти, но трябва да кажа, че преброих правилно седем (7) собственици на медии. Редакторите са безброй, но нека само да кажем, че на един от редакторите е отказано само едно гражданство. Вероятно някой злонамерен човек, казал нещо някъде за същият този редактор...

Броят на председателите на общински съвети в цяла Македония, както и членовете на общинските съвети не са номерирани, всички са надлежно регистрирани, с представени образование и професия.

Броят на македонските бизнесмени е поразителен. Много малко бизнесмени в Македония нямат български паспорт. Един от македонските магнатите заедно с брат си не само кандидатства и получава паспорт, но изброява и адреси на близките си в Неврокоп, днешния Гоце Делчев. Магната казва, че  бил в добри отношения с роднините си, „точно“ стои като ръкописен коментар на  българска полиция под документа.

Министрите, заместник-министрите, помощниците и държавните секретари също не са малко. Има любопитство към тях. Ако нямат български паспорт, се посочва от коя европейска държава, или от която й да е друга държава в света имат паспорт и къде са регистрирани. Това се нарича ефективно полицейско сътрудничество на ЕС.

От всичко до тук най-впечатляващ е броят на полицейските служители от македонското Министерство на вътрешните работи и офицерите, подофицерите и войниците на АРМ. Всички те идват с невероятна биография и професионален опит.

„Бомбите“ показват как работят българските служби за сигурност. Повечето от служителите на АРМ и цялата полиция са провели "разговор" с компетентен български офицер, по-точно с член на българското разузнаване и контраразузнаване. Те също така са се съгласили да си сътрудничат с полицията, а някои от по-важните и по-способни са

подписали “декларация сътрудничество“ с компетентната българска служба

Установена е и подходяща такса за услугите.

И магнатите с много пари са преживели нещо подобно. Те плащали някаква сума пари, разговаряли са с банков служител, обикновено банков мениджър и така българската полиция разбира всичко за техните сметки и парични потоци. Понякога се случва бизнесмените да си платят за дискретността на някои бизнес приятели, а тези суми да отидат при бедните полицаи и служители на АРМ, приели сътрудничество ... от наши, за наши, както се казва! 

В собственоръчно написаните заявления някои служители и бизнесмени казват, че не се страхуват от македонските власти и че България ще ги защити, позовавайки се на „яркия“ пример с бившия министър на здравеопазването в Македония, Владо Димов, когото българският консул в Полша спаси от заповедта за арест на самото летище. Съвсем наскоро случаят на Деян Давидовски е цитиран от шведската полиция за екстрадирането му, тъй като е имал български паспорт, а шведският съд не е приел акта на "тероризъм" по отношение на нападението срещу парламента, което се случи на 27 април 2017 г.

Както биха казали уважаваните Зоран Заев и Християн Мицкоски, не бих разбрал всичко това, ако „добронамерен свиркач“ не беше оставил  тези „бомби“ пред вратата ми. Не знам какви са „добрите намерения“ на доставчика, но ме притесняват добрите намерения на властите, които искат да запазят македонската идентичност, нация и език с всички сили. Ако са такива, както ги видях в документите, нека си тръгнат.

*Владимир Перев е уважаван журналист от Скопие, анализатор и редовен автор на „Македонска трибуна” – Канада.

Оттукъ и сега на кѫде ?

Таке пише въ страницата на МНИ въ България!

Вече не е тайна, че представителитѣ на сърбитѣ въ Вардарска Македония и тези отъ България не се разбраха ,чий  е Гоце Делчевъ!

Стигна се до тамъ,че ние българитѣ отъ Македония и Одринска Тракия, ще трябва да се пазареме съ децата на Тито македонски, за нашето българско бѫдеще?

Ако някой мисли ,че тези сръбски даскълчета и господинотъ Заевъ ще имътъ смелоста да кажътъ истината за нашето бългърско минало,се лъжътъ
и продълажътъ да признаетъ ,че до вчера бяхме българи а отъ Септемри 1944 година станахме чисти ,,македонци,,отъ югословенски произходъ!

Ние мислимъ и смѣ писъли,че бѫдещето на Вардарска Македония е да бѫде съ Майка България!

Това наше мнение е публикувано като мнение и испратено до външното министерство на Канада!

Г. Младеновъ

„Първата пушка“ неосъществената македонска свобода

За белградските терористи Москва беше единственият учител, там бяха алфата и омегата на тяхното политическо и (не) човешко образование и идеология

Владимир Перев

Владимир Перев

Владимир Перев

Македония отбелязва своя национален празник, 11 октомври, деня на началото на въоръженото въстание срещу, както ни учеха, „българската фашистка окупация“. А именно на този ден през (не толкова далечната) 1941 г. с пушка и нападение в полицейския участък в Прилеп започва въоръженото въстание в Македония срещу българската фашистка окупация. Само няколко години по-късно, около 1950 г., формулировката е променена, думата „фашистка“ нарочно е пропусната и по-младите поколения научават, че борбата се води срещу целия български народ, винаги представян като окупатор. Правителството „обърна плочата“ някъде след 1992 г., а терминът „фашистки“ отново влезе в употреба, а пък сега със сетни мъки идеята е да остави само думата „фашистки“ а определението „българския“ да бъде заличено. Сега нещата стават все по-трудни, тъй като тази терминология за българите остана психологическо наследство на македонските поколения,

отгледани в духа на титовизма, комунизма и вулгарния македонизъм

Какво наистина се случва през 1941г. През април, около двадесет дни след влизането на германските войски в Македония, влизат и части от българската армия, които са посрещнати като освободители на народа от сръбските жестокости и насилие. Но младите, безработни, студенти от Белградския университет, сръбските колонисти, заедно с група от наистина безработни и криминални типове от подземния ъндърграунд в Прилеп, не са доволни от реда в града. Студентите са привлечени в схемата на белградските комунисти и редовно получават заповеди за бунт по тайни канали, винаги подканени и проектирани от централата на Коминтерна в Москва. Под силното влияние на Белград и Москва и с дългогодишното намаляване на авторитета на тогавашния партиен раководител за Македония, Методи Шаторов Шарло, комунистите от Прилеп, обединени с откровени престъпници, извършват терористична атака срещу полицейски служител в Прилеп. Убит е член на охраната на затвора, а партизаните се оттеглят без жертви и се крият по селата в околноста на Прилеп. До началото на зимата селяните са ги предали на българските власти и много от тях се озовават в затворите из цяла Македония и България. На никого от участниците в това нападение не е наложена смъртна присъда. Почти всички оцеляват до края на войната,  в затвора или на свобода, за да можат всички след „победата“ да бъдат удостоени с най-високи отличия и наградени с големи държавни награди. Всички освен един ...

Кой е той? В критичната нощ на 11 октомври 1941 г. изстрел от пистолет „Браунинг“, използван от кралската югославска армия и полиция и носещ емблема „пистолет военнo държавен“, поставя началото на така нареченото въстание. Стрелецът и убиецът се казва Душко Наумовски и името му не се споменава до 1991 година.

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време. Роднините му се преместват в Сърбия още от турско време и работят там като пекари. Уж баща му бил агроном, но това не е сигурно. 
Преди германските войски да влязат в Сърбия, семейството се връща в Прилеп. Той винаги е в компанията на белградски студенти, връща се в Прилеп и заедно с тях решава да участва в терористичния акт, нападението на участъка, както се казва още в града. Нещо повече той доброволно изпълнява най-трудната задача - да убие пазача на входа.

Затворническата охрана е мъж на средна възраст от село Смилево, родното място на Даме Груев. Казва се Петър Колев, женен е и е баща на три непълнолетни деца. Той е мобилизиран и служи като запас в Българската армия. Най-важното е, че бащата на Душко и пазачът се познават и са добри приятели. Душко не се появявал вкъщи от няколко дни, затова баща му отишъл при приятеля си същата критична вечер, за да попита стражаря дали не е виждал Душко и ако го е видял, да му каже да се прибере у дома. Освен всичко друго Душко е известен и като комарджия, така че баща му се притеснява за съдбата му.„

След това нещата се случват

като в древна трагедия

Същата вечер Душко се приближава до стражаря, който го пита дали е Душко и му казва, че баща му е поръчал да се прибере вкъщи, тогава Душко е приближава приятелски и убива злополучния стражар с един изстрел. След това другите терористи хвърлят бомби в затвора и се оттеглят. Това е краят, просто една жертва на едно нещастно приятелство.
Душко не отстъпва с партизаните в планината. Той остава в Прилеп, живее в смут три дни, докато българската полиция най-накрая го арестува и задържа. Той е осъден на шест и половина години затвор, лежи известно време с Лазо Колишевски в затвора в Битоля, а след падането на България е освободен от затвора в Скопие след 9 септември 1944 година.

 Убиецът Душко Наумовски успява да оцелее във войната, но не успява да избяга от съдбата и собствените си страсти. Следвоенната му биография е неясна. Работи в УДБ-а в Прилеп, след това работи в УДБ-а в Белград. В Прилеп той е обвинен от млада жена  за кражба на златни бижута, а в Белград за вземане на подкуп и кражба. Отново е вкаран в затвора, но след намесата на Лазо Колишевски е освободен от затвора и работи като актьор, режисьор и накрая като директор на Народния театър в Битоля. Югославия на Тито се отнася към него с презрение, той не получава никакви медали и награди от управляващите тогава власти. Мразен и презрян от своите партийни другари, той живее под светлините на Битолския театър, с бягството от реалността и бягството от себе си. Но Македония не успява да избяга от неговата постъпка...
Изстрелът с пистолет на един обикновен убиец, претенциозно наречен „първата пушка“, отваря нова, най-трагична глава в македонската история. Само три години и половина по-късно от планините слизат примитивни главорези които въвеждат насилие, непознато и в турско време. Масовите екзекуции в цяла Македония са нещо обичайно а предварително уговорените съдебни процеси са реалност до 1990 г. и дори до днес. Всичко това е свързано с насилствената национализация и конфискация на имотите на гражданите, за да завърши в безсмислената война на югославските националисти.

За белградските терористи Москва беше единственият учител,

там бяха алфата и омегата на тяхното политическо и (не) човешко образование и идеология.

На Великден 1961 г. Душко Наумовски губи живота си при пътнотранспортно произшествие на пътя Прилеп - Битоля. Неправилно е също, че датата на смъртта му, която е изтекла чрез сайтовете, че той е починал на 10 декември, и че мястото на произшествието  е на Плетвар ... сякаш историята се е грижила да го заличи от реалността на страниците си.

Така приключва животът на партизана, затворника и терориста Душко Наумовски. Погребан е на гробищата в Прилеп и дори тогава някой се е погрижил надгробният му камък да бъде съборен. Той беше просто обикновен престъпник, който никога не е бил истински революционер. Изстрела от неговия пистолет и невинната жертва Петър Колев от Смилево разкриха бездната на македонската трагедия и трагедията на македонските българи. Свободата остана далечна, неосъществена мечта.

A people with no country.

Now more than ever, the Bulgarians in Macedonia are a people with no country. Their churches have been seized by the Macedonian synod, their schools closed, and their rights denied. As far back as World War 2, Bulgarians in Macedonia were being killed for declaring themselves Bulgarian. Speaking Bulgarian was an automatic prison sentence from the Serbs running the country. As late as the 1980s 23% of all males were in a Macedonian prison, and this statistic was skewed towards the Bulgarians. To say they were political prisoners was an understatement.

One would think that the Bulgarian Government would be sympathetic too their plight, but the current evolution of the communist government in Bulgaria has taken the position of arming the current Macedonian regime with weapons and vehicles. Bulgarian school books have been stopped at the border however. What the Bulgarian government has done was to issue passports to a few Macedonian Bulgarians to ease the political tensions in Macedonia. This way the Macedonians can continue abridging the Bulgarians language, religious and political rights. After the Serbian genocide of Bulgarians in Macedonia, the Bulgarians simply don't have the will to stand up to Serbian oppression in Macedonia. Unlike the Albanians who continue to fight with safe havens in Albania and Kosovo, The Bulgarians in Macedonia have no one to turn to, being disavowed by the Bulgarian Communist Party. They receive no foreign aid, unlike the Serbs who continue to receive funds from the Canadian government, their wages are less than 300 Euros a month, their unemployment is 40% and their idea of secure employment is growing apples and grapes.

To the world they call us Macedonians, but when they put us in prison they call us you son of a Bitch Bulgarians.



Georgi Mladenov and Ivan Mihailov April 1968 Rome

Безусловна капитулация ни предписа Ньойскиятъ диктатъ отъ 1919 г. Французитѣ и тѣхнитѣ сѫюзници осигуриха възможность да бѫдатъ поробвани даденитѣ даромъ на гърци и сърби български земи!

Днесъ, 7 Октомри 2019 година ще бѫде записанъ, като най-срамната дата! Същото е, което нашитѣ врагове гърцитѣ и сърбитѣ, искаха отъ 1919 година до наши дни!, когато Македония и Одринска Тракия имъ бѣха дадени, като бакшина хайванъ пазаръ!

България, следъ като капитулира на 7 Октомври 2019 година, сега щѣла да постaвя условияза преговоритѣ на Вардарската сръбска бановина по отношение членството й въ Европа! Въ договора за добросѫседство никѫде нѣма думата Българин!. Съ тази капитулация, ние българитѣ, гарантирахме асимилацията на поробенитѣ българи въ „Северна Македония“ да бъдѫтъ превръщани въ сърбо-македонци! Всички партии въ България продадоха българскитѣ национални интереси, или по-точно казано решиха сѫдбата на българитѣ въ Повардарието и въ територията на Бѣломорска Македония и Тракия! Само единъ професоръ написа нѣколко реда, че съ тази капитулация ние, вече даваме на сръбскитѣ агенти, управляващи Вардарска Македония, да правятъ и въ бѫдеще каквото си искатъ, така както правеха до наши дни, отъ 1944 година до днесь!

Ние вече си написахме онова, което ни тежи на душата!

Владо Черноземски- лебедовата песен на ВМРО

Владо Черноземски

Владо Черноземски

Владимир Перев

Няма човек, който да не е чул за него, няма човек, който да не е почел подвига му, няма човек в Македония, който в младежките си дни да не е проронил поне една сълза над трагичната съдба на отмъстителния революционер, няма човек, който да не се е възхищавал на неговия подвиг, последван от лична саможертва. В дългите зимни нощи на Македония децата, седнали около камините, слушаха историята за героичния акт на Владо Черноземски, който в очите им изгряваше като приказен герой, завинаги

обгърнат в ореола на ангелското отмъщение

Величко Димитров Керин, по-известен като Владо Черноземски или Владо Шофьора е роден през 1897 г. в село Каменица, днес квартал на Велинград. Завършва трети клас в селото си и заминава за София. Участва в Първата световна война, а през 1922 г., влиза във ВМРО на Тодор Александров. Заедно с четите на войводите Иван Бърльо и Трайко Лакавишки той участва в борбите срещу сръбските окупационни власти в Македония,  в района на Щип, Кочани и Радовиш. Тодор Александров му възлага „специални задачи“, а по-късно, под ръководството на Иван Михайлов, той убива левичарите от ВМРО Димо Хаджи Димов и Наум Томалевски.

По това време Македония се намира под диктатурата на цар Александър Караджорджевич. От 14 500 жандарми в кралска Югославия над 12 000 са разположени в Македония и заедно с македонските сърбомани, организирани в известното  „Сдружение за борба срещу българските бандити“, водят борби с четите на ВМРО и извършват безпрецедентен терор върху населението, убийствата на мъже и дори деца са ежедневие из македонските села и градове. Извършват се насилствени саботажи на населението, а всички свещеници и учители от времето на Екзархията са преследвани и много често убивани като

носители на независимото българско национално и образователно съзнание

Това не се случва само в Македония. Крал Александър извършва подобни издевателства и в цяла Хърватия, преследвайки онези, които защитават хърватската си идентичност, принуждавайки ги да приемат новата „югославска нация“, разбира се, с доминиращ сръбски елемент.

За да предотвратят терора на крал Александър, хърватските националисти Анте Павелич и Густав Перчец, през 1929 г., подписват споразумение за сътрудничество със Съюза на македонските емигрантски организации за преодоляване на непоносимото положение в Македония и Хърватия. Това е началото на края на Кралство Югославия и запечатването на съдбата на династията на Караджорджевичи. Перчек и Павелич са осъдени на смърт, но те вече са в чужбина и оттам решават съдбата на Югославия и омразния тиранин. Хърватите са твърдо ангажирани с убийството, а ВМРО дава най-добрия си човек като „помощник“ в обучението на извършителите на присъдата. След подготовката на групата в Италия и в лагера Янка Пуста в Унгария, антентаторите пристигат във Франция, за да изчакат цар Александър на официалното му посещение във Франция. Логистичната поддръжка с фалшиви паспорти, пари и оръжия идва от Еуген-Дидо Кватерник, който по-късно става ръководител на тайната полиция на НДХ. На 9 октомври 1934 г. Владо Черноземски стреля по крал Александър по улиците на Марсилия, убивайки го, а той самият е смъртоносно ранен от френската полиция. Умира в полицейската префектура в Марсилия, без да каже ниту дума, а френските власти дори не му предоставят основна медицинска помощ. Оттук нататък всичко е ясно и написано.

ВМРО официално не съществува в момента на убийството. Организацията е разпръсната и повечето от нейните видни членове са или в затворите, или в изгнание из цяла България. Лидерът Иван Михайлов е имигрант в Турция. Вероятно знае всичко, но не казва на никого. Ситуацията в България също не е лека. Тя се намира под режима на двойният агент и професионален превратаджия Кимон Георгиев. Антуража на тази тъмна особа и неговият кръг „Звено“, платен с пари от Москва, ръководи със съдбата на свита, разделена и обезобразена България. Тогава през 1934 г. те не успяха, но през 1944 г. триумфираха,

служейки на съветската окупационна армия и сатрапа Сталин

За съжаление те не получиха заслуженото наказание.
Революционната ВМРО умира през 1934 г., благодарение на слугите на Москва в София и техните привърженици в Македония. След 1990 г. се формират нови ВМРО и в България, и в Македония, но нито една не достига славата на „старото“. ВМРО. Тук разбира се, не става въпрос за въоръжени действия, говорим за липса на интелектуална сила, доброволен компонент и страх от среща с миналите, героични времена.
Убийството в Марсилия е последната въоръжена акция на михайловистката ВМРО. Смъртта на цар Александър отвори път за демократичните процеси в Югославия. Партиите, премахнати с акт на краля, бяха възобновени, започна работа расформированата Скупщина, появи се надежда за нови, светли перспективи.

В основата на успеха на убийството в Марсилия е саможертвата на Владо Черноземски. Това е последната и най-красива, лебедова песен на ВМРО, така че нека се надяваме и вярваме, че нещата в Македония ще вървят към по-добро.

Македонците не помнят кога на България и на българския народ се е гледало като на единокръвни братя

Време е най-многобройните жертви на сръбската националистическа политика и югославската квазикомунистическа система - македонските българи, да получат своето признание

Владимир Перев

Владимир Перев

Владимир Перев*, tribuna.mk

30 септември 2019 година е нещо като граничен камък в отношенията между България и Македония, разглеждани в светлината на новото време, във времето на Договора за приятелство и добросъседство. 
Докато пиша този текст, българските медии се пълнят с менния и полемики за позицията на българския президент Радев, който призова за вето за получаването на дата за преговорите с ЕС от Брюксел и твърдата позиция на вицепремиера Красимир Каракачанов, който иска втвърдяване на позицията спрямо Македония.
А в Македония засега всичко е спокойно. Македонците са обзети от еуфорията, създадена от решението на Бундестага за започване на преговори с Макодения и с пренебрежение гледат на българските полемики.
 Както обикновено се надявяат че някой ще "свирне" на българите и те ще заиграят поръчаното хоро.
Вече 100 години България води 

безволева, малодушна и предателска политика

 към Югославия/Сърбия/Македония и към собствения си народ, народът, който припознава българския национален идентитет в Македония.
Някои български политици изцяло се отказаха от своя народ в Македония и го изоставиха на милостта и немилостта на сръбските и гръцките насилници, които провеждаха безмилостната му денационализация.
Някои, като Александър Стамболийски, платиха предателството с главата си, но щетите нанесени от това предателство и кръвта на падналите жертви, са невъзвратими.
За България под комунистическата власт и съветската окупация няма какво да говорим, политическата креатура на НКВД, Тодор Живков е направо комичен, съдейки по стенографираните разговори между югославската и българската делегация по "македонския въпрос".
Докато българските политици се побратимяваха с "братушките", в казармите на титова Югославия, в каменоломните в Добой и на други места бяха тормозени и загиваха македоно-българските патриоти.
И албанските патриоти не доживяха по-добра съдба с космополита Енвер Ходжа, но те вече много успешно, разчистват това помежду си.
Пътят на Македония към Европейския съюз трябва да бъде път на своеобразно

 "пречистване" от собствените заблуди,

 но и признание и почит към жертвите дадени от македонския народ в името на неговата национална свобода.
Партизаните, като борци против фашизма, получиха паметници, признание, а Бога ми, и добри финансови компенсации.
Груевски "ревитализира" античните паметници и изгради изобилие от нови, всичко в името на новия "национално-античен инженеринг". Сега остава най-многобройните жертви на сръбската националистическа политика и югославската квазикомунистическа система - македонските българи, да получат своето признание.
Да се изгради паметник в село Гавран на застреляните селяни и децата им от сбърския жупан Добрица Маткович, да се направи паметна плоча пред затвора в "Идризово" в памет на затворените ВМРО-вци с български произход. 
Затворници - македонски българи, в най-тежки условия, изградиха "кървавият път" от Ресен до Отешево и пътя през планината Галичица. 
Десетина хиляди оставиха костите си там в резултат на нечовешките условия и терора на УДБ-а. 
Днес туристите (и българските!) минават оттук и се възхищават на гледката, без да знаят, че газят костите и кръвта на безименните македонски българи, заровени в единични или масови безименни гробове, а най-честно хвърляни в Преспанското езеро за храна на рибите.
Македония отдавна, от 1918 година е в "центрофугата на хаоса и безвремието". Македонците не помнят кога на България и на българския народ се е гледало като на единокръвни братя, или поне като на равни.
Помирителното българско отношение към Македония е само потвърждение и одобрение на

злодейската сръбска и руска политика към македонсикя народ, 

това е виза за ново насилие на Белград и Москва към македонците.
Македонската политика, македонските историци, а и по-голямата част от македонският народ трябва да се "срещнат с историята", а това е възможно само със стабилни и ясни български позиции.
България никога няма да бъде уважавана от македонците и сърбите, ако позволи Гоце Делчев, макар и номинално да има и капка македонска национална идентичност, подобна на онази, която имаме съвременните днешни македонци.
Това е богохулствено, не само за Гоце, но и за всички останали македонци, герои в борбата за свобода и просвета на българското племе в Македония.
Някой иска да се забравят и заличат и заслугите на онези македонци, които като офицери и войници, учители, свещеници и обикновени граждани, са участавли във войните за свобода на македонските българи.
Някой иска да бъдат забравени жертвите и пролятата кръв на македонските патриоти в борбите за българската идея в Македония. 
Ние сме неотделима част от българското офицерство в историята (а и сега), ние сме част от интелектуалния български елит през последните 150 години и това трябва да бъде уважавано. Македонските българи не искат да пътуват в ЕС като предатели на своя – македонски народ, както твърди сръбско комунистическата пропаганда през последните 100 години, а като  единствено отговорен елемент за демократичния напредък на Македония.
Непочтени са подхвърлянията и сравненията с проблемите на българите в Западните покрайнини. Това са две различни позиции на население в Югославия: едните, от Западните покрайнини, признати за българи, а другите, от Македония, непризнати и "превъзпитавани" с насилствени методи. Тук няма знак на равенство, нито еднакъв подход.
За да излезе Македония от "центрофугата на хаоса и безвремието", българската държава трябва да се държи достойно и да отстоява своите национални, революционни и църковни традиции в Македония.
Трябва да отдаде признание на падналите в борбите за свобода, както преди 1944 година, и още повече след 1944-та, на онези, които 

никога не се отказаха от своята българска националност

Да осигури на техните потомци в Македония поне малко внимание и почит, без значение на какви позиции са те. На младите да им бъдат осигурени факултети, стипендии, български паспорти и документи, което, трябва да се признае, се прави много успешно и сега.
И това е добро, това е специфично признание, без значение колко от македонците са наистина благодарни. В истинската борба за свобода и човешко бъдеще, признанието винаги идва много, много по-късно…

*Владимир Перев е уважаван журналист от Скопие, анализатор и редовен автор на „Македонска трибуна” – Канада.

Днесь когато почвъмъ да пиша мисленно се връщъмъ назадъ и си

припомнямъ за 1949 за месецъ Окт.когато бяхме интернирани!Презъ сѫщото врѣме Окт.2009 година се опитъхъ да разбера кой отъ нехрани
майковцитѣ на сръбската БКП въ България сѫ решавали моета сѫдба?Указа сс,че момчетата отъ архива въ Горна Джумая немаха тази информация и
почнаха да ми казвътъ къмъ кого да се обърна понеже тази ннформация ми ти била много секретна?

По сѫщото врѣме запитъхъ момчетата които познавъхъ дали мога да имъмъ информацията кой е продалъ мойтѣ братовчеди на сърбитѣ презъ началото на месецъ Юни 1946 година?

Тази информация сѫщо така липсвъше въ Благоевградъ?Отъ когато пазимъ истината отъю българина или отъ сърбитѣ на когото сръбската БКП
служи?Не е ли врѣме някой професоръ да напише нещ?Скоро албанскиятъ орелъ ще бѫде съ една глава!Тога идеята за ситѣ българи заедно ще
изглежда много интересна! Това го пиша понеже въвъ Вардарска Македония много хора вече на високъ гласъ го споменавътъ .


Ohrana, “protection” or the “guard”

The guard has rebranded itself from the 20's 30's and 40's. They have traded in their Mannlichter rifles, for news papers , historical societies, lawyers, hospital foundations and political parties. The great fear of the Macedonian government is that the Bulgarian communist party inspired civil war of the late 40's will be recreated in the 21st century. The guard has learned a hard lesson from the Serbian genocides on the Bulgarian people during that war and want absolutely none of a violent uprising. Ordered by the Chairman of the communist party Georgi Dimitrov, and not by the leader of the resistance, Ivan Mihailov, this uprising resulted in the genocide of 25,000 Bulgarians in Macedonia. Sinically it might be said that the Russians wanted to purge the resistance while at the same time putting pressure on the Yugoslav regime. The guard however then had standing orders not to involve themselves in another civil war until orders came from Ivan Mihailov their leader. Ivan Mihailov, wanted nothing to do with another civil war.

The current Bulgarian communist party would like nothing more than to purge the current political aspirations of Bulgarian Macedonians: language rights, religion rights and political party rights. They fear that the political success in Macedonia will spread into the Bulgarian political sphere and oust the Bulgarian communists from power.

The Macedonian government has attempted to brand the guard as a terrorist organization and outlaw it from political life. The guard has responded by fighting this executive order in the local and supreme courts of Macedonia and further all the way to European Human Rights Courts of Strassbourg, where the guard was successful and the Macedonian Government fined 4000 euros.

To date the Macedonians continue to outlaw the guard and have not paid the European judgment. In addition they have continued to suppress Bulgarian language, religion and political rights. The European union has correctly denied the Macedonian application to join the union. If Macedonia wants to join the Union, it should first act like a democracy before trying to join the democracies.


Днесь съмъ решилъ, този брой на Македонска Трибуна да го посветя

на мойтѣ чичовци,ТодоръАлександрвъ и Иванъ Михайловъ,за който въ къмпютъра ми има няколко броя отъ Ръботническо дяло въ Торонто.Въ тези няколко броя въ които убвинявътъ Иванъ Михайловъ и братя Млоаденови ,че сѫ искъли присѫединявънето на Вардърска Македония къмъ България,.Братя Младенови решиха да не отговарятъ на зададенитѣ имъ въпрроси!

Ние имъме смѣлоста да помолимъ, Професоръ Гребенаровъ да покани всичкин професори по история и имъ удари по два шемара и имъ пише двойка, защото, никой нема смелостта да каже или напише кой сѫздаде и защо е ,,сѫздадоха македонската ,,нация,,?На професоръ Хаджиниколовъ не му даваме да утиде на поправителенъ понеже не написа накоя дата Гео Пирински и Охридския комита сѫ се подписъли,че не сѫ българи?

Професоръ Гребенаровъ ще трябва да пише двойка и на Гнъ.Парвановъ, понеже Гнъ.Първановъ го е страхъ да каже какво трябва да направи Професоръ Гребенаровъ?

Ще тряьбва, да се поканятъ и момчетата на нашитѣ възрожденци и на тяхъ, всичи да се удари по няколко плесници и имъ се разкаже, защо бяха избити тяхнитѣ роднини и за какво трябва имъ сипътъ водата дано тяхнитѣ блиски и да престанътъ да слушътъ Георги Спасовъ отъ Титовото сколо въ Скопие!На всички за което споменавъмъ въ тези няколко реда искъмъ Професоръ Т.Митевъ и М.Тюлековъ да имъ исипътъ по две кофи студена вода и да не имъ казвътъ защо имъ сипвътъ студенйата вода?


Това  писмо го слагаме да могътъ  и дветѣ комисии да го четътъ и научътъ за какво е ставало дума ?


Ако Гоце Делчев е и българин, и македонец, може ли да бъде и турчин, и грък!

За македонските илюзии частично вина имат и България, и "вечната българо-съветска дружба"

Владо Перев

Владо Перев

Отворено писмо от Владо Перев, журналист от Скопие, Република Северна Македония 

Проф. д-р Ангел Симеонов Димитров, член на Научния съвет на Института по история на БАН и на Общото събрание на БАН. Председател на Общото събрание на учените в Института по история. Член на Съвета за българските читалища към Министерството на културата.

Уважаеми г-н Димитров, 

Познаваме се повече от 25 години, още от времето на Вашия пръв дипломатически мандат в Скопие. Винаги със задоволство изтъквам, че взаимните ни отношения бяха изпълнени с респект и уважение, а разговорите с Вас бяха приятно и поучително преживяване. Затова и Ви пиша, за да изкажа моето недоумение и неразбиране около Вашата работа в Смесената македонско-българска комисия за преодоляване на разногласията по факти от общата история на нашия/те народ/и. 

Изненадан съм от бездействието и стерилността в работата и, но най-много съм изненадан от липсата на информация за работата на тази "проблематична научно-идеологическа, но и политическа" институция, както наричат някои македонски журналисти комисията. Някои от нас изпитват чувство на сериозна загриженост от позициите на македонските членове на комисията, че Гоце Делчев е "българин" колкото и "македонец", че цар Самуил "не е имал национално съзнание", затова царството му е колкото българско, толкова и македонско и подобни някакви недомислици, каквито няма и в букварите на малките деца. 

Какво прави Вашата комисия, къде сте, има ли "светлина в края на тунела" или пак си 

оставаме в задънената улица на македонското сърбоманство и българското русофилство…

дали още смятаме да се съобразяваме с политическите и разузнавателните интереси на "големия брат"!?

Преминаваме през един сериозен момент от общата ни история, по-точно, през "кризисен" момент, когато трябва да реагираме смирено, но целенасочено за осъществяването на идеалите на нашите предци, идеали пълни с творчество, но и напоени с кръв през последните 150 години. 

Не знам как реагират учените в такива моменти, виждам, че реакцията Ви е слаба и неадекватна, и се сещам за една малка история, за това как обикновените, не толкова образовани хора реагират в подобни ситуации.

Някъде през пролетта на 2005 година, аз и тогава вече бившият председател на МПО (Македонската патриотична организация в САЩ и Канада)  Георги Лебамов, заминахме на няколкодневна обиколка из Костурския край от където е семейството на Лебамов. Георги Лебамов е човек от американския елит, сътрудник на полковник Донован и личен приятел на Роналд Рейгън и Буш-баща. Той много държеше, може би за последен път, да посети гробищата в с. Вишени и в с. Блаца Българска, където са погребани неговите дядо и баба, както по бащина, така и по майчина линия, борци от Илинденско-Преображенското въстание и негови жертви. На връщане, на ГКПП-Евзони, гръцкият полицай взе документите ни, отиде в полицейския пункт и след около 20 минути се върна заедно с добре възпитан цивилен, авно агент на гръцката ДС. Цивилния държеше документите ни и започна на английски, с учтив тон: "Извинете, но вие двамата сте много интересни пътници. Единият има американски паспорт, а другият (гледайки мен)пътува с български паспорт. На едния баща му се казва Аргир (на Лебамов) а на другия - Хараламби…обаче, и на двамата майките имат едно и също име - Елена…как обяснявате това нещо?" 

Останах изненадан, че гръцкият полицай знае имената на майките ни, затова мълчах, но Лебамов се обади: 

"Това с имената на майките е съвпадение, аз и Владо сме стари приятели и отиваме да посетим родните места на моите предци". 

"Аха, рече полицаят, значи сте грък". 

Лебамов го погледна и студено му каза: "Не, аз съм роден в Америка, аз съм американец". 

"Да, отговори полицаят, но Вашият баща Аргир е от тук, значи той е бил грък".

"Не, студено му отговори Лебамов, моят баща беше турчин".

Полицаят с ужасен поглед, пълен с неверие изгледа Лебамов, после въпросително погледна и мен, а накрая Лебамов, все така спокойно продължи: 

"Знаете ли, баща ми отишъл в Америка когато е бил на 15 години, в далечната 1905 година. Тогава това е било част от Турската империя и неговият паспорт е бил турски, той е бил дете без родители, носел е името Аргирис Султанис, поданик на султана, значи, е бил турчин". 

Полицят ядосано махна с ръка, върна ни паспортите и даде знак да се вдигне бариерата на границата. След това, в продължение на много дни слушах размишленията на Лебамов за проклятието на името, документите, властта и парещото желание да има своята националност в една свободна страна като Америка. Между другото, Аргир Лебамов беше един от основателите на МПО и твърд българин, до последния си дъх привърженик на Тодор Александров и Иван Михаилов. 

Сега, когато слушам изявленията на македонските членове на общата комисия и когато 

"чувам" мълчанието на българската страна,

 оставам с впечатлението, че нещата може да се проблематизират на по-високо ниво.  

Питам се, ако гръцката страна извади кръщелните на Никола и Султана (родителите на Гоце), кръстени в патриаршеската църква и каже, че според това и Гоце Делчев е грък... Напълно вероятно е из турските тефтери и архиви да се намерят документи, че и самият Гоце Делчев след като е пътувал с турски документи е бил ...турчин…

Дали и тогава ще мълчите, доли и товага академичният мир и миролюбивост ще бъдат позиция за действията на Вашата комисия?

Неведнъж съм казвал, че ние, македонците имаме илюзии за нашата роля в историята. Мнозина си мислят, че македонците са началото и края на времето, че първият човек е бил македонец, и, следователно, и последният човек пак ще бъде македонец.

Имаме и други илюзии, но за тях частично вина имат и България, и "вечната българо-съветска дружба". Именно, тази дружба подхранваше илюзията, че ние, македонците сме победителите в две световни войни, а Бугария губеща в двете войни, плюс и една балканска. Някой, знаем кой, притискаше България цели 50 години да не надига глас в защита на своя народ в Македония. Така беше създадена илюзията за "победителите македонци" и "победените българи". Същите тези, заедно със сръбските националисти, комунисти, възпитаници на Белградския университет ни натрапиха "македонската азбука, нация и език". 

Да, ама никой не казваше и все още не казва, че нямаше македонци, а победители бяха сърбите-югославяни като съюзници на победителите, а България не е изгубила войната, а стана жертва на своето съюзничество с Германия. 

Денес вече я няма Югославия, Тито отдавна е умрял, само разголените сръбски певици по българските стадиони продават сръбския "културен" империализъм...

СССР се разпадна, а Русия, с цялата си военна сила е само бледа имитация, както на СССР, така и на империята на Романови. 

Членовете на македонската част от комисията говорят от позициите на още живия югославизъм, говорят с обиден за българския народ и история тон, а българската страна, конкретно Вашата комисия мълчи, както по времето на съветската окупация на България, времето на димитровския период или живковизма. 

Да Ви информирам, това време отмина...

Господин Димитров, това е Вашето време, време, за което ще съди или ще ВИ осъди историята. На Вас се е паднала честта да възобновявате и отстоявате традициите за 

единството на българското племе от "Черно море до Охрид" 

Ако Гоце и Самуил са и македонци, и българи, тогава Вие отваряте път, един ден те да бъдат и гърци, и турци.

Не, аз нямам нищо против гърците, нито против турците, освен отова, което казва за тях историята...но все пак, нека всеки си държи на неговото.

След петдесет години никой в България нема да помни имената на някакви новоизпечени банкери или мошеници с милиони евро, застреляни на софийските улици. Те никога не са били част от българската идентичност. 

Историята и съдбата са показали благопазположение към Вас и са Ви натоварили с най-сериозната задача, която е получавал български учен през последните 50 години. 

Да, историята е имала милост към Вас, но историята може да биде и безмилостна, ужасно безмилостна…

Лъвът от българския герб е изправен пред Вас, във Ваша подкрепа. Внимавайте, да не го убиете! 

Накрая, ето го "нашият" и "вашият" Вапцаров…аз съм там някъде между "неизвестните хора". Вие трябва да намерите своето място…

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,

„Гласове изпод леда” или защо комунизмът не беше „романтична епоха”

Новата книга на Виолета К. Радева - предупреждение да се разделим безвъзвратно със старата епоха, ако искаме България да я бъде и занапред

„Гласове изпод леда” е онасловена новата книга на Виолета К. Радева. Съставена е от три дяла: „Добрите българи”, „Желязната метла” и „Раната Македония”. Част от поместените текстове са публикувани в сайта Faktor.bg и в сайта LiterNet, други са претърпели основна редакция с цел обогатяване на фактологията, а има и такива, писани специално за книгата. Читателите могат да се запознаят със съдбите на някои убити от т.нар. народен съд държавници и интелектуалци като проф. Александър Станишев, Светослав Помянов, Димитър Генчев, арх. Йордан Севов, Данаил Крапчев и др., с участта на техните потомци, както и с усилията и борбите на успели да намерят спасение на Запад наши политически емигранти. Включени са и

автентични свидетелски разкази на хора, репресирани от комунистическия режим

Един от основните акценти на книгата е за дейците на освободителното движение на останалите извън пределите на България наши сънародници от Македония. Публикувани са непознати за днешните читатели очерци на Йордан Бадев за македонски революционери и поети, оцелели писма до известния литературен критик и публицист във в. „Зора” от автори като убития от комунистите писател Димитър Шишманов, проф. Михаил Арнаудов, Асен Разцветников, Чудомир, Кирил Христов.

Защо „Гласове изпод леда”?

В послеслова към книгата Виолета К. Радева между другото пише:
„През Дунав върху България връхлитат не само зимните виелици, но и политическите зими. През Дунав нахлуха окупаторите на Третото българско царство, накичени с петолъчки и сърпове. От пределите на червения кървав вихър настъпиха терорът, грабежите на имоти, предприятия, работилници, бакалии и къщи, на земята на българските работливи селяни, съветизацията, култът към личността, националното предателство, господството на новата класа, тъй наречената номенклатура. Ужасът скова в рамките на няколко години всички слоеве, цялото общество. Върху гладката ледена повърхност на страха танцуваха Лъжата и Омразата. Дори след смъртта на Сталин, умъртвил милиони в собствената си страна и впрегнал в робски труд милиони в лагерите, ужасът и страхът държаха в ледените си прегръдки населението. Едва с доклада на Никита Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС, разобличаващ култа на Сталин и повдигащ донякъде завесата за злодействата, вършени уж в името на щастието на човечеството, повя пролетен вятър. Размразяване (оттепель) – така нарекоха отхлабването на болшевишкия режим и смекчаването на терора в СССР и у нас, който така и не спря до самия преврат от 10 ноември 1989 година. Градусите на репресиите се меняха в синхрон с конюнктурата – вътрешна и външна. Унгарското въстание през 1956 г. напълни отново затворите и лагерите с „недоубити врагове”, остави без хляб неудобните на режима, от които всички началници бързаха да се освободят под заплахата на партийни и ДС санкции. Същото се повтори и след 1968 г., когато интелектуалците в Чехия се опитаха да се противопоставят чрез манифеста си „Две хиляди думи” на социализма от болшевишки тип. Лекият свеж полъх отново беше пометен от съветската имперска виелица. Лъжата, омразата, ласкателството, подлизурството, нагаждачеството, използвачеството, връзкаджийството, корупцията, откровените кражби и своеволия на овластените развращаваха поколение след поколение. 

Изглеждаше, че след взрива на Чернобилската  атомна електроцентрала и краха на съветската войска в Афганистан, най-после идва краят на продължилата седем десетилетия обществена ледена епоха. Горбачовата „перестройка и гласность” раздвижи ледените блокове, шурна отгоре вода, която понесе имена, фалшиви идоли, скривани тайни, ужасяващи истини... Започна размразяване. Но...ледовете все още не са се разтопили – три десетилетия след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 година! Все така на власт, макар да се разделиха на уж „модерни леви” и на „десни”, са старите комунистически фамилии.  Леко префасонирани, продължават да са в ширпотреба предишните шаблони и  старото съдържание. Строим паметници на национални предатели. Славословим старите окупатори. Продължаваме да повтаряме лъжите за монархофашизма, за „братската дружба”, за всякакви дъги – православни, славянски, евразийски. Продължаваме да стоим разкрачени между Изтока и Запада. Успокояващото е, че

идват нови поколения и те ще търсят своя път

Тревожното е, че тези нови поколения съзнателно се държат в невежество за близкото минало. Много сили и фактори нямат интерес да се познава това минало. Затова то лежи похлупено, подменяно, украсявано, изопачавано.
Всичко обаче бива до време. Както учи Христос, „Не може се укри град, който стои навръх планина”, както и не може да се укрие светлината. Защото Истината, която е божествена светлина и Небесен Йерусалим, винаги намира своя път до хората.”
Дано книгата „Гласове изпод леда” намери път към повече читатели, които не възприемат доскорошното минало като „романтична епоха”, по безсрамното определение на комунистическия професор по история Андрей Пантев, а като ледена епоха, с която трябва по-скоро да се разделим безвъзвратно, ако искаме България да я бъде и занапред.

Уважаеми г-н Младенов,

Докато редактор на "Македонска трибуна" беше покойният Владимир Панков, Бог да го прости, в сайта са се публикували мои статии. Обръщам се към Вас с един въпрос. Неотдавна излезе от печат книгата ми "Гласове изпод леда". В нея са събрани част от статиите, които съм писала за убитите от болшевиците политици, държавници, интелектуалци след окупацията на Царство България от СССР. Почти две трети от нея, дори повече, е посветена на българи, родени в Македония и дали целия си живот, всички свои сили за осъществяването на националния идеал – обединение на всички етнически българи в териториите, които са обитавали от векове.
Като примери ще посоча очерци за Тодор Александров, проф. Александър Станишев, Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Кирил Дрангов и др. Третата част на книгата е онасловена "Раната Македония". В нея съм публикувала неизвестни за днешните поколения статии на Йордан Бадев за македонските революционери Пере Тошев, полковник Борис Дрангов, Христо Силянов, проф. Никола Милев, Тодор Лазаров, Христо Узунов и др. Публикувани са и случайно оцелелите след убийството на Йордан Бадев писма до него от видни български писатели, които ми беше предоставил неговият син Бойко Бадев, както и няколко рецензии за неговите книги "Скици на живите" и "Живот и изкуство". Въпросът ми е дали бихте могли да отбележите с няколко думи появата на тази книга. Може би някои хора биха проявили интерес към нея.

В очакване съм на Вашия отговор.
С дълбоко уважение:
Виолета Радева

Този брой на нашиятъ вестникъ ще бѫде посветенъ на нащитѣ български комитим който дадоха живота си презъ 1903година за обединението на българския народъ въ една българска държава. Днесь когато пищемъь, за това наше българско минало отъ Скопие агентитѣ на Удба искътъ да ни учътъ,че тези българи отъ Илинденско-Преображенското въстание сѫ се борели да вкарътън сърбитѣ въ Македония.Никой отъ тези сръбчета съ български имена, не е прочелъ устъва нач ВМРО.Трябваше Красимиръ Каракачановъ да имъ го прочетѣ по Канал 5 за да знаятъ за какво става дума?Ние не вярвъме ,че ще се стигне до разбиране отъ децатам на Темо МакедОнски,че цялата бОрба на ВМРО бе борба за обединение на Македония и Одринска Тракия въ една българска държава .Ще трябва дан кажемъ истината нна поробениятъ българинъ ако искъме да вървимъ напредъ като цивилизовани люде!

Albania, Bulgaria and Macedonia.

Over the last 20 years factions in Bulgaria have been quietly pushing to support the cultural aspirations of the Bulgarians in Macedonia. However Bulgarian school books have been blocked from entering Macedonia at the border. Cultural and political Bulgarian parties have been outlawed in Macedonia. Even Bulgarian Churches have been blocked from practising in Macedonia. Other Bulgarian factions have been sending armoured vehicles to Macedonia so that the Macedonians can crush the Albanian rebellion in Macedonia while at the same time supporting the anti-democratic policies of Macedonia towards the Bulgarians who live there. It is curious that the Macedonian Border patrol have been letting Bulgarian combat vehicles in but not Bulgarian school books.
I have advocated seeking the support of the Albanian faction in Macedonia to support the Bulgarian cause in Macedonia. The use of democratic means to promote cultural aspirations benefits Macedonia as a whole. A strong democracy and the support of Bulgarian elements will deter Albanians from using force to push for their linguistic and cultural aspirations in the tiny republic. In return Bulgarians will receive a powerful democratic ally to block Skopje's anti Bulgarian and anti democratic policies.
Between the two civil wars Macedonians had with the Albanians and their undemocratic treatment of Bulgarians, it is no wonder the European Union has refused membership to the Macedonians. Greek support is not enough to erase the anti Bulgarian policies and democracy “lite” of Skopje's government.
Macedonia wants to present itself as a model of democracy, now is the time to show the Bulgarians in Macedonia that they are equal partners in democracy, culturally , linguistically and socially, and not second class citizens.

Bulgarian Macedonian heroes of the 19th and early twentieth century were against re-unification of Bulgaria and Macedonia. Instead they wanted to create a Switzerland of the Balkans. The current Macedonian Serbs point to this ideal as a claim to snuff out the Bulgarian culture in Macedonia. Their Idea of a Switzerland of the Balkans is no language rights for minorities, they get to shoot Albanians whenever the want, and the get to put all Bulgarians in jail. This is the
Switzerland of the Balkans of today.

Драги Македонски братя и сестри



Днесь на този день(21/06/2019/въвъ Вардарска Македония, президента, който е президентъ на албанцитѣ и някой други призна, че Гоце Делчевъ е българинъ и побърза да бодалка свойтѣ слушатели ,че Гоце Делчевъ, се е борелъ за някаква си македонска държава!Мълчаха и фълшифецираха българското минало въ Македония за близо 70 години и сега не знаятъ какъ да исплюетъ камъчето, че ВМРО е българска организция ,която се борела за единството на българскиятъ народъ (Исказване на Иванъ Михайловъ (Априлъ 1968г.) Президента на Северна Македония призна,че проблемитѣ на тази бивша Югославска държава, още не сѫ почнали!

Отношинията между дветѣ Българий ще се влошавътъ и ще се стигне до прекъсването отъ ненужнитѣ български исторически прикѫзки.Въ България гласове се дочувътъ ,че е врѣме да се прикъснътъ историческитѣ прикъски и да се пристане съ това делене на нашето българско минало въвъ Вардакска Македония?Стига сме жвакали ,че ВМРО е някаква си организация която се е борела за някаква си югославска Македония, кѫдето нямало нито единъ българинъ тамъ .До вчера и българскитѣ даскълчета мълчаха а сега се фодулятъ по страницитѣ на агенция Фокусъ
,че ми ти било така или инъче!

Ще дойде врѣме и българскитѣ даскълчета ще признаятъ ,че ВМРО е българска организция която се е борела за една България отъ Черно Море до Охридъ и отъ Дунъвъ до Бялото Море.

Г.М. /21/06/2019/

Владимир Перев, журналист: Най-голямата ни трагедия е недоверието към България и българите


Спорът за принадлежността на Гоце Делчев насочи вниманието към работата на комисията за исторически и образователни въпроси, около която не се вдигаше много шум през последните месеци. Създадена като резултат от Договора за добросъседство, подписан през лятото на 2017 г., тя се препъна във въпроса и пред медиите дискусиите се водиха и между министри от двете държави.
"Дневник" потърси за мнение и журналиста Владимир Перев - българин от Северна Македония, който смята, че въпросът надхвърля конкретната личност и изисква твърдост от София.
Г-н Перев, преди 2 години бяхте скептичен за работата на комисията за исторически и образователни въпроси, не бяхте сигурен ще излезе ли нещо от нея. А залогът се оказа голям - истинска битка се поведе за Гоце Делчев и това нажежи страстите. Колко важна според вас е тази битка в разговорите?
- И днес, когато говорим, съм на същата теза за работата на комисията. Не вярвам, че може да свърши някаква работа. Позицията, в която е поставена, не може да даде резултат без силно влияние на политическите фактори в Северна Македония и България.
Значението на тази "битка" е от ключово значение за бъдещето не на Северна Македония, ами на българската държава, на българската нация и, най-важното, за историческото оцеляване на българите на Балканите. Ожесточеноста на борбата в македонските медии говори за пропадналите илюзии на македонските историци, но и на политиците от един минал период, че ще продадат собствените фалшификации като историческа истина.
Някога тези разговори, водени на ниво партийни делегации или на исторически форуми, бяха много по-кротки, много по-смирени и винаги с увереност от македонска страна, че ще мине като истина нейният "исторически прочит на историята". Но това бяха времена на Тито, Сталин, след това - на болшевишката върхушка в Москва, всички винаги под сянката на Георги Димитров и неговото "даряване" на Пиринския край на Йосип Броз Тито.
От архивните материали е видима пасивната позиция на българската страна, винаги предупреждавана от московската върхушка "да не се оказва натиск на Тито, да бъдат примирени с неговите позиции, защото той може да мине на страната на империалистите" и така да се загрози социалистическото движение.
Но Северна Македония чак сега осъзнава, че Тито и Сталин умряха, че "нацоналното им инженерство" не функционира като в тоталитарното време, че рухва идеята за македонска нация, сътворена от българската етническа тъкан.
Нима не може идеята за македонска нация да се изгради само на базата на пътя на македонците след Втората световна война? С тази позиция самата България, по-точно комисията ѝ, седна на масата. Но може макар и рядко да се чуе и в Северна Македония тезата, че вододелът е 1944 г.
- В Северна Македония никой, почти никой доброволно няма да приеме, че македонската нация съществува от 1944 г. Хиляда книги се написаха - не само по времето на Никола Груевски, когато наби на македонския народ "античния синдром". Винаги се говореше, че Северна Македония е независима и самостоятелна държава от времето на цар Самуил и такава трябва да бъде и винаги е била жертва на околните племена, грабили част от територията ѝ.
"Пасивната позиция" на българската страна в миналото днес не изглежда такава. На какво го отдавате - популизъм, защото е лесно да се заиграва човек с темата, нараснало външнополитическо самочувствие по отношение на Северна Македония или има и друго?
- Историята на народа ми, на частта на този народ, към който спадам - на македонските българи - ме е научила, че никога не трябва да се вярва на българските политици.
Българската политика винаги е била зависима от някого. Но в този момент се сътвориха нови исторически обстоятелства, нова историческа ситуация и ново разположение на силите в Европа и Балканите. В този миг българската политика доби самочувствие, че с визията за собственото си бъдеще за Северна Македония в Европейския съюз е разрешила собствени проблеми, а сега трябва да реши въпросите за своята идентичност. Затова се задвижиха и нещата в комисията.
Но съвсем отговорно твърдя - не искам никой да се чувства обиден в България - мисля, че това е заслуга на политиците и част от журналистите и чак след това на историците.
Защо точно Гоце Делчев е в центъра на тази битка? Той може да е централна фигура в македонската история, но нима Скопие очаква, че би спрял да е важен и в българската?
- Да, той е крайъгълният камък за определение на македонското националноосвободително движение срещу Османската империя и ако не е с македонска национална идентичност, пропада цялата борба на ВМРО като македонска организация. Истината излиза наяве, а българският характер на борбата остава незаличим.
Но не е само това. В Скопие в по-тесни журналистически кръгове вече кръжат информациите, че Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ - бел. ред.), професорите от историческия факултет и историците от Института по национална история вече са постигнали споразумение битката за Гоце да се спечели на всяка цена без оглед на жертвите, а след това македонската страна "елегантно" ще прояви "добра воля" и на българската страна ще им остави като "велики българи" - каквито и са - Тодор Александров, генерал (Александър - бел. ред.) Протогеров и Ванчо Михайлов.
Не е ли прекалена отстъпка за тях?
- Отстъпката не е прекалена, напротив - македонците мислят, че ще се отърват от тримата, които носят "българското петно" на македонското движение. Тези тримата са представяни като терористи, убийци и - най-страшното - слуги на българския дворец. И всичко това е в служба на сръбските интереси в Северна Македония.
Стотици македонци бяха убити без съд и присъда след 9 септември 1944 г., стотици бяха съдени в инсценирани съдебни процеси. Всичко това под менторството или с директното участие на УДБ-а от Белград, всичко това за да се запази сръбското имперско владение над Вардарска Македония. Повечето от тези хора се съдени или убити под обвинение, че са българи, михайловисти и подобни, че не са се придържали към налудничавия "Закон за македонската национална чест".
Ако Гоце (Делчев) стане македонец, а Александров, Протогеров и Михайлов останат българи, тогава всичките изтезавани, затваряни и убити по линия на българската кауза и михайловизма - без оглед дали наистина са били михайловисти, там е имало и обикновени български патриоти - остават исторически онеправдани.
Същевременно в международни рамки ще се легализират и официализират като правилни всички деяния на УДБ-а и сръбската окупационна армия в Северна Македония. Македонските българи отново ще бъдат обявени за предатели на македонския народ и държава, за неприятелски и подривен елемент на младата македонска държава и ще бъдат оправдани всички деяния към тях. Комунистическите котила в Северна Македония, България и Сърбия отново ще триумфират над невинната кръв на македонските патриоти.
Ако от македонска страна са възможни действия в служба на сръбските интереси, твърдите ли, че Белград се намесва в разговора между София и Скопие?
- Твърдя, да. Прави го чрез агентурата си в Скопие и в София. Мислим, че в София по-силна, защото е поддържана от българските русофили.
Има ли други признаци за тази намеса?
- Сегашният процес тече абсолютно в сянката на бивша Югославия и бившия социалистически режим. От македонска страна тече все едно Тито, Сталин и Димитров са още живи.
В Северна Македония единствената отстъпка, която се прави по телевизиите, е нещо като релативизиране на позициите - "може и така, може и иначе". Дискретно се предлага на българската страна да караме преговорите, пък "Гоце нека при нас е македонец, а при вас - българин". Не може така.
Има ли шанс Северна Македония да отстъпи за Гоце Делчев? Какво трябва да се случи, за да отстъпи?
- В момента от това, което виждам в медиите, вече е отстъпила. С това, че се отказаха да бъде празник, национален за общо честване, денят на предаването на костите - сарказъм и цинизъм срещу българската държава и народ, - и с това, че се говори за нещо общо около 2 август, се показва, че македонската страна отстъпва. За мен има и друг сигнал - че големите историци, МАНУ, професорите от университета, имената, които са били бардове, нямат участие в разговорите. Правят го личности, които нямат силно влияние в Северна Македония.
А допускате ли "външна намеса" от по-големи европейски сили - от Берлин или от Париж, в тази дискусия за Гоце Делчев, за която говори и проф. Иван Илчев в интервюто за "Дневник" - за възможността България да отстъпи под натиск от тях?
- Сериозно се замислих над опасенията на проф. Илчев. Това говори за уважението ми към изтъкнатия професор. Но проблемът не е в силата на македонската страна и възможностите ѝ да наложи диктат по "казуса Делчев" от големите сили. Проблемът е в слабостите на българската страна да се пребори за своето. Очевидна е зависимостта на някои части от българското общество от структури от бившия СССР - материална, но преди всичко идеологическа, поне за "македонския вапрос".
Ако България се съгласи с влияние на чуждестранни сили, това ще е доказателство, че българското общество е в сериозни размисли за бъдещето си в ЕС, по-точно казано, за своето бъдеще въобще.
Трябва да се посочи ясната позиция на българския външен министър Екатерина Захариева. Тя е единствената светла точка в българската политика от 1918 г. насам. Хулите и ругатните срещу личността ѝ, пускани в македонските социални мрежи, вдъхновени от квазипатриотични и просръбски (коварно прикрити, но и известни) персони, са най-доброто потвърждение на правилните ѝ позиции.
Северна Македония също се плаши от чужда намеса в процеса. Напоследък се говори, че тя не бива да допусне никакво посредничество, защото допуска, че влиянието на България е по-силно от македонското.
Коя част от позицията на Захариева се напада най-дръзко? Имате предвид искането не непременно да се променя историята, а да се говори истината?
- Най-дръзко се напада това, че македонският народ е бил продукт, заблуждаван от болшевишката политика и комунистическата, която се води в последните години, и че болшевишко мнение и идеология са се пласирали между македонците и те са били заблудени от тези идеи. Това е най-атакуваната, защото обобщава положението.
Какво смятате, че се е променило за тези почти две години от Договора за добросъседство в отношенията на двете страни?
- Аз лично смятам, че нищо не се е променило. Напротив, нещата изглеждат по-зле отпреди две години. Нещата много се промениха, позитивно, в първия миг. Но между македонските политици и историци властваше илюзията, че подписването на договора ще е само формално, а няма да се предприемат никакви действия. Че всичко ще остане същото, ама сме се договорили да бъдем приятели. Че всички ще могат да си позволят да си говорят, че българите са били татари, да ги върнем в Средна Азия и така нататък.
Това говори за неспособността и нежеланието на хората в Северна Македония да се приобщят към едно ново положение, към една нова Европа.
Илюзиите умират последни. Университетски професори, историци, но и политици говорят всеки ден в медиите, че не признават никакви споразумения нито с Гърция, нито с България. Не го казват обикновени хора, а хора на държавната прослойка. "Ние сме хора с титли и позиции в обществото", казват, "ще продължим да пишем и говорим, че сме античен народ, че Делчев е македонец, ако трябва, и античен. Ще пишем и ще възпитаваме младите поколения със силата, която сме получили с дипломите и позициите в обществото, пък накрая ще видим кой ще е победител."
Сред тези хора има ли и членове на изпълнителната власт, от кабинета на Заев?
- Хората от изпълнителната власт в Северна Македония много малко се движат и говорят между обикновените хора. Говорим за историци, филолози, доктори на науките, които съветват политиците, които им пишат статиите във вестниците и медиите, за тях говорим. Политиците мълчат и поддържат - никой не е говорил срещу Захариева и Бойко Борисов, не им приляга да го кажат.
Какъв резултат от преговорите в комисията би се възприел като победа от македонските българи?
- България се намира на кръстовище, чийто избор за посоката ще определи и бъдещето ѝ. Това най-вече се отнася за македонските българи, онеправдани и забравени от своята държава, за която толкова много са се борили и дали от себе си. Никой нищо не ни дължи, но България трябва да се пребори за себе си и със себе си. Това ще бъде и победа на българската общност в Северна Македония.
Това е позицията ни. Не искам да бъда погрешно разбран, но позицията на Каракачанов, че Македония съществува от 1944 г., е абсолютно единствената приемлива тук позиция.
Единствената приемлива за македонските българи?
- Да, ние ще се съгласим, че всички, които се наричат македонци, са такива, просто нека не пипат по гробовете на своите деди. Нека това остане за нас - ние да решаваме дали предците им са били българи, дали са "купени за пари", или са се "сражавали за каузи".
В какъв вид бихте искали да се отчете фактът, че сте македонски българи - може би с графа в преброяването?
- Насилието, което се провежда тук в последните сто години, създаде толкова голям страх, че повечето македонски българи не само заради себе си, но и заради семействата, жените, децата не искат да се декларират - говорим за преброяването. Иначе те се обявяват в частни разговори. Това (данните от преброяването догодина - бел. ред) няма да бъде реален показател. Единствено, смятам, развоят на демократичните отношения в Северна Македония и твърдата позиция на българското общество в защита на собствените ценности и идентичност ще помогне хората да се освободят малко.
За 75 години не помня някой български политик да се е заинтересувал какво става с българите в Македония - едната е Екатерина Захариева и преди нея - Красимир Каракачанов. Той по време на арестите на българите и издевателствата през 1995 г. около атентата срещу Киро Глигоров бе единственият човек, който вдигна телефон и попита - как сте, що правите, как са ви семействата, арестували ли са ви, разпитвали ли са ви - само те са казвали нещо за каузата. Това не значи, че за всичко съм съгласен с тях.
За всички подобни действия на българските политици трябва да се има едно наум, казахте вие в началото на разговора. Това отнася ли се и за тях?
Не бих имал подозрение към него, не и за българския характер на Северна Македония. За всички други политици и за по-голямата част от журналистите имам резервирано мнение. Такова мнение се е уталожило у всички в Северна Македония и ние живеем с това недоверие към вас. Мисля, че нашата най-голямата трагедия е нашето недоверие към вас.
Към хората в България?
- Към политиците, към хората в България. Пък и към журналистите, ако искате.

Владимир Перев


All resistances have a name for the oppressors deprivations on their people. The Irish call it the troubles, the Palestinians call it the catastrophe. The Bulgarians abroad simply say “По тихо ще ни върнатъ”, or in English “Don't talk about it or the British will send us back to get executed by the Serbs”.

Unofficially, it was British and commonwealth policy to keep the genocide of the Bulgarian people by the Serbs a secret. This was done not so much because it was British observers, training and weapons that were used to massacre the Bulgarians in Macedonia. This was a commonly known and recorded fact known to most historians. As it was soviet observers with soviet weapons were doing the same thing to help kill Bulgarians. The primary reason this was meant to be a secret was because both the allies and the soviets were courting Tito to get Serbia in their sphere of influence. They could not antagonize Serbia with publicity of mass genocide and ethnic cleansing. The allies always pragmatic ignored the fact that they had been fighting the Serbs after WW 2 to keep them from annexing Trieste. The allies decided to send massive amounts of aid and money to sway Yugoslavia into NATO. The soviets did the same thing to sway Yugoslavia into the Warsaw pact. Tito never did commit to one side or the other, but played them both as the free money kept rolling in.

The legal maxim that a law will not be applied if it is void for vagueness does not apply to the official secrets act. After all one cannot go to parliament and pass a law saying, the commonwealth involvement in the Serbian genocide of Bulgarians in Macedonia is a government secret and shall not be discussed in public or private. The fallacy of this thinking was shown in England, when Nicola Tolstoy published a book on the British involvement of the genocide of Croatians by Serbs at the end of WW 2, was taken to court in the 80s, by the government. The court ruled in the Tolstoy's favor, one because the book was made a sensation by all the publicity, two because the official secrets act had a limit of 25 years, three the author could publish his book outside England and four because everybody from Croatia, already knew about it.

The need to keep these secrets did not become irrelevant by the more recent acts of ethnic cleansing of the Serbs but rather by events prior to that. As one Bulgaria said “the Russians will never allow Yugoslavia to be partitioned”, another Bulgarian replied” you fool, the Americans have partitioned Russia”. The dissolution of Warsaw pact and integration of all eastern Europe into NATO made the secret irrelevant. There was no reason to try and court the Serbs into NATO, with all of eastern Europe in the western sphere. Embarrassing yes, but now no one cares what the Serbs want or don't want. Their second genocide in the 20th century was televised all over the 5 o'clock news, world wide. The Russians while sympathetic to the Serbians cause, were only able to have their peace keepers sell fuel and ammunition to the Serbs.

The future of Macedonia belongs to the Albanians and Bulgarians, the only people not complicit in genocide in the region.




Герои и атентатори - "Анатомия" на един атентат

Книгата на Стоян Андов: "Преди атената и след него", издател: Матица
Македонска-Скопие 2018 година

03 JUN 2019

Владимир Перев, Скопие

Когато чете книгата на Стоян Андов за "неуспешния" атентат срещу македонския президент Киро Глигоров, човек остава с усещането за празнота и недомислици за какво всъщност става дума, за какъв атентат се говори, кой го е организирал и как го е направил, кой е виновен за (не)извършеното.
Заглавието на книгата неизбежно ме подсети за капиталния труд на Стоян Христов "Герои и убийци", но написаната там дума "assassin" може да бъде преведена и като атентатор, доколкото "убиец от засада" е нещо
различно от обичайния killer-убиец. Приликата между Андов и Христов свършва до тук.

Стоян Андов сигурно не е чел книгата на Стоян Христов, иначе задължително щеше за забележи силните страсти показани на всяка страница, динамиката на събитията, откритостта в позицията на всеки от актьорите, но и тяхната етническа принадлежност, която ги подтиква към самоубийствени действия заради нейната защита. Всичко това може да се усети и в брилянтната критика на Уолтър Литлфийлд в "Ню Йорк Таймс" от 5 май 1935 година, в която авторът посочва генезиса на цялото зло в най-силната организация в Европа между двете световни войни.

Последното изречение в рецензията е сублимат на цялата борба на ВМРО за своя, свободна Македония: "Макар че етническото мнозинство тогава бяха българи и нямаше сърби в Македония, България получи минимума заради това, че през Първата световна война застраши Константинопол против волята на Великите сили и защото в края на Втората световна война Сърбия и Гърция успяха да убедят силите, че България е отговорна за това". Да, проблемът беше в българите, по-точно в македонските българи, а Стоян Андов и болшевишката-квазиреформистка върхушка на властта го знаеха добре. Затова излезе и тази книга, пълна с лични хвалебствия и мълчание за същината на проблема. Затова и книгата е така бледа, изплакната от чувства и страсти, написана чиновнически, с бюрократичен речник и без езиков и същински талант.
Атентатът срещу Киро Глигоров отдавна е обявен за политически и административен акт, но опиянената от 50- годишната власт македонска комунистическа върхушка не искаше да види сигналите. На македонското общество личността на Киро Глигоров се сервираше с дин сладникав привкус като "спасител" на нацията заради избегнатите военни действия в Македония (при разпада на Югославия - бел. пр.).
Това беше създаването на един своеобразен култ към личността, замяна на Тито, но приликите бяха смешни, нещо като сравнението между книгите на Андов и Стоян Христов.
Кой беше истинският Киро Глигоров?
На младини той е солидно образован млад човек от средно имотно семейство. По време на войната застава на страната на левите течения в политиката, антифашист и главен вдъхновител и творец на Манифеста на АНОК, като опозиция на вече формираните партизански отряди, нещо като текст за подобряване на политическото състояние в Македония. Малцина знаят, че всички членове на АСНОМ - подписали Манифеста на АНОК, са изолирани от политиката, а някои свършват в затворите на обичаната (от тях) титова Югославия, или на Голи Оток.

Самия Глигоров остава недокоснат от никого и прави кариера в Белград. Хладнокръвен, студен и пресметлив той плува като риба във вода в белградската политическа клоака, подмазвайки се на всички и всекиго, и същевременно интригантствайки срещу всички и всекиго. Успява във сичките си замисли, и когато в "историческата" 1964 година СФРЮ за пръв и единствен път в своята история има дефицит от около 84 милиона долара, Тито назначава точно него за лидер-ръководител на стопанската реформа, чиято цел е да бъде създаден конвертируем динар. Глигоров с голям апломб се заема, но реформата пропада само в рамките на една година…тя е мъртвородена от самоуправляващия се социализъм, чиято смърт предвеща и кървавия край на Югославия. Глигоров показа не само неспособност, която в онези условия не е толкова съществен елемент, но и политическата си зависимост от югославската бюрокрация, която го издигна на това място само и единствено с цел реформата да не успее!
Е, добре де, има ли изобщо някакви успехи този човек, ще попита някой. Да, има. Единственият му успех е женитбата с Нада Мишева, дъщеря на ренегата от ВМРО Стоян Мишев, който след напускането на организацията се присъединява към сръбските паравоенни части и в периода от 1918 година та чак до смъртта си през 1923 година, в качеството на горски разбойник и платен убиец, сее ужас, страх и смърт из Източна Македония. Заедно с Михаило Каламатиев(ич) те са начело на сръбската паравойска в Македония, наречена "Обединение за борба срещу българските бандити", т.е против ВМРО.
Стоян Мишев е убит по решение на ЦК на ВМРО и със заповед на Тодор Александров, а убиецът, по ирония на съдбата, носи името Кирил Григоров, младо момче, осъдено на смърт и обесено в Щипско.
Всички си спомняме как Глигоров говореше от парламентарната трибуна, че е "виждал как ВМРО убива хора", искайки да обезвреди организацията и да прикачи терористични характеристики на новосформираната
ВМРО-ДПМНЕ. Всъщност, той е "видял" убийството на своя бъдещ тъст. След убийството на Стоян Мишев, Нада Глигорова е изпратена от сръбските власти в Белград, в националистическата шовинистичнаорганизация "Коло српских сестара”, където се образова. Там се създават и формират нейните контакти със сръбското националистическо общество, там, на тази плодородна почва Глигоров със своята женитба влиза в кръга на "избраните", на югославяните и на привилегированите…и така стига до ръководител на пропадналата стопанска реформа, за да бъде награден по-късно с позицията на председател на югославската Скупщина (парламент), така се обвързва с мрачните югославски сили, с политическото подземие, което владее СФРЮ, така стига и до Милошевич, така се стига и всички договори.
Ето, само една успешна стъпка в живота, един брак и човек може спокойно да прекара остатъка на живота си. Все пак, видя се, поне при него, че "югославската връзка" може да бъде и проклятие.
Първите парламентарни избори през 1990 година се проведоха в период на силен натиск, врящи страсти и без визия за бъдещето. Единствено ВМРО-ДПМНЕ, тогава ръководена от Любчо Георгиевски, говореше за самостоятелна държава, армия и валута. Веднага бяха обвинени в "бугаращво", чумосани от политиците и стигматизирани от медиите, особено от "Нова Македония" и "Вечер", както и от Македонските радио и телевизия. Стоян Андов с тогавашните Реформаторски сили, Петар Гошев със СКМ, някаква партия на югославяните и цяла тълпа от маргинални типове, ежедневно говореха против "българското" ВМРО, а Глигоров одобряваше тихо, с "императорски маниер". Той искаше да бъде "баща на нацията", но не на македонската, а на онази от "Платформата Глигоров-Изетбегович", сънувайки, че ще стане следващият президент или премиер на Югославия, макар и малко "смалена".
Увертюрата в беззаконието, което ни преследва и до ден днешен, започна няколко дни преди изборите 1990 г. Всички знаем
за ситуацията с "българските позиви"
и подлата игра на Съюза на комунистите на Македония (СКМ) в тази нечестна игра, но няма да е излишно да посочим някои детайли. Неизвестен мъж, няколко дни преди изборите през 1990 година беше разхвърлял из квартала "Чаир" в Скопие позиви на лош български език с призиви за единство с България. Целта беше да бъде дискредитирана ВМРО-ДПМНЕ като нарочена за пробългарска партия. Някой съобщил в полицията, полицията алармирала службите и настъпил пълен хаос в тогавашната Държавна сигурност. Начело на Първо управление - разузнаването тогава е известният Ацо Галичка, офесионалист,
образован човек, бивш консул в Чикаго и полицай от кариерата. Той събира своите от Първо управление рано сутринта и ги изпраща в полицейския участък в Бит Пазар, а оттам веднага му се обаждат и му
казват, че няма за какво да се тревожи: "Шефе, няма проблем, наши са,това се прави от нас заради успеха на изборите".
Галичка е ужасен: "Какви наши, бе, мамка ви, веднага идвайте, за давидим какво да правим". Естествено, нищо не е направено, партията винаги е над наблюдение на полицията и устата на Галичка е затворена.След това стана известно, че човекът, който хвърлял "позивите" бил вторят човек в СКМ, всесилният Тито Петковски. След изборите той стана заместник-председател на македонския парламент и срещу него не беше предприето нищо. И Стоян Андов, по-късно и Любомир Данаилов Фръчковски
знаят за това по-добре от нас, но историята се покри, а Тито Петковски и до днес си живее със славата на безнаказаността.
Ето това беше атентатът, така започна приказката за пропадналата държава, за заробената и немощна, дълбоко политизирана полиция и на самозаборавилата се политическа върхушка…така започва всичко,
атентатите идват накрая, като черешката на тортата.Нека Андов не се прави на ударен, той знаеше за всичко, но заедно с неговите квазиреформисти искаше да живее в държава под негово управление и управление по подобие на онези в Белград - на "избраните". Това беше увертюрата към откритата омраза към българските съседи, всекидневието, в което се повтаря по хиляда пъти на ден "бугари-татари", омразата към онези в Македония, които се чувстват българи, ненаказаните шовинизъм и расизъм.

Изтеглянето на ЮНА (Югославската народна армия) беше договорено между Киро Глигоров и Слободан Милошевич. Злите езици твърдят, че целта е била югоармията да се изтегли мирно от Македония, за да може с всички сили да се хвърли в боевете в Хърватия, Босна и Херцеговина, а Глигоров обещал, че няма да се отделя от Югославия на Милошевич и че ще позволи връщането на армията обратно в Македония. Глигоров беше "стара лисица" и вярвам, че е постигнал някакъв подобен договор, но
вярвам и че не е смятал да изпълни обещанието си …той знаеше, че вече не е обичан в Белград и ни омайваше с думи като "демокрация, напредък, равноправие" и други подобни, хвърлени към нас, полуобразовани и политически неграмотни хора.

Лично на мен, висш офицер от югославската служба за сигурност, който се изтегли последен към края на април, ми остави за "пазене" жена си и двете си деца, болнави и изплашени. Преди да си замине, в ранните утринни часове се сбогува с думите: "Владо, пази ги и внимавай какво говориш. Ние ще се върнем най-късно през октомври тази година". Към края на годината прибра семейството си и повече никога не се върна...

Ако "българските позиви" бяха увертюрата, първото действие стана известно като "велешкият случай"
една група активисти от няколко партии, но в голямата си част активисти на ВМРО-ДПМНЕ влизат в сградата на социалистическите институции на бившата, вече пропаднала Югослания и искат да получат
помещения за своята дейност. Тогава началник на полицията във Велес е някой си Голубович, сърбин, заселник, колонизатор в Росоман в рамките на програмата за заселване от времето на кралска Югославия. Той нарежда на полицията всички от ВМРО да бъдат изхвърлени през прозорците на горните етажи. Тук се намесил съдия Чадлов, който забранил да се изпълнява тази заповед, а всичко това се случва пред очите на половината население на Велес, ужасени от сцената на разправата. Кръвопролитието било спряно в последния момент. Не е излишно да се спомене, че братът на Голубович е бил военен разузнавач в югоармията, член на КОС, който заминава от Мокедония заедно с ЮНА.
По-късно става комендант на погранична част на армията на СРЮ в Буяновац. До края на живота си остава в Сърбия. Разбира се, трябва да се каже, че главен организатор и подстрекател на омразата и
антибългаризма е всесилният Светле, шеф на УДБ-а във Велес, роден в с.Бистрица, велешко, известно като "Малката София". И той остава ненаказан.

Глигоров, като първият човек в държавата и Андов, като първият човек в парламента са знаели за тези неща, били са информирани за всичко, но и двамата не предприемат нищо. Били са съгласни, а вероятно и са дирижирали ситуацията. А Фръчко, къде е Фръчко…е, него го няма никъде,той все още е в пелените на творец на Конституцията и на неин бранител.

Атентатът не е само действие, той е и процес, действие което се подготвя и узрява, за да бъде извършено накрая. Онези, които знаят, предсказват събитията не заради някакво "шесто чувство" (и това е важно), а заради внимателното следене на събитията и правилен анализ.

Назначаването на Любомир Фръчковски за министър на вътрешните работи е логична последица от проваленото управление на върхушката Цървенковски-Глигоров-Андов.Аферата "Синя птица" изобщо няма такава наивна конотация, както иска да ни я представи авторът. Не става дума за никаква Македонска
национална гвардия, която трябвало да бъде формирана, за да "спаси" Македония от "някакви си ванчомихайловисти" и десетки хиляди български войници, както твъри авторът. Това беше подла игра, за да бъдат събрани на едно място всички патриотични елементи от страната, за да може по-късно да бъдат неутрализирани. В играта бяха включени и елементи от македонската емиграция, стари, проверени доносници на УДБ-а. Всички знаеха, че никой в България не се кани да нападне Македония. Българите бяха заети със своя преход, уличните убийства и кражбата на пари от държавните ресурси, всичко това под ръководството на БКП, която се "превърна" в БСП. "Синя птица" беше материализиран антибългаризъм, подгряване на негативните отношения с България, за да се върне по-лесно югоармията в Македония.

Така, "Синя птица" стана още един елемент, още един залог в прелюдията към атентата, който още тогава изглеждаше неизбежен.

Стоян Андов и министърът Стево Цървенковски с недоверие прочели донесението от службите на УДБ-а, че "извършителят на атентата се свързва с една мултинационална компания със седалище в София, че става
дума за "Мултигруп", и, естествено, били развълнувани от съдържанието.

Те, естествено, знаели, че става дума за "манипулация на УДБ-а". Кого трябваше да манипулира Стоян Андов? Ами цяла Македония, всички видяха как по телевизията Стево Цървенковски, целият запенен, храбро заявява,че атентатът е "дело на внуците на Ванче Михайлов", ясно посочувайки
българският елемент в Македония като извършител. Вероятно е мислел, че онези в "Мултигруп" не са внуци на Михайлов?! Тука е прав.
"Мултигруп" са "внуците на Сталин и Коминтерна", октопод с пипала в Белград и Москва. София като седалище на "Мултигруп" де факто беше източноевропейския .......Белизе. Това го знаеха и двамата, но
страхът, пустият страх от командирите им в Белград и Москва ги парализираше…а Бога ми, внимаваха и за печалбите от нарушаването на ембаргото срещу Сърбия.

Да, Сърбия, да, Милошевич, стояха зад атентата. Само те имаха полза от забавянето на Македония по пътя и към приобщаване към Европа. Те, и техните московски ментори.

Глигоров се върна от Белград в деня преди атентата и никой не разбра какво се е случило там, само някакви неясни предположения. Той почина и никога не проговори искрено за срещата си с "фюрера" в Белград.

Почина и Снежана Османли, негов верен съратник и съветник, и не остави след себе си нито ред, нито дума за събитията в Белград. Преди смъртта си тя изгорила всичките си записки и документи от срещата
Милошевич-Глигоров, в която е била активен участник.
Цели три дни след атентата македонските политици и службите за сигурност бяха стъписани от страх пред неизвестното. Добре знаеха кой е организаторът, на четвъртия ден службата се съвзе и реши да постъпи така, както винаги - да използва антибългарската тема. Започнаха вакханалиите на УДБ-а, методи проверени през последните 80 години.
Започнаха нощните арести...

В Струмица бяха задържани Ристо Пецев, Тихо Яайналиев, Гиго Цурев,Мария Стоименова и още няколко чиито имена са ми неизвестни.
Стоименова е роднина на Борис Стоименов, но и роднина на Алекса Стоименов, политемигрант от Брюксел. Всичките са разпитани в полицията в Струмица. Ристо Пецев, като особено "тежък случай" е закаран на
разпит в полицията в Щип. Той е внук на брата на един от убитите петима струмишки студенти през 1952 година. В къщата му е направен обиск, иззети са изборни материали на ВМРО-ДПМНЕ, снимки от престоя му в САЩ на конвенции на МПО и 2000 долара с обяснението, че "пари не се държат в къщи". В Щип е държан едно денонощие. От Скопие пристига да го разпитва Зоран/Гале Митевски. Той се стреснал от начина по който бил извършен обиска и конфискуваните пари и нарежда да бъде освободен,а парите му да бъдат върнати. Снимките и до ден днешен остават в някой архив - частен или на служите.

Във Велес са арестувани Драги Каров, Звонко Ников и Бено Кюркчиев.Драги Каров е държан цели дванадесет часа, без никакво обвинение, нито дори косвени свидетелства, че е участвал в атентата. Началникът на велешката полиция Коле Черния, от село Оморани, Велешко, го заплашвал,че ако не признае "ще направи така, че Драги да бъде освободен, а след това ще насъска народа да го ликвидира на улицата".

Черния казал, че по този начин веднъж завинаги ще реши проблема с българите.

Не всичко било толкова трагично, имало и комични моменти. В моя Прилеп полицията задържала трима съмнителни. Двамата били задържани защото имали бради и приличали на някакъв фоторобот, а третият имал лош късмет. Нещастният имал любовница и десетина дни бил при нея, варили айвар. Вероятно нещо се скарали, тя го ударила с лъжицата и трябвало да носи превръзка на главата. Когато се върнал у дома, жена му го съобщила в полицията като подозрителен атентатор. И до ден днешен не е
известно дали жена му наистина е мислела, че е атентатор или е разбрала за любовницата и поискала да му отмъсти.
А фамозният фоторобот се оказа снимка на полицай, но това стана ясно по-късно. Ако действията във Велес и Струмица бяха драматични, в Прилеп комични, действията в Охрид бяха пълна трагедия за задържаните.

Полицията тръгнала да задържа Кръсте от Завой, известен вемереовец.Първо отишли в Завой, но не го намерили. След това отишли при неговия баджанак, търсили го, разтревожили цялата рода, изплашили малките деца, разплакали жените, а потерята тръгнала из охридските кафенета.Някакъв умен човек им казал да не се морят, Кръсте е общински съветник, заседанието се провеждало в момента и там могат да го намерят. Намерили Кръсте на заседанието на общината, задържали го и го разпитвали 4 часа. Разпитът водели трима удбаши, Траян Ангелевски,Трайче Йолевски и Абдула Жута. Грубо и безобразно, крайно просташки се държал Траяан Ангелевски, и когато видял, че Кръсте е човек на години,
сериозен и добър стопанин, като нямал какво повече да му направи му казал:

“Вие бугарите курот ќе ни го јадете”. След това извадил половия си орган и го сложил на масата пред него.

С Кръсте от Завой били задържани: Влатко Георгиевски, който бил държан в полицията 10 часа, Ацо Марков - 4 часа и Никола Бикчето - 7 часа. Задържан е и Ристо Манев, вемереовец и интелектуалец, държан е цели 37 часа без никакво съдебно решение.

Особено трагичен е случаят с Владимир Паунковски (Панков), който по-късно става лидер на организацията "Радко". По време на атентата той е на гости в Тирана, на връщае е свален от автобуса и държан в полицията в Струга цели 12 часа. Разпитът бил воден от инспекторът от Първо управление на Държавна сигурност Чанчаревич. Върху Паунковски е използвано насилие, физическа сила.

Чанчаревич преценил, че очилата на Владо са скъпи, "Картие", струващи над 1300 марки. Затова му казал да ги свали и с бокс го бил по лицето и цялото тяло. Паунковски се връща в Охрид, а белезите личат цял месец. За белезите по душата не искам да говоря, това Андов няма да може да го разбере.

Впрочем, за всички тези неща Кръсте от Завой информира Ламбе Арнаудов,но ВМРО-ДПМНЕ не реагира.

В Скопие покрай няколкото задържани "бугараши", полицията отново се нахвърли на семейството на Алекса Стоименов от Брюксел. Арестувани са неговия внук Георги Стоименов и съпругата му Мария. При ареста, полицейската кола, която арестувала Мария използвала физическа сила и не позволила да се преоблече в тоалетната, ами пред всички присъстващи полицаи.

В скопските вемереовски кръгове се говореше за спекулативния арест на
македонско-българската граница, на Деве Баир, на някой си Йосиф,собственик на фирмата "Партнер инвест". В Скопие живеел някъде около градския парк, близо до шадравана, но до ден днешен никой от старите вемереовци не знае за него, не се знае фамилията му и никой не е чувал за фирмата му. Предполага се, че той е бил съпътвстваща жертва на борбата между бизнесите в Македония и България. Бил арестуван и задържан по срамен, насилствен начин, без никаква необходимост.

Щетите от атентата срещу Глигоров са видими. Временно беше спрян пътя на държавата към ЕС и НАТО, бяха предизвикани "албанските събития" от 2001 година, за да се стигне накрая до десетгодишното антибългарско и антиевропейско управление на Никола Груевски. В периода от 1998-2002 година на власт беше ВМРО-ДПМНЕ, водена от Любчо Георгиевски, който не направи нищо не само, за да компенсира последствията от гоненията срещу вемереовците от българско потекло, но и някои шефове на
полицията бяха наградени и повишени.

Самият Глигоров не даде никакво изявление, написа книга пълна с измислици и фантасмагории за заблуда на македонското общество. Накрая, под натиск от Москва беше принуден да се срещне с Илия Павлов, за да потвърди по този начин, че "българите" не стоят зад покушението.

Така, един примитивен и неуспешен атентат, организиран по линията Белград-Москва, стана химн на антибългаризмът и ентиевропейщината на македонските политици в този момент. Едно абсолютно ненужно дело, насочено към един абсолютно незначителен политик и човек. Но това е друга история и остава за друг разказ.

Брукселъ гу е уСтефчо Стефчо!

Изборитѣ за Бановинъ на Вардарската бановина преключиха.За бановинъ на Вардарска

Македония бе избранъ Пендаровъ съсъ ски на главта а не на краката.Той бе избранъ отъ албанцитѣ и за сега е президентъ на тяхъ и някой други!Албанцитѣ придевиха желание, да бѫдътъ всички, въ една утрешна Албания!Това изказване на албанскитѣ лидери отъ Албания, вбеси Пендаровски и той, като истински бановинъ на Вардарската бановина по-бърза да се изкаже ,че това няма да стане понеже, отъ Брукселъ сѫ гу уверили ,че тѣ нямало да позвулятъ променитѣ на Версайскитѣ граници, отъ първъта свѣтовна война!Тукъ имъмъ смелостта да напиша онова, което каза редакторката на английската страница на вестника ни!Тя каза!...Някой ще го пита това момче,което не знае кѫде е Албания и кѫде живеятъ албанцитѣ,какво тѣ трябва да правятъ за да се хъреса на версайцитѣ отъЕвропа?

Кѫто пиша исе смея ,че сега сърбитѣ,поканиха сърбо-македонцитѣ и църно-горцитѣ да правятъ сѫюзъ срещу Албания.А отъ България гласъ се дочува,за приключване на прикъскитѣ межу

българскитѣ историци и сръбскитѣ историци отъ Скопие които сѫ съ български имена!А историцитѣ отъ МНИ искътъ новъ договоръа, съ право на българитѣ въ Повардарието и следъ това раздельне на Вардарска Македония между Албния и България!

Г.М. 22/05/2019/.


Michael, a friend of mine had an extraordinary life. I met him when he was 80. A pensioner in America living on social security with his wife. He was a Russian Bulgarian from Odessa. His wife was a Russian Jew.

He was a Russian soldier during the great patriotic war. A sergeant, machine gunner, who lost his leg to a German land mine. His father had also lost his leg to the Germans. It was his father who walked for three days on crutches with a huge jug of wine on his back to bring it to his son who was in the hospital, for him and his friends to drink.

For his service, he was appointed dean of history in the university of Odessa. When the Ukrainians took over from the Russians he was ousted from his position in the university. He then immigrated to the USA. Like most Russian immigrants he was homesick and lonely. The Americans treated his step son most cruelly, as he was a cocaine addict.

Michael divorced his wife, whom he loved, so that they could gain the benefit of two social security checks. He then returned to the Ukraine where the Russians poisoned him for defecting or talking to the Americans.

He lost his leg to the Germans, his job to the Ukrainians, his step son to the Americans, and his pension to the Russians. A soldier of the great patriotic war deserved better.

Богъ да ти прости Мишо.

Аманъ бе братя стига съсъ тези жвакания!

Почвайки да пиша .че този брой на вестника ни е посвѣтенъ на българскитѣ просветители Свѣти Кирилъ и Методи врѣме е да напишемъ, нещо и за нашето българско минало въ Македония и Одринска Тракия.
На 24 Май тази година (24/05/2019/ще има поклонение предъ гроба на Свѣти Кирилъ въ Римъ
и ще се надлъгвътъ сръбскитѣ попчета, съ тези отъ България,че сѫ иститѣ люде, дето работели противъ единсвото на българскиятъ народъ!
Пишейки това, което става днесь, въвъ Вардарска Македония, немога да пренебрегна и факта, че новата комунистическа партия въ България,че тя е възмутена отъ фкта,че Примиера на България не е дефинирълъ условията за подкепата, на Северна Македония и нейното влизане въ Еврпейскиятъ сѫюзъ?
Нашиятъ проблемъ е ,че Гнъ Първановъ и неговитѣ сѫмишлени бяха въвъ влъста близо 70 години и никога не поставиха въпроса за българитѣ въвъ Вардарска Македония до наши дни?Не е ли врѣме да ни кажътъ нещо за този периодъ, или пакъ ще примълчаваме нашето българко минало, за да нямъло размирици по балканитѣ?Все още ли трява да бѫдемъ Саранчето на балканитѣ?Къжетѣ ни братя българи ,до кога ще мълчитѣ и се правитѣ на абдали?До кога ще жвакатѣ и притендиратѣ ,че не знаетѣ ,че нашитѣ борби по Македония и Одринска Тракия, бяха борби за единсвото на българския народъ, или по-точно написъно борби за обединение на Македония и Одринска Тракия съсъ Майка България!
Сега четемъ ,че смѣ щяли да делимъ Гоце Делчевъ, съсъ сърбоманитѣ на Стоянъ Новаковикъ!
Ние се питъме, кога сръбскитѣ комунисти въ България научиха ,че Гоце Делчевъ е българинъ, понеже ако беше живъ презъ 1944 щяха да го убиятъ, че ми ти билъ български шувинисть който искълъ да присѫединява Македония и Ординска Тракия къмъ България!Кажетѣ ни не е ли тамъ проблема и днесь?
Сега ще делимъ и Илинденско-Преображенското въстаниа отъ 1903година!Сръбскитѣ комунисти ще трябва да ни убестнятъ, защо гореспоменатото въстние, не даваха да се пръзнува до 1983година?Тогава питахъ единъ репресирънъ журналистъ имъше ли ВМРО, следъ като турскиятъ шпионинъ Безимъ Яне бѣ екзекутирънъ?Журналиста одговори ,че е имъло но тѣ сѫ били националиститѣ!Ние питъме новитѣ сръбчета, въвъ Вардарска Македония и тѣзи въ България, защо мълчитѣ и не пишетѣ за националиститѣ отъ ВМРО, които не сѫ паботили за сърбитѣ и гърцитѣ?


Немъмъ докъзъ, али твърдъмъ (Михайло Апостолски, сръбски офицеръ отъ сиромашкото българско семейство отъ Ново село Щипско)

Ние днесь, ще се опитаме да хвърлимъ свѣтлина, върху сѫбитията който сѫ ставали по Вардарска и Егейска Македония презъ 1941 година!Тѣзи наши писѫния, допускаме ,че ще хвърлятъ малко свѣтлина, върху онова, за което продължавътъ да драскътъ по сръбскитѣ и гръцкитѣ вестници днесъ !Това което се пише, по-горе споменатитѣ вестници, е една сърбо-гръцка измислица и нищо друго!Не знамъ дали България е окупирала Македония, или е окупирала южна Сърбия и Северна Гърция?Знамъ ,че като дете съ баща ми ходихъ въ селото, отъ което той е избягълъ отъ гърцитѣ,който сѫ стреляли по българскитѣ селяни отъ село Търлисъ.Този периодъ отъ нашето българско минало, е стигнало до лигата на нацийтѣ въ Женева презъ 1924 година.Знамъ какъ си играхме съ мойтѣ братовчеди ,който сега сѫ въ гробищата на село Демиръ Капия въвъ Вардарска Македония!Ние тогава не бяхме два народа, а единъ народъ въ една българска държава!Мойтѣ братовчеди, бяха изгонени като българи въ Българя и през юни 1946 година бяха дадени на сърбитѣ, като някакви ми ти “македонци“ а моята братовчедка Цвѣта, не престана да ме пита като смѣ българи, защо ни дадоха на сърбитѣ?Това ще го оставя Гнъ.Първановъ да го напише нали е историкъ, сигурно знае нещо за онова врѣме, или е челъ нещо около врѣмето, когато насъ бежанцитѣ въ България щеше да ни избиятъ, понеже не смѣ искали отъ българи да станемъ “македонци“?

Врѣме е вече да напишемъ за “Македонци Христосъ Возкресе българскитѣ войски влязоха въ Македония“М.Т.17/04/1941г/Моятъ чичо Иванъ Михайловъ, не престана да се майтапи съ идеята за Свободна и Независима Македония! Той казваше ,че за Свободна Македония говорятъ, а на българскитѣ войници цветя давътъ ( Априлъ 1941 г)А въпроса на професоръ Д.Гоцевъ,какво ще кажешъ за Сводна Македония, моятъ чичо отговори­ За коя Македония говоришъ, албанцитѣ стигнаха до Вардара ( Януари 1990 г.градъ Римъ Италия)

Войната привършваше и сърбитѣ отново се върнаха въ тяхната Южна Сърбия, но този пѫть, като освободители ! Тѣ сега ни освободиха отъ бугрскиятъ оукупаторъ !А сега когато пиша, ми дойде на умъ, онова което бяхъ челъ по страницитѣ на сръбскиятъ вестникъ Вечеръ въ Скопие.Въ този вестникъ пишеше,че половината отъ онези нещстници който сѫ били въ манастиря Прохоръ Пшински на 2/08/1944г/половината сѫ били откарани на острова Голи Отокъ, защото били върли бугари а останалитѣ, който били въ този мънастиръ ги открали въ затвора въ Идризово, сѫщо така понеже и тѣ били върли бугари?А сега ми пишътъ фейлетони, какъ било какъ не било. Избиха българскиятъ елитъ въ България и Македония и сегана ни будалкътъ ,че ми ти били сърбо-македонци отъ памти вѣка!  А въ градъ Торонто на най-фънатичнитѣ сръбкини, имъ давътъ грамота ,че сѫ фанатични македонки.( четохтѣ ли онова което писа Сашо Ордановски въ www.forum.com?)

Днесь имаме Северна Македония, която е анти-български сѫюзникъ на гърцитѣ,така каза външниятъ министъръ на Гърция! А шефа на вчерашната Югославска комунистическа партия, заедно съ Колчо Димитровъ ни будалкътъ ,че смѣ чисти “македонци“въпреки ,че нито Заевъ нито Димитровъ имътъ “докъзъ“ за това?

И двамата сръбски УДБАШИ, албанцитѣ отъ градъ Струга ще ги оправятъ следъ месецъ /Май/2019г./

Г.М. /21/03/2019

Illyria for the Illyrians

The big discussion now in the Balkans is the argument between the Former Yugoslav Republic of Macedonia and Greece over who has rights to the name Macedonia. The Greeks feel that Macedonia is one of their Northern provinces and that Macedonia should be renamed North Macedonia. This dated back to when both of these territories were conquered by Alexander the Great. His conquests became a sign of pride within Greece and Macedonia, allowing both to rewrite their national history. The last person to try this reaching into the past was Italy's Il Duce, who wanted to recreate the Roman Empire. To add insult to injury not only was Alexander not interested in Greek and Macedon women, he had an active interest in neutered boys. This is the guy that the Greeks and Macedonian are flying as their standard bearer.

The reason the Macedonian parliament agreed to change their countries name to North Macedonia was to get the acceptance of the Greek government in supporting them for European Union status. The problem with this line of reasoning is that Greece's economy is so deep in the toilet, no one in the Union is going to listen to them. The second reason this is pointless is that North Macedonia (as it is now called) is a seething powder keg of  national sentiment. At the end of 19th century the demographics of Macedonia were a mix of Bulgarians , Albanians, Greeks and Serbs. Demographics where essentially carried out by what your primary spoken language was. After World War 2 the Serbs introduced a sort of genocidal, ethnic cleansing  progressive census, where anyone who declared themselves Bulgarian was killed or put in prison. 25,000 Bulgarian were killed and 100,000 were imprisoned. The remaining populace was forced to learn “Macedonian” a made up language of Serbian Slavic mishmash of a language. They say language brings people together, had the Serbs wanted to integrate the Macedonians they would have taught them Serbian, but the Serbs weren't interested in anything of the sort, they wanted a second class citizen to do all the crap jobs. Not even the Afrikaners had the balls to pull a fast one language on the blacks like the Serbians pulled on the Bulgarian Macedonians.

But Back to the modern day. You would think things would have got better. As late as the 1980s in Macedonia over 23% of all adult males were incarcerated in prison. Can you guess which cultural group was victim to this travesty. Hint, Bulgarians and Albanians. A short time after the Serbian Balkan wars in the eighties and nineties, the Albanians who made up about 40% of the population decided they had had enough of the Serbian Macedonians aggression, and voted with their guns and not the ballet box. This didn't work the first time so the Albanians tried again. Bulgarian armoured vehicles and Ukrainian Helicopter gunships changed the tide for the Serbian Macedonians. Finally the Albanians in Parliament forced the Serbian Macedonians to adopt Albanian as an official language of the Nation. While the Serbian Macedonians forced the Albanians to learn a made up language, the Albanians are now forcing the Macedonians to learn a real language.

As to Northern Macedonia's European union application. The previous two civil wars and the tendency of Albanian youth to kill Macedonian police men make it highly unlikely that the European Union would be interested in any more low skilled labour as they already have a surplus of Eastern Europeans in their labour markets. A union between the Albanians and remaining Bulgarians in Macedonia is just enough to tip the balance of power away from the Serbian Macedonians. The Bulgarian government has taken measures to keep the Macedonian Serbs from becoming a minority and thus having a third civil war, by giving European Union passports to anyone declaring themselves or their parents as Bulgarian. This no documentation requirement was necessary because when the Serbs massacred the Bulgarians in Macedonia, they also destroyed the census documents. This allows Bulgarian Macedonians to escape a 20% (50% for youth) unemployment rate and average monthly salary of  400$ and enter the European Union job market. This average salary is a miasma because all the few good high paying government jobs go to the Serbian Macedonians, thus skewing the salary of the rest of Macedonia downwards.

So every time the Macedonian hour comes on every Saturday, TVO Ontario, news events about Northern Macedonia, which are silent about Albanian events in the nation, Ask yourselves who is interested in the fate of the Albanians in Macedonian. Who is interested in the fate of the Albanians in Macedonia? The answer is the Albanian army. Illyria for the Illyrians.

Ivan Dyhan

Vladimir Perev

Ще се освободи ли Македония от сърбокомунизма…
Дали Григор Пърличев е написал „Автобиографията” си и дали синът му, Кирил Пърличев е бил „колаборационист” с българската „фашистка” власт...
Владимир Перев, Скопие

В Европа няма по-страшна граница от границата между Македония и България. Не става дума само за физическата граница, преградена с телени мрежи и вълчи ями, толкова добре описана в книгата на Анри Пози „Войната се връща”. Сега говорим за менталната граница, за менталните блокади в умовете на хората от двете страни на Осогово, толкова  радушно подкрепяни от окупаторите на Македония и България - от великосръбския шовинизъм и руско-съветския империализъм и болшевизъм. И сърбите, и руснаците/съветите, направиха всичко възможно и невъзможно 

да издигнат ментална барикада между македонския и българския народи 

Ние не се познаваме, а нас ни водят хора, които не искат да се опознаем, да разменяме мисли и идеи на ниво по-високо от пазарите на „Илиенци” или борсата за плодове в Струмица. Няма български вестници и списания, няма български телевизии в Македония, Македония няма кореспонденти в София, а България няма кореспонденти в Македония. Само от време на време екипи от София идват в Македония, за да снимат националния срам на македонците, античното Скопие и нещастния мегаломански проект „Скопие 2014”. Това е всичко…

На 28 февруари т.г. по телевизия „Телма”, в предаването наречено “Win-Win” участваха двама от членовете на смесената македонско-българска комисия за утвърждаването на общите части и личности от нашата история. Това беше съпредседателят на Комисията, д-р Драги Георгиев и членът на Комисията д-р Петър Тодоров. Предаването продължи повече от 1 час, а половината от времето говореше само водещата журналистка, оплаквайки се от 

„опасностите от българския великодържавен национализъм”,

 както и „загрижеността на хората от опасността, че голямата България исторически ще погълне Македония”.

Уважаваните членове на комисията сдържано и културно отговаряха на обширно зададените въпроси на водещата, въпроси, които съдържаха в себе си изобилие от инсинуации за възможния очакван отговор. Основната нишка беше системата за релативизиране на историческите факти и личности. 

„Светлият пример” беше даден чрез образа на Карл Велики (742-814 г.) да се покаже как него го почитат и французите, и германците, че този пример трябва да се използва за Самуил, забравяйки, че Карл Велики е завладявал територии,  а цар Самуил е обединявал един и същ народ, поне що се отнася до неговото управление в България и Македония. 

Любим термин на историците беше „педагогиката на мира”, образ, който остана неразбран от обикновените зрители. 

Но истинското лице на предаването водещата и гостите разкриха при споменаването на великана Григор Пърличев. Разбрахме „старите истини” от комунистическия период, че Пърличев бил славянофил и антипатриаршист, но никъде не се спомена, че е бил българин. Беше спомената и неговата награда от Атина, с ироничната вметка, че някой ден може и гърците да го обявят за свой, бяха споменати и „Сердар” и „Скендербег”, но никой от учените историци или водещата не споменаха, че той е писал и „Автобиография”, в която ясно определя своите национални чувства. Никой не прочете дори тези няколко реда: 

„Да, българин съм, дори варварин, ако искаш. Но тоя варварин... без труд те би – тебе, стария поет. Сега перчи се, колкото щеш, че си от Смирна, т.е. съотечественик на Хомер.
Наистина, [съучениците ми], ако и да се надграбваха вси над ръкописите ми, за да си препишат, но заради българското ми произношение и заради бедността на дрехите ми, постъпваха почти презрително с мене. Когато костурските майстори вървеха к вечеру пред университета и си говореха българский, те (съучениците ми) казваха: „ἰδοὺ περνοῦν τὰ βῴδια = ево ти минат воловете.“ Късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гнева и не можех да го излея...”

Откакто беше постигнато съгласието, че на Балканите на историята и е нужна политическа подкрепа, беше отворена и любимата тема на  македонските журналисти и историци-Холокоста в Македония, участието на България в депортацията на македонските евреи и ролята на Бойко Борисов, българският премиер в тълкуването на събитията. Явно беше прокарано отдавнашното желание на македонските журналисти един български премиер или президент, все едно кой, да излезе с извинение и покаяние към македонския и еврейския народ, за стореното…ясна беше предпоставката, вината за депортацията на македонските евреи, 

да стане колективна вина на целия български народ 

Естествено, беше засегната и темата за македонските „български паспорти” и опасността заради техния голям брой и евентуалното тълкуване на числеността на българската нация в бъдеще в ущърб на македонската. 

Историкът Петър Тодоров ни обясни, че в България има и „либерални историци”, чиито възгледи съвпадат с позициите на македонската историография, а за финал, д-р Драги Георгиев ни обясни, че македонската национална мисъл е по-млада от българската „само” със стотина години и че Паисиевата „История...” изобщо не е била позната в България цели сто години, докато не била открита от Марин Дринов. Но, това са въпроси, които историците ще решават сами, помежду си.

Предаването придоби мрачен облик, когато д-р Георгиев обясни, че по време на Втората световна война някои македонци били откровени сътрудници на българските власти, водещата спомена думата „колаборационисти”, а историците премълчаха, прехвърляйки вината върху нея. Изобщо, уважаемите доктори-историци се държаха пред водещата като малки ученици, които не са си научили урока.

Трябва ясно и високо да се каже, че 

в Македония не е имало „колаборационисти с българската окупационна власт”,

та дори тя да е била и фашистка, както толкова обичат да казват някои. Тези хора са били откровени в своите български национални чувства, с проявеното желание да участват в управлението на „своята” държава. 

Това, че тази държава,  Царство България, не проведе редовни парламентарни избори на територията на Македония е само минус за нейната политическа прозорливост. Затова, македонският шовинистичен  „Закон за македонската национална чест”, по който бяха съдени македонските патриоти след войната, представлява сръбско-съветска подлост спрямо македонците с български национални чувства. Бяха съдени хора, които имаха и чест, и националност, но не македонистка. В режисираните съдебни процеси, за ужас на населението, бяха издавани и смъртни присъди. Бяха съдени честни хора, само защото се чувстваха македонски българи.

Кои са „колаборационистите”?

Дали в тази графа влиза и Кирил Пърличев, синът на Григор Пърличев, който още през пролетта на 1941 година се връща в своя Охрид, където е директор на музея. Там и умира, там е и погребан, до гроба на баща си. Дали е колаборационист ветеранът и герой от Първата световна война Коце Ципушев, който прекарва „19 години по сръбските затвори” (заглавието на неговата книга), за да дойде в Македония в началото на 1941 година. Дали са колаборационисти братята Чкатрови, най-големият Йордан, неофициалният министър на външните работи на ВМРО на Иван Михайлов, или брат му, Димитър, осъден на 10 години в тъмниците на кралска Югославия. И двамата паднаха жертва на македонистко-болшевишка идеология. Тях не ги убиха сърбите, а именно македонистките сърбокомунисти, подтикнати от съветската идея за „социализъм по целия свят”, но без българи от Македония… 

Неясна е задачата и работата на Комисията за общите събития в историята на Македония и България. Много се говори за „общо честване” на личности и дати от историята, засега работата и стигна до Илинден и Самуил. Не, това не е задачата на комисията. Тя трябва да даде оценка, а не да релативизира събитията и личностите, участници в историята. Трябва да даде правилна оценка на вече споменатите личности и събития, трябва да се занимае и с личностите на Димитър Гюзелов, първия директор на Радио Скопие и първият македонски българин, доктор по философия. Да се говори и за Спиро Китинчев, кмет на Скопие, бранител от албанските експанзионистки полувоенни части, както през 1941 година, така и през 1944, след 9 септември. 

Дали тези хора ще получат признание за своята работа, дали ще дочакат посмъртна реабилитация и, разбира се, дали ще им бъде изграден някакъв малък паметник или поне паметна плоча…дали ще се освободим от сърбокомунизма…

Абе, накрая, дали някой нещо изобщо работи в тази Комисия…

Ако Гоце Делчев е и българин, и македонец, може ли да бъде и турчин, и грък!
За македонските илюзии частично вина имат и България, и "вечната българо-съветска дружба"
Отворено писмо от Владо Перев, журналист от Скопие, Република Северна Македония 

Проф. д-р Ангел Симеонов Димитров, член на Научния съвет на Института по история на БАН и на Общото събрание на БАН. Председател на Общото събрание на учените в Института по история. Член на Съвета за българските читалища към Министерството на културата.

Уважаеми г-н Димитров, 

Познаваме се повече от 25 години, още от времето на Вашия пръв дипломатически мандат в Скопие. Винаги със задоволство изтъквам, че взаимните ни отношения бяха изпълнени с респект и уважение, а разговорите с Вас бяха приятно и поучително преживяване. Затова и Ви пиша, за да изкажа моето недоумение и неразбиране около Вашата работа в Смесената македонско-българска комисия за преодоляване на разногласията по факти от общата история на нашия/те народ/и. 

Изненадан съм от бездействието и стерилността в работата и, но най-много съм изненадан от липсата на информация за работата на тази "проблематична научно-идеологическа, но и политическа" институция, както наричат някои македонски журналисти комисията. Някои от нас изпитват чувство на сериозна загриженост от позициите на македонските членове на комисията, че Гоце Делчев е "българин" колкото и "македонец", че цар Самуил "не е имал национално съзнание", затова царството му е колкото българско, толкова и македонско и подобни някакви недомислици, каквито няма и в букварите на малките деца. 

Какво прави Вашата комисия, къде сте, има ли "светлина в края на тунела" или пак си 

оставаме в задънената улица на македонското сърбоманство и българското русофилство…

дали още смятаме да се съобразяваме с политическите и разузнавателните интереси на "големия брат"!?

Преминаваме през един сериозен момент от общата ни история, по-точно, през "кризисен" момент, когато трябва да реагираме смирено, но целенасочено за осъществяването на идеалите на нашите предци, идеали пълни с творчество, но и напоени с кръв през последните 150 години. 

Не знам как реагират учените в такива моменти, виждам, че реакцията Ви е слаба и неадекватна, и се сещам за една малка история, за това как обикновените, не толкова образовани хора реагират в подобни ситуации.

Някъде през пролетта на 2005 година, аз и тогава вече бившият председател на МПО (Македонската патриотична организация в САЩ и Канада)  Георги Лебамов, заминахме на няколкодневна обиколка из Костурския край от където е семейството на Лебамов. Георги Лебамов е човек от американския елит, сътрудник на полковник Донован и личен приятел на Роналд Рейгън и Буш-баща. Той много държеше, може би за последен път, да посети гробищата в с. Вишени и в с. Блаца Българска, където са погребани неговите дядо и баба, както по бащина, така и по майчина линия, борци от Илинденско-Преображенското въстание и негови жертви. На връщане, на ГКПП-Евзони, гръцкият полицай взе документите ни, отиде в полицейския пункт и след около 20 минути се върна заедно с добре възпитан цивилен, авно агент на гръцката ДС. Цивилния държеше документите ни и започна на английски, с учтив тон: "Извинете, но вие двамата сте много интересни пътници. Единият има американски паспорт, а другият (гледайки мен)пътува с български паспорт. На едния баща му се казва Аргир