БРОЙ 137 - MACEDONIAN TRIBUNE

М а к е д о н с к а   Т р и б у н а
Отиване към съдържанието

Главно меню:

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ - БРОЙ 137 - 2015 г. | MONTHLY PUBLICATION - ISSUE 137 - Year 2015

Въ този брой на Македонска Трибуна ще се спремъ на гръцко-македонскиятъ проблемъ. Изборитѣ въ Гърция приключиха и днесь имаме ляво правителство, което мисли, че Европа ще трябва да имъ опрости часть отъ задълженията! На български се казва, трай магаре за зелена трева! Отъ днесь европейскитѣ вестници ще се надлъгватъ съ разтягане на турскитѣ локуми, и ще обещаватъ какво ли не на гърцитѣ за да не напуснатъ европейската зона на еврото! Съ тѣзи избори сѫщо така се тори край на заблудитѣ, на някой отъ сърбо-македонцитѣ, че тѣ гърциѣ ще имъ признаятъ измислената отъ Комитерна нация и имислениятъ отъ сърбитѣ езикъ!
За гърцитѣ е важно славянитѣ въ Македония да се казватъ славо-македонци, а не българи! Само преди няколко седмици, го писаха гърцитѣ отъ Австралия. За сърбитѣ всичко е възможно, но не и връщането на славянитѣ въвъ Вардарска Македомия къмъ българскитѣ имъ корени! За сѣга всичко е въ застой и зависи отъ албанцитѣ! Българскиятъ елитъ които щеше да приговаря и дели съсъ сърбо-македонцитѣ българското минало, няма да стане. Няма да стане понеже българскитѣ историци няма съ кого да преговарятъ!
Съ непризнавамнето на българскитѣ дипломи въвъ Вардарска Македония, сърбитѣ мислятъ да отделятъ Македония за винаги отъ България! Какъ ще реагира България за дипломитѣ още не се знае! Ние за сѣга само наблюдаваме и мислимѣ, че някакво подобрение  на отношенията между бългааритѣ въ България и тѣзи въ Македония няма да има.

143 години Делчев продължава да пита помним ли, че сме българи?
Днес почитаме рождението на Апостола на свободата на българите от Македония и Одринско

4 Февруари 2015 | 12:32 | Агенция "Фокус"
Красимир УЗУНОВ
Днес се навършиха 143 години от рождението на Георги Делчев от Кукуш, известен в българската история като Гоце Делчев. Апостол и стратег на национално-освободителното движение на българите от Македония и Одринско. Главен организатор на комитетската дейност и на въоръжената борба за свободата на българите, останали под властта на султана.
Учител, комита, войвода...
Всичко това е Гоце Делчев.
Революционерът, израсъл с подвига на героите на априлското въстание, с разказите за Левски, Ботев, Раковски. Революционерът, възкресил и повторил революционната организационна структура, изградена от Левски 30 години по-рано, в българските земи, върнати на Турция по силата на Берлинския конгрес. Революционерът, който на практика доказа, че заедно с Левски принадлежат на един народ, на една национална идея, на един стремеж към национално освобождение и обединение. Затова не можем и за миг да си позволим да поставим под съмнение или да помислим какъв е бил по народност Гоце, защото това означа да поставим под съмнение, каква е била националната идентичност на Апостола Васил Левски. И двамата са били обречени да бъдат големи българи.
Затова единият - Левски, казва така: „Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправиме и да си вървим едно, ако ще бъдем хора!”.
Другият - Гоце, ще допише 30 години по-късно: „Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме си българи и всички страдаме от една обща болест. Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани...”
В своята цялостна дейност Делчев смята, че: „Освобождението на Македония лежи във вътрешното въстание. Който мисли другояче да се освободи Македония, той и себе си лъже, и другите.”
В проектоустава на българската революционна организация Левски през 1871 г. пише, че свободата ще се постигне, като „с една обща революция ... се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспото-тиранска система и ... се замени с демократическа република (народно управление)”.
Очевидно е, че освен общата национална идея, към която принадлежат, двамата се ръководят и имат обща национална философия. Затова не трябва да ни учудва, че Гоце повтаря не само организационната структура на Левски, но и наследява и званието Апостол, заедно песните, в които го възпява народа ни. Този народ, който нито за миг не се е замислял и не е поставял под съмнение дали е еднакъв от бреговете на Черно море до Охридското езеро.
Паралелите продължават и се налагат сами.
Левски се обучава на военно дело в Българската легия в Белград.
Гоце Делчев учи във Военното училище в София, заедно с Борис Дрангов и животописецът си Георги Стаматов.
Левски е учител във Войнягово и в Еникьой, Тулчанско сред българите в Северна Добруджа.
Делчев е екзархийски учител в на българите в Щип.
Левски броди по Стара планина с чети.
Делчев води чети по македонските планини.
Защото и двамата са българи, така както французите са французи, англичаните - англичани, а гърците - гърци.
Всеки опит да твърдим или да се съгласяваме, че други имат право над тях и над делото им, означава да се съгласим да станем духовни еничари.
Прекланяйки се пред подвига и саможертвата на Гоце Делчев, в деня на неговото рождение, ние ясно трябва да си даваме сметка на естеството на неговото човешко и обществено светоусещане.
Делчев никога не събира насилствено пари за Организацията като касиер или счетоводител, с изключение на откупът за отвличането на Мис Стоун от групата на Христо Чернопеев.
Делчев никога не е претендирал за създател на четническия институт в борбата за свободата на Македония и Одринско.
Четите навлизат в Македония и Одринско непосредствено след като решенията на Берлинския конгрес безмилостно разкъсват българските земи и обричат на провал радостта на народа ни от така чаканото Освобождение. Следват Кресненското въстание, Четническата акция, Горноджумайското въстание... Офицери и юнкери, доктори и студенти, даскали и писатели, свещеници, занаятчии и работници приемат като свое верую свободата на поробените братя оттатък Рила и Пирин и нехаят за собствения си живот.
Делчев е част от всенародния подем за освобождение и обединение, еманация на стремежа, ентусиазма и непоколебимия български дух.
Делчев е извикан от времето.
Делчев изгаря в пламъка на мечтата си.
Ето ви пример.
Пейо Яворов пише първата биография на Апостола Гоце Делчев. В нея, по повод на детските години на Гоце, прекарани в Солунската българска мъжка гимназия, се казва така:
„През това време Гоце установява вече и свои възгледи, като намира в миналото богове, на които се кланя фанатично. Еднъж, в пансиона, някой от учениците пуща една нецензурна острота за божествената святост на славянските първоучители. Гоце, "безбожник" вече, хваща тогова ученика за вратът, блъска главата му о стената, на която виси Кирил и Методиевото изображение, и вика побеснял: "Овча главо, помни, че пред ония, на които дължиш възможността да напишеш името си на човек, трябва да стоиш без шапка и когато ги псуваш". И взима от главата му нахлупения фес и го хвърля през прозореца вън. Други път, в гимназията, друг някой ученик преповтаря за Левски твърде известните стари клеветничества. Гоце, който всякога се отличаваше с извънредна търпимост към чуждите приказки, в случая, засегнат, види се, право в сърцето, изправя се настръхнал и крещи с протегнати ръце: "Аз бих желал да изтръгна гръцмула на една маймуна като тебе; аз бих желал да направя на сина това, което досега би трябвало сто пъти да бъде направено и на бащата; само баща, свирка на турците, ражда син, пищялка на калугерите..."
Нека да продължим с още един цитат на Пейо Яворов, този път от предговора на същата биография. Този цитат също дава отговор на много въпроси, част от които ни вълнуват и днес:
„Делото на Каравелова, Ботева и Левски, освобождението на целокупната българска родина чрез революция, беше осуетено, ако не случайно, поне твърде неочаквано. То се знае, апостолите на българската свобода не мислеха, че петвековния роб ще види боева сполука. Но те имаха пред вид сигурен политически успех.
Българското движение, оставено да се развива в еднъж усвоената посока, рано или късно би достигнало целта си. Мизия, Тракия и Македония в неразривно единство стъпка по стъпка напред биха получили самоуправление. Народът, изнесъл на плещите си трудната борба, горд в съзнанието на извършения подвиг, би знаел да цени благото на свободата. И нашето племе, свършило предварителната работа по формирането си като политическа единица, би се предало на тихо културно развитие като достоен член от семейството на културните човешки племена.
Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат - отечеството ни беше разкъсано на три части. И големия български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.”
Както се разбира очевидно е, че нито за Гоце Делчев, нито за някои от неговите съвременници, не стоял въпроса за тяхната национална принадлежност. Те добре са знаели на кой народ принадлежат и за чия свобода са обречени да умрат.
В още един предговор, този път на малкото книжле на майор Стаматов „Спомени за Георги Делчев и Борис Дрангов”, издадено през 1935 г. в София, пише така „Той носеше гордо псевдонима Ахил, защото се нечовешка сила и мощ, работеше за изграждането на организацията, с която смяташе, чрез всеобща революция да извоюва свободата на поробените българи.”
Такава е историческата истина, към която ни води честването на поредната годишнина от рождението на Гоце Делчев - непокорният юнкер от Военното училище Георги Делчев, екзархийският учител, войводата, Апостолът на свободата на българите от Македония и Одринско...
Европейски скроените ни широки дрехи не трябва да ни заставят да забравяме и да се отказваме от историческата истина и от собствената ни памет, от устоите на които се гради настоящето ни.
Не е необходимо с умиление да се впечатляваме, че и в Македония го смятали за свой, че го споменавали дори в химна си и че реалностите били такива. Днешната Македония с готовност краде всичкото движимо и недвижимо имущество от българската история.
И колкото и по европейски и по атлантически да мислим и да разсъждаваме, няма как да се съгласим с нелепите твърдения, че българското правителство преследвало четите и едва ли не предало четите на Гоце край Баница през май 1903 г.
Дяволът чете Евангелие и така учениците на Колишевски, Коневски и Ристевски пишат история.
Всъщност, ако се замислим, има нещо много общо в историята около смъртта на Гоце Делчев и делата на днешните македонски общественици. Турската жандармерийска част, която обкръжава четите на Гоце Делчев и Димитър Гущанов в село Баница, Серско, е под командването на юзбашията /капитан/ Тефик бей.
Единадесет години по-рано, през 1892 г. същият този Тефик бей, все още е юнкер Хюсеин Тефиков в софийското Военното училище и служи и жевее в един взвод с Делчев и Дрангов. Легендата разказва, че Тефиков стрелял лошо и често се случвало Делчев и Дрангов да стрелят в неговата мишена, за да може и той да покрие нормативите за стрелба.
Подпоручик Тефиков завършил училището и избягал в Турция.
Бил помак от родопските села и затова, го назначили в жандармерията в Драма. Станал Тефик бей. Израсъл до юзбашия. Воювал и преследвал комитите и четите. Така се озовал и край село Баница. Гоце паднал още в началото на сражението срещу повече от 1000 низами. Последните му думи били „Удряйте мамицата им, изядоха ме!” Другарите му през целия ден гледали тялото на мъртвия апостол на свободата на поробените българи, а късно вечерта оцелелите се измъкнали. Тогава настъпила тишина. Турците дълго не смеели дори да приближат мъртвите комити.
Когато все пак до телата, Тефик бей разпознал трупа на някогашния си другар от Военното училище и заплакал.
Ако трябва да намерим общото между поведението на Тефиков и съвременната македонска историография, това е осребряването и търгуването с вярата и с името.
В денят на рождението на Делчев, ние имаме нужда се запитаме едно просто нещо - дали в собственото ни бездушие и дребнотемие е останало поне малко място за България.
Защото Делчев и днес продължава да пита помним ли, че сме българи?

ВЪОРЪЖЕНИЯТ КОНФЛИКТ В УКРАЙНА И СЪДБАТА НА УКРАИНСКИТЕ БЪЛГАРИ

Спас Ташев
Със задълбочаването на конфликта в Украйна се стигна до процес, който можеше да бъде прогнозиран – провеждането на масова мобилизация на подлежащото на запас население. Тази съдба не отмина и представителите на българското малцинство, чийто брой по данни от официалното преброяване  е над 200 хил. души, но лицата от български произход са поне два пъти повече.
Изпращаните масово повиквателни заповеди предизвикаха страх и недоволство сред нашите сънародници. Повечето родени в епохата на бившия СССР, но живеещи в отделилата се от него Украйна, те в известна степен се чувстват като дърво без корен и гледат на конфликта като на чужд. Още повече, че проведеното през последните 20 години поукраинчване на българските имена в никакъв случай не доведе до тяхната интеграция в украинското общество.
Трябва да се има предвид, че страхът и недоволството не са обхванали само българското малцинство. Подобни чувства взимат все по-широки размери и сред представителите на унгарското, полското и румънското малцинства.
Протичащите процеси безспорно поставят на дневен ред въпроса какво да се прави? Как България да помогне на своите сънародници в Украйна?
Българският стратегически интерес поне на думи е формулиран отдавна като съхраняване на българското етнокултурно пространство и духовно единение, в случая с бесарабските българи в Украйна. Зад тези красиви думи обаче не се крият много смислени действия на българската държава. Това е така, защото след десетилетия провеждан национален нихилизъм, сегашната ни държавна политика към българите в чужбина няма дълбоки традиции и не се възприема като приоритетна. Освен това на нея противодейства и руското влияние в Украйна, което на пример с различни средства саботира на въвеждането на българския като език на обучение сред бесарабските българи.
Независимо от тези противоречиви процеси, украинските българи продължават да гледат на България като на своя историческа родина. Поставени в условията на заплаха за живота им, сред част от тях се прокрадват изселнически настроения, в т.ч. и желание за завръщане в България. Като се има предвид дълга на България към нашите сънародници, логично е в българското общество да се чуват все повече гласове в подкрепа на подобна идея. Още повече, че Украйна е по-близко до границите ни, отколкото Сирия например, и трябва да се предвижда такъв бежански поток. Това е особено валидно за тези украински българи, които имат и българско гражданство, породи което няма да бъдат спрени от съществуващите държавни граници.
Факт е обаче, че България и в момента изпитва огромни затруднения при овладяването на миграционния натиск от югоизток, така че едва ли ще бъде по силите й сама да се справи с новите предизвикателства. Шанс за намирането на решение е аналогичният проблем, който имат Полша, Унгария и Румъния със своите малцинства в Украйна. Като членки на ЕС, България може да предложи провеждането на обща и синхронизирана политика на четирите държави, в това число да се търсят решения на европейско ниво и съответно европейско финансиране. Подобна съвместна акция може да бъде подготвена чрез въвеждането на практиката за сътрудничество на съответните институции в четирите държави, отговарящи за контактите с диаспорите.
Търсенето на европейски средства няма да е прецедент, тъй като в края на ХХ в. Атина с помощта на европейски фондове подкрепи репатрирането на понтийските гърци в Гърция. Подобна политика провеждаше и Финландия по време на президента Койвисто, който като допълнителен аргумент изтъкна и факта, че фините в Русия са страдали по време на сталинските репресии, поради което съвременна Финландия е в дълг към сънародниците си.
Като използва добрия европейски опит, България трябва аргументирано да представи пред своите партньори историята и сегашното състояние на проблемите на българите в Украйна. Не трябва да забравяме, че българите в СССР минаха през масови репресии, депортации в азиатските републики и ужасен глад. А днешната заплаха за живота им е достатъчно основание да потърсим цивилизовано решение.

Тъжна вестъ

Съ болка на сърцето сѫобщаваме на нашиятъ читателъ, че бившиятъ президентъ на Майка България Др.Ж.Желевъ се помина на 30 Ян.2015г. Нека бѫде лека пръстта, която ще покрива неговиятъ гробъ. Най-голямиятъ му комплиментъ го каза зета на сърбина отъ Щипъ Гнъ.К.Григоровъ въ Университета въ Торонто. Гнъ.К.Григоровъ каза, че ГнъЖелевъ му е казалъ, че въ България нема държавникъ, които ще ги признае за “македонци“. Ние изказваме нашето сѫболезнопвание чрезъ страницата на Македонска Трибуна.
Отъ редакцията

ЕДНО СБОГОМЪ
ПОСЛЕДНОТО ЗАВЕЩАТАНИЕ НА ИВАНЪ МИХАЙЛОВЪ
И ОТЪ СЕГЯ НАКѪДЕ?

Гошо Младеновъ
На пѫтъ за София Юний 1990 г. се отбихъ при Иванъ Михайловъ. Помоли ме на връщане отново да се видимъ и му опишя впечетленията си отъ промените станали въ България.
Въ София наблюдаванъ първите свободни избори следъ 50 години комунистическа диктатура. Изненаданъ бя
хъ какъ така комунистите изъ единъ пѫть станана демократи. Нещо което и днесъ, пишйеки тези редове ме озадачява. Какъ е възможно до снощи бе комунистъ, а на сутринта се събуди демократъ.
Беше късно събота когато пристигнанъ въ Римъ. Юнските горещени бяха вече намалили движението на хората. Въ неделя, рано се отзовахъ при Иванъ Минайловъ които не бе далече оть пиятза Капри.
Чакаше ме въ стаичката която изглеждаше повече на Паисивска монашеска килия, отколкото на местожителство на Български лидеръ. На масата имаше архивни материали между които и първите броеве на вестникъ "Зора". Подъ масата стоеше печатницата на IВМ на която трябваше да се приготвятъ последните му спомени томъ 5 ти. Леглото му бе спретнато. Изглеждаше развълнуванъ, сякашъ да имаше някакво предчувствие.
Поздравинме се съ добро утро. Веднага премина къмъ същността на разговора.
Ив.М. Е кажи какви са изгледите за почване на една национално право насочена политика въ България?
Г.М.  Изпълненъ съмъ съсъ оптимизъмъ, началото е сторено.
Ив.М. Развълнувано ме запита? Какво начало е сторено?
Г.М. Нося ти оригинала съ които бе пре-регистреранъ "Македонския Наученъ Институтъ".
Поразгледа текста и каза.
Ив.М. Това, че института ще пише и работи "за духовното единството на Българската народъ“ е най-важното за сега. Ние въвъ ВМРО винаги сме настоявали за това единст по между ни!
Ще трябва да се внимава никакъ и никогашъ да не се влеза въ конфликтъ съ България. Най-важното е да се обесни на Българите въ България и Македония, че става дума за единъ и същъ народъ.
Г.М. Чичо Радко имахъ дълъгъ разговоръ съ Митко Гоцевъ председатела на Македонските братства. Той ме увери, че Македонската емиграция е сѫщо за единството между българите въ България и Македония.
Ив.М. Но все пакъ обещай ми, че пакъ ще имъ напомняшъ оть време на време. България е винаги била лъгана. Да не се отстъпва отъ идеята за обединена България. Ние въ миналото много говорехме и пишехме за Автономна и Независима Македония, но фактически всички мечтаехме за една обединена България.
Г.М. Чичо Радко ти най-добре знаешъ, че всички смѣ за една България, но до сега немахме смелостта и куража да го кажемъ н пишемъ. Ти много добре знаешъ че и съсь Чичо Асенъ Аврамовъ сѫщо смѣ дълго говорили на тази тема. И той винаги беше на сѫщото мнение.
Ив.М. Азъ мисля, че сега му е времето да го кажемъ, че ВМРО винаги се е борила за крайната целъ Обединена България.
Г.М. Чичо Радко мисля ще бъде хубаво ако и Ти му се обадишъ на Митко Гоцевъ и се установи тази нова тактика въ Македонското Освободително Движение. Следъ сто години борба обединението на Българската нация въ блиското бѫдаще вече изглежда реално.
Ив.М. Да
, да, една държава и никакво отстъпване отъ тази позиция.
Г.М. Ще ми позволишъ ли да те снимамъ така както си?
Ив.М. Почакай да с
и сложа вратовръзка.
Г.М. Но, но безъ връска като Ганди!
Ив.М. Сега и Ганди ли ще ме правишъ?
Г.М. Чичо Радко, нека нашиятъ народъ те види такъвъ къкъвто си въ своята естестъвена скромностъ. Ти си българскиятъ Махатма Ганди (Българскиятъ Светия).
Ив.М. Щомъ чнслишъ така така нека да е.... Тази бе последната снимка на Иванъ Михайловъ. Като ме спращаше до стълбите нежно ме прегръщаше и целуваше като да предчустваше че това ни бе последното виждане!
Отъ балкона на вториятъ етажъ махаше бавно съ ръката и съ отслабналиятъ си гласъ викаше сбогомъ, Гоше сбогомъ. Съ потънали въ сълзи очи и задавено гърло му отговарихъ. Сбогомъ Чичо Радко сбогомъ.
Така се разделинхъ за последенъ пѫть съ големиятъ бьлгаринъ Иванъ Минайловъ, който много отъ насъ интимните му последователи наричахме Чичо Радко.

 
Hosted in Toronto by Macedonian Tribune
Назад към съдържанието | Назад към главното меню