БРОЙ 150 - MACEDONIAN TRIBUNE

М а к е д о н с к а   Т р и б у н а
Отиване към съдържанието

Главно меню:

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ - БРОЙ 150 - 2016 г. | MONTHLY PUBLICATION - ISSUE 150 - Year 2016

Г.Младеновъ 2/28/2016/
Дресь този брой на Македонска Трибуна, ще го посветимъ на Санъ Стефанскиятъ Миренъ Договоръ отъ 1878 година. Ако този договоръ, останеше така както бѣ написанъ, днесь Австро-Унгарската империя щеше да просѫществува. Това го е написълъ английскиятъ историкъ A.J.Taylor in his book Sruggle for mastery of Europe. Въ Този исторически наученъ трудъ пише, че ако Австро–Унгария остави Санъ Стефанскиятъ договоръ, днесь тази Австро-Унгария щеше да просѫществува. Сѫщо тамъ, въ този трудъ пише, че “македонецъ“е българинъ останълъ подъ турско робство, следъ Берлинскиятъ конгресь отъ 1878 година!
Пишейки тѣзи исторически факти, искаме сръбскитѣ даскълчета отъ градъ Скопие да ги цитирътъ! Да прочетътъ и писмата които е писълъ Тодоръ Алрксандровъ до Никола Пашичъ съсъ българска баба отъ Малки Изворъ, Тетевенско България! На тѣзи сръбски даскълчета отъ градъ Скопие, искаме да имъ припомнимъ думитѣ на Тодоръ Александровъ, когато предлага Македония да бѫде Незавсимиа държава (1919-конференцията въ Версай). Той казва, че за сега е важно да се запазимъ като българи! После ще се присѫединяваме къмъ България. Преди известно време помолихме пра-внучката на Пею Яворовъ, да ни помогне да публикуваме писмата между неиниятъ пра-дядо и Тодоръ Александровъ. Въ едно отъ тѣзи писма, Тодоръ Александровъ пише...Азъ българското племе въ война ще го вѫведа и ще го обединя!
Ние се запитваме, само ние ли ги знаеме тѣзи неща или има и някой другъ? Защо се примълчавътъ историческитѣ факти, за да се угажда на сърбитѣ и гърцитѣ ли?
Днесь по страницитѣ на сръбското Makfax.mk (21.02.2016) пише, че албанцитѣ отъ Македония искътъ албански парламентъ! Ние се питаме и то на високъ гласъ, за къкъвъ ИДЕНТИТЕТЪ говори Никола Груевски, че неможело “македонскиятъ“ идентитетъ, да бѫде сменяванъ съ Дикретъ! Глупаво сръбско момче, знаешъ ли, колко представители бяха въ Москва (1934г) когато Коминтерна съ дикретъ насъ българитѣ декларира за “македонци“? Знаешъ ли бѣ момче, когато сърбитѣ гласуваха Македония да е въ втората Югославия, колко представители имаше отъ Македония (Яице 1943г)?
Ние питаме, всички сръбски даскалчета да ни напишътъ кѫде Гоше Делчевъ, Дамянъ Груевъ, Др Хр.Татарчевъ, Тодоръ Александровъ и Иванъ Михайловъ сѫ писали, че сѫ “македонци“? На сръбскитѣ даскълчета имъ пишемъ да внимавътъ да не дойде време да пиятъ вода отъ бонаря въ които сѫ пикали цялъ животъ? Ние сѫщо така питаме и сръбскитѣ четници на БКП въ България, до кога ще подържътъ сърбо-македонизма въвъ Вардарска Македония?

138 години свободна България!

Тържествата на връх Шипка за 3 март

Трети март, 1878 година
Сан Стефанският мирен договор и неговият принос
Статията на английски език:
March 3rd, 1878, and The Treaty of San Stefano – Their Significance and Contemporary Resonance
Zara Kostova, Ph. D.

Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?
Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.
От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.
В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.
Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.
Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.
Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.
В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите.
"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:
"Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков - изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана".
През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.
Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:
"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите..."
След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.
За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България  (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).
Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".
"Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса."
Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.
Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:
"Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки."
Всъщност обаче Санстефанският мир не е "недуразумение". Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:
"Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."
С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.
И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.
Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.
Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.
Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква - в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.
И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.
За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.
Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.

Българската национална доктрина отъ Торонто Канада

Г.Младеновъ 2/29/2016/
Допускаме, че нашиятъ читателъ е челъ, онова което писахме за българската национална доктрина и професоритѣ отъ България! До сега няма професоръ въ България които да си е вземалъ изпита по българска история съ повече отъ двойка!
Следъ неуспеха на автора, да накара някой професори да приготвятъ, нещо като българска национална доктрина нещата се премълчаха! Преди това единъ историкъ, на име Константинъ Гърдевъ бе навлязълъ въ забранената зона на нашето българско минало. Неговиятъ наученъ трудъ е много интересенъ, за онези българи които се интересуватъ отъ онова, което е ставало по Канада!
Ще трябва да поеснимъ на читателя ни, че ние македонскитѣ българи въ Канада имахме много врагове. Тѣзи наши врагове, бяха българскитѣ комунисти организирани отъ БКП и носеха името Македонски народенъ сѫюзъ. Веднага следъ като Коминтерна писа (фев.1934), че ние македонскитѣ българи, отъ българи ставаме“македонци? Лидеритѣ на БКП по северна Америка почнаха да пишътъ, защо тѣ комуниститѣ отъ Македония не сѫ българи! Този документъ защо “македонцитѣ“ сѫ отделна нация е билъ приготвенъ отъ Коминтерна и е подписънъ отъ Гео Пирински и Смиле Войдановъ (Юни 1934г). Тази тѣза че, “македонцитѣ“ сѫ отделна нация, отъ българитѣ си остана въ сила и следъ парцелирането на любимата Югославия на БКП!
Въ Канада за сѫюзникъ на сърбо-македонцитѣ бяха, земеделцитѣ на Геме Димитровъ както и националиститѣ на Иванъ Дочевъ! Защо Гемето и Иванъ Дочевъ бяха сѫюзници на сърбитѣ и гърцитѣ, ще оставимъ българскитѣ нисторици да напишътъ нещо, за онова което е ставало въ Черквата Свѣти Свѣти Кирилъ и Методи въ градъ Торонто.
Следъ дълго време на мълчание, ние бѣхме поканени отъ семейство Каневи въ Мисисага на вечеря съсъ предствитела на външното министерство на Канада, които завеждаше источно- европейскиятъ отделъ на това министерство! На вичерята представителя на външното министерство се обърна къмъ автора на тѣзи материали, че имъ е писнало да бѫдътъ бомбадирани отъ сръбскитѣ агенти въ Скопие за миналото на тази географска область Македония? Представитела се обърна къмъ автора, не е ли вече време и МПО да представи своето мнение по този въпросъ? Дипломатическиятъ предсттавителъ на Р.България се обърна къмъ автора, да се помоли Гошо Младеновъ, които беше студентъ тогава и следваше право! Това лично мнение за Македония и нейното кантонизиране, е приготвено и уредено отъ Гошо Младеновъ. Това мнение за разделяне Вардарска Македония между Албания и България, бѣ одобрено отъ председателя на българскиятъ парламентъ (авг.1995). Долу следъ тѣзи материали ние намираме за нужно, да прикачимъ писмото което писахме до представителя на Канада. Дълго време следъ този периодъ на мълчание, Др.Христо Костовъ отъ Университета на Отава писа своята научна десертация по Македонскиятъ въпросъ ( Окт 2009) Dr.Chrs Kostov Contested ethnicity 2009. Въ това научно изследване, само МПО протестира за това което сѫ правели сърбо-македонцитѣ по Канада. Българскитѣ организации отъ Торонто се оказаха сѫюзници на сърбитѣ и гърцитѣ!

To: Mr. Jesse Flis Parliamentary Secretary to the Minister of Foreign Affairs.
Department of Foreign Affairs Ottawa/ Ontario

Виктор Канзуров, журналист от Скопие УЧЕБНИЦИТЕ ПО ИСТОРИЯ В Р МАКЕДОНИЯ СА ПО-СКОРО ЕКСПОНАТИ ЗА НЯКАКЪВ МУЗЕЙ НА ТОТАЛИТАРНИТЕ ИЗМИШЛЬОТИНИ…

Публикувано на февруари 23, 2016 | Bulgariamakedonia.net
Въпреки че много добре познаваме качествата му на безкомпромисен публицист, в интервюто, особено в частта, която публикуваме в този брой, откриваме много нови негови способности на анализатор. Отговорите на зададените от нас въпроси са заредени с толкова енергия, жажда за истина и полемична страст, че те могат да се окачествят като сбити социологически анализи, с безпощадни оценки за моралната същност не само на управляващата в момента коалиция, а на целия политически елит след 1944 г., притиснал до стената, в името на собственото си оцеляване, целия народ. Във всеки един от отговорите прозира добросъвестният стремеж за дълбочина, всеобхватност и справедливост, което от своя страна поставя в деликатно положение фалшивото самочувствие и на манипулираните поколения, заживели с псевдоценностите на многопластовата иделогическа пропаганда на македонизма.
Припомняме, че Виктор Канзуров е роден в Скопие. Произхожда от семейство с корени от Егейска Македония. Работил е като журналист във вестнвиците „Вечер“ и „Нова Македония“, в списанията „Македонско дело“ и „Старт“ и в интернетизданието „Трибуна“. Отразявал е работата на много кинофестивали на Балканите и Европа.
През 2008 и 2010 г. той е в Инициативния комитет за честване делото на Тодор Александров и Иван Михайлов с поставяне на бюстовите им в двора на Драги Каров в град Велес.
– На какво се дължат относително търпимите отношения между Никола Груевски и Али Ахмети в управляващата коалиция, въпреки немалкото противоречия между тях?
– Дължат се на общия им политически и финансов интерес да бъдат във властта. Тук са и досиетата на Али Ахмети, лидерът на „Демократичния“ съюз за интеграция/изолация, както и на неговите най-близки сътрудници от партийното ръководство, които с изключително спорно, коалиционно (ДПМНЕ/ДСИ) гласуване в Комисията за верификация на фактите, по-известна като Комисия за лустрация, бяха пощадени от официално провъзгласяване за доносници и сътрудници на комунистическата югославска тайна полиция.
Актуалното македонско правителство про¬веждаше селективна лустрация, от която пострадваха неудобни или ненужни за него граждани и общественици, както и някакви не от високите етажи на властта приближени на ДПМНЕ хора – някой общински съветник или дребен техен публичен поддръжник, колкото да замажат очите на наивните гласоподаватели, че са справедливи. А и самата лустрация, освен, че беше крайно селективна, тя е без правни последици за палачите и наредбодателите от комунистическите служби, както и за доносниците, докато жертвите и тех¬ните потомства, не могат чрез съдебни процеси да доказват, че те или предците им са били несп¬раведливо преследвани, обвинявани, арестувани, осъждани и убивани, което е повече от показател¬но за нежеланието на управляващата „консервативна“, „дясна“ или „дясно-центристка“ ДПМНЕ, да осъществи истински демонтаж на самата репресивна, еднопартийна система, на ней¬ния тоталитарен апарат и на основните носители и сподвижници на нарушенията на човешките права, част от които са в нейните редове. Дори неотдавна властта на ДПМНЕ официално спря процеса и на самата псевдолустрация.
Според досиетата, които изплуваха в публич¬ното пространство, Али Ахмети и екипът около него, са сътрудници на Съюзната югославска служба, която ги е ползвала като доносници в ал¬банската емиграция и чрез тях е получавала информации и унищожавала по-известни личности в тези емигрантски, антиюгославски кръгове. След разпадането на Югославия, тези агенти, за които има съмнения, че са в ръководството на ДСИ, сътрудничат на сръбската служба за сигур-ност. Това хвърля съвсем друга светлина на военния конфликт в Македония от 2001 година, както и на воюващата на албанската страна тогава – Освободителна национална армия (ОНА), от която по-късно произлезе ДСИ.
Части от приближени на ДПМНЕ и ДСИ „хора“, с поведението и с изявленията, струва ми се, че идеално влизат в някаква външна, но и вътрешна схема за постоянно обтегнати отношения на Македония със съседните държави и с международната общност, както и за поддържане лоши междуетнически отношения в самата страна, след които въпросните партии печелят симпатии от, за съжаление, немалкото шовинистични гла¬соподаватели. Дългосрочно полза от това могат да имат само желаещите унищожаване на Република Македония, на нейната млада, все пак, някаква демокрация и на крехкия мир в страната.
Освен от ескалиращия спор за името на държавата, на първите предсрочни парламентарни избори през 2008 година, ДПМНЕ на Груевски спечели убедителна победа и защото през 2006 г. не коалираше с ДСИ, предпочитайки стария партньор от 1998-2002 г. – „Демократичната“ партия на албанците (ДПА) на Мендух Тачи, въпреки че партията на Али Ахмети и тогава, на изборната надпревара в редовния срок, спечели най-много гласове от етническите албански политически субекти. За участие на ДСИ във властта, след като има най-голям легитимитет от избирателите-ет- нически албанци, натискаше международния фактор, което беше идеално за Груевски, в момента на най-висок рейтинг, след срещата на НАТО в Букурещ през април 2008 година и гръцкото „не“ за Македония, на фона на развихрилата се, подстрекавана от властта националистическа вълна, да разпише първите предсрочни избори. Първо се подписа Майския договор между ДПМНЕ и ДСИ, в същата 2008 година, а след изборите двете партии направиха правителствена коалиция, която ето, въпреки (и благодарение на) противоречията, оцелява до днес.
– И отново коалират, след последните предсрочни избори от 2014 година!?
– Много ясно. Разиграха постановка, невидима само за безкрайни наивници и за хора, които не са в състояние да мислят обективно. Атакуваха се, с националистически и шовинистични послания. ДСИ помогна за разписването на трети последователни предсрочни парламентарни избори (заедно с втория тур от редовните президентски), понеже формално тази партия ги предложи. Създават впечатление, че двете партии са с коренно противоположни интереси, което привлича националистическите и шовинистичнонастроените избиратели от двете етнически общности. ДСИ, който на практика е слуга на ДПМНЕ, уж не признава легитимитета на отново избрания президент Иванов, но най-накрая двете партии си направиха коалиция и отново насъскват към омраза, което преведено на езика на бъдещето, означава, че съзнателно или не – работят за разделението на Република Македония.
Ако приемем, че партията на Али Ахмети ча¬ка да се увеличи процента на етнически албанското население в страната, което се и случва, та след някое време да има нова (конституционна) реалност, от друг ъгъл наблюдавано, а и чрез други, не само демографски примери, можем да кажем – че и ДПМНЕ, с агресивната реторика, е слуга на ДСИ и на предположените цели на коали¬ционния им партньор.
В предизборната кампания през 2014 година Никола Груевски за пореден път призова гласоподавателите да му дадат 62 от 123-те депутатски места в Събранието на Република Македония. ДПМНЕ спечели 61 депутатски мандата, затова той и партията му призоваха да не бъдат изнудва¬ни от политическия субект на етническите албан-ци, като повече от ясна беше алюзията за ДСИ. Това е чист говор на омраза на антиалбанска ос¬нова, откровена стереотипизация на албанците, че са изнудвачи и тяхното представяне пред обществеността само като врагове. С този речник, Груевски подстрекава етническите албанци в страната, да не виждат бъдещето си в Република Македония, със сегашната й териториална цялост. Мисля, че може да наречем тази политика на Груевски и на ДПМНЕ – антимакедонска!
Донеотдавнашният шеф на тайната полиция и пръв братовчед на премиера Груевски, Сашо Миялков, преди началото на предизборната кампания 2014 година, имаше две срещи в един скопски ресторант с лидера на ДПА, Мендух Тачи. Това беше част от манипулациите на ДПМНЕ, че уж подготвят коалиция с „по-меката“ партия на етническите албанци, която поне не произлиза от някаква терористична организация. Един такъв ход, който е и показване зъби на ДСИ, няма как да не се хареса на гласоподавателите-албанофоби, още повече ако са и наивни. Но това е и откровено унижение на Мендух Тачи и на неговата партия, а чрез тях и на всички албанци, независимо в коя страна живеят, гласуват ли въобще на избори и имат или не, партийна принадлежност или сим¬патии към определен политически субект. След тези манипулативни и унизителни за ДПА, но и за албанският народ срещи, Тачи се срещна и с Груевски в министър-председателския кабинет. Просто го разхождаха и го показваха като бял мечок. ДПА и Тачи бяха злоупотребени като парцали, за да се засилва рейтингът на ДПМНЕ и ДСИ. Партията на Тачи в периода на тези три срещи, нарочно направени за публичен показ, а и по-къс¬но в предизборната кампания, ако изключим ДСИ, повече атакуваше опозицията (т. нар. СДСМ), а пощадиха управляващата ДПМНЕ, да¬же имаха и кандидат на първия тур на президентските избори, за да има по-голяма избирателна ак¬тивност. Едно от възможните заключения е – а не знам дали изобщо има други – че Тачи вероятно е финансово зависим от властта или управлаващи- те знаят нещо за негово, може би, не съвсем чисто „бизнес“-минало или настояще. И от подслуш¬ваните телефонни разговори, разбираме, че Тачи е „верен до смърт“ на Миялков, както самият той казваше на владетеля (или собственика) на държавата.
Това са няколко предизборни истории, показващи колко големи мъжкари са Миялков и Груевски, как те са хард с албанците, как ги унижават… И как след това етническите албанци сигурно още повече ще заобикнат Република Македония и ще искат да живеят в нея, а не да се откъсват, с тери¬ториите в които са мнозинство, някои от тях отмъщавайки си при това.
А Али Ахмети и екипът около него, според мен, сега са във фаза, подобяваща на тази, в коя¬то в определен момент се е намирал мнимият Гоголев „ревизор“ Хлестаков, самият да си повярва в лъжата, че е истински ревизор… Така Ахмети и другарите с досиетата от ДСИ (и ОНА), мисля, че сега си вярват в определената им, май от други роля на големи албански патриоти.
– Кои са другите, които са им определи¬ли ролята на големи албански патриоти?
- Ако са точни и автентични документите според които Али Ахмети и други хора от ръководс¬твото на ДСИ са били сътрудници и доносници на съюзната югославска, а след разпадането на Югославия, на сръбската служба за сигурност, може би имаме отговор на този въпрос. Но и западните служби няма как да не са (били) запознати в детайли с „миналото“ на Али Ахмети и на другите хора от въпросните досиета, които след воен¬ния конфликт в 2001 година стават високи функционери на ДСИ. Та единствената дилема май трябва да е – кога Хлестаков и хлестаковци са превзети от западните служби!? Не изключвам въз¬можността те да са (били) двойни, та и тройни агенти, като имам предвид и албанската, може би още от комунистическо време, тайна политическа полиция –Сигурими.
Само че, когато говорим за сръбските служби, трябва да имаме предвид, че едно е Сърбия до 5 октомври 2000 година, а друго е същата държава след тази дата, когато пада Слободан Милошевич, но не и всички елементи и тайни служби на неговия режим. Не бих допуснал внушението, че сръбската държава и след опита за демократич¬ни промени през 2000/2001 година, по директен начин се намесва в македонската политика, но както и почти навсякъде в източноевропейското посттоталитарно пространство, част от службите и хората, слугинствали на репресивната, комунистическа система, останали без работа или до известна степен от позициите на прикрита власт, дирижирали преходите в техните страни, свързвайки се с мафиотско-криминални структури, често и самите създавайки такива групировки, се опитват да диктуват политическия дневен ред, като преди всичко се интересуват от финансовите печалби. Този тип парасигурностно-мафиотски структури от Сърбия, участваха във войните в Хърватия, Босна и Херцеговина и Косово. На 12 март 2003 година убиха първия демократичен министър-председател на страната, Зоран Джинджич, извършиха атентати и върху други сръбски свободномислещи, публични личности.
Дистанцията от 14 години вероятно е недостатъчна, за да имаме достъп до определени сръбски, косовски, македонски и други в момента тай¬ни документи, чрез които поне бихме се докосна¬ли до истинската същност на военния конфликт в Македония, както и на този в Южна Сърбия от 2000/2001 г. и до имената, действията и мотивите на все още нелустрираните, домашни и чужди, структури, покровителствали части от всички македонски многопартийни власти, включително и участниците от албански етнически произход в правителствата и Събранието. Бавната демократизация на нашите общества отлага(ше) битката с истинските носители и поръчители на кризите в целия регион. През 2013 година, ден преди 18- годишнината от опита за убийство на македонския президент Киро Глигоров, министърът на вътрешните работи от времето на покушението върху държавния глава на Македония, Любомир Фърчкоски, заяви, че този атентат отвежда към приомите на „Земунския клан“. През последните години Фърчкоски на няколко пъти заявява, че са останали неразследвани връзки(те) с възможните извършители от Сърбия. Обаче първите изявления и позиции на македонското Министерство на вътрешните работи под контрол на най-голямата тогава управляваща партия, СДСМ, както и на самия Фърчкоски, през 1995 година, бяха , че виновни са българите (чрез компанията „Мултигруп“, свързана с българските структури за сигурност) и/или албанците (чрез т. нар. „Братиславска връзка“). Много вероятно е, организаторите на атентата върху Киро Глигоров, да са имали (и имат) съмишленици и слуги в македонските служби за сигурност, чрез които не само са осъществили гнусното покушение, а са поръчали „разследването“ да върви в посока на насаждане допълни¬телни количества българофобия и албанофобия в македонското общество, на разваляне на отношенията между Македония и България, както и на подклаждане междуетнически недоверия в самата страна.
Тогавашният македонски външен министър, от листата на Либералната партия на Стоян Андов, Стево Цървенковски, както и неговият баща, бившият висок югославски комунистически и държавен функционер, Кръсте Цървенковски, веднага след атентата, заявиха, че покушението е дело на „внуците на Ванчо Михайлов“, което отново е посочване с пръст българите, а формулировката повече е в смисъл на означаване местни пробългарски предатели, принадлежащи към тогава опозиционната ВМРО-ДПМНЕ. Първите информации в медиите, идващи от полицията, бяха, че от мястото на атентата се отдалечила кола с регистрационни номера от Велес, в която са би¬ли хора с бради, което трябва да асоциира с пробългарски и най-екстремистки елементи от тогавашното ВМРО-ДПМНЕ, чиито многобройни членове в дните след покушението, бяха разследвани и разпитвани, а върху някои беше оказван и физически тормоз.
Минаха повече от 20 години от този гнусен атентат, в който загубиха живота си шофьорът на президента Глигоров и един случаен минувач, намиращ се близо до експлозията на бомбата, от която пострада президентския автомобил. До днес няма доказателства нито че българската държава и „Мултигруп“ са организирали покушението, нито че то е дело на „внуците на Ванчо Михайлов“, които и да са те в патологичните представи на бащата и сина Цървенковски. Мисля, че примерът с този атентат и обвиненията, които официалните македонски държавни органи отправиха в посока на България и на българите като народ, доказват шовинистичния, антибългарски характер на официалната държавна система в Република Македония.
– Как си обясняваш казуса, че вече над 20 години спорът за името с Гърция не се решава?!
– Абстрахирайки се от гръцката вина, от гръцката безпринципност и шовинизъм в този сблъсък, наблюдавайки само македонския двор, смятам, че за македонската държава и за македонското общество, спорът за името символизира и е материализация на проблема, който Република Македония има самата със себе си, със собственото съзряване, тоест с невъзможността и неже¬ланието на по-голямата част от нейните жители, а и от т. нар. елит, поне в този момент, да разберат, че македонска или македонистка етнонационална интеграция, никога в историята (масово) не се е случила в Беломорска и в Пиринска Македония. Следователно или предходно: никога не е имало разпокъсана етнически македонска, целокупна Македония и не можем да говорим, не са¬мо за масов, а за какъвто и да е македонизъм, из¬вън може би няколко души, по времето на Балкан-ските войни и разпокъсването. Същият проблем имат и определени части в гръцкото и в българското общество – да разберат, че македонска или македонистка етнонационална интеграция, във Вардарска Македония се е случила масово след Втората световна война, първоначално с безми¬лостно насилие, а по-късно и благодарение на потиснатата истина, за новите поколения това става, в известна степен, естествен процес.
Идеята за съществуване и бъдещо развитие на такава нова идентичност, в географската област Македония са имали малцина поддръжници преди и по време на Втората световна война, не задължително (пряко) свързани с политиката на Коминтерна, докато в десетилетията преди държавната официализация на етническия македонизъм, можем да наблюдаваме преходни нюнси към това явление – много от тях първоначално с български етноним в себе си – които се доразвиват и получават окончателен печат благодарение на световната, европейската, балканската и югославската политическа обстановка от 1944/1945 година насам.
Приказката с разпокъсаната етнически маке¬донска Македония и/или гръко-македонския спор за международното име на македонската държава, идва заедно с нещо друго, с преобладаващото поддържане в македонското общество на образа за Сърбия като единствена приятелска съседна страна. Тази логика подсказва, че от „етническа Македония“, единствено на територията, която е била под владение на Сърбия, днес има свободна македонска държава, народност и език. Сърбия е грешила в миналото, но тя вече е добра, напуснала е Вардарска Македония и политиката на сърбизация, а на нейната днешна територия има признато македонско малцинство, с право на изучаване на собствения език, докато Гърция, България и Албания все още държат (етнически) македонска земя и не признавали македонската (съществуваща от крайвреме или от XIX век) отделна идентичност в собствените граници на първите две и в един малък анклав в Мала Преспа на албанската държава. Това е един начин на разсъждаване, който се представя като единствено легитимен, правилен и точен по отношение на тълкуването на миналото и на настоящето. Този начин на мислене, не само че е тясно свързан, а е директно зависим и е последица от социализацията на македонците в югославската културна, полити¬ческа и образователна среда, социализация която продължава да съществува чрез – не е пресилено да кажа – живеенето и идентифицирането на доста македонци с постюгославската сърбоцентрична културна, субкултурна, та и некултурна или кичозна сфера.
Социализацията за която говоря, в частта на приятелските чувства на доста македонци спрямо Сърбия и другите държави, произлезли от бивша Югославия (освен Косово), не смятам, че е нещо задължително лошо (освен, разбира се, като албанофобия – мотивираното преобладаващо неприятелство към косовската държавност). Но тази социализация предполага немалък процент от хората да носят в себе си неприязън, предразсъдъци, някъде и шовинизъм, освен към Косово, и спрямо Албания, Гърция и България, както и липса на интерес за контактуване с албанската, гръцката и българската култури, а и желание те да нямат присъствие в Република Македония.
Гръко-македонският спор обслужва и храни тази социализация, която заради вътрешната си идентичност, основаваща се на преобладаваща конфликтност спрямо своите съседи, оформя Република Македония като нефункционална държава в настоящата геополитическа реалност на Балканите и в Европа. Необходими са врагове, и според този начин на мислене, оцветени са и междуетническите и межупартийните (въпреки общия им класов интерес) отношения. Създаден беше един тип на македонистична идентичност и начин на мислене, които могат да са съвместими само вътре в Югославия, в еднопартийна система и в Европа, разделена на блокове. Както е известно, Берлинската стена падна през есента на 1989-та, а Югославия вече 24 години не съществува.
– Политическият елит в Македония, кой¬то без изключение е с белградско възпитание и манталитет, много хитро смесва ценностите на демокрацията с югокомунистическите, за да поддържа негативния образ на България и сред подрастващите поколения в страната. Този синдром може ли да бъде преодолян?
– Просташко-шовинистичното изявление на бившия (до средата на 2014 година) заместник външен министър на Македония Зоран Петров, че Договорът за добросъседство не бил част от мо¬дерния правен свят, а представлявал останка от отношенията на страните-членки на Варшавския договор, съвършенно илюстрира как структури¬те на УДБА живеят извън времето и пространството. Някогашният (по времето на прехода) разузнавач и журналист Зоран Петров, принадлежи на партийката Демократичен съюз, чийто председател е също ченгето Павле Траянов. Целящи да обидят и унижат България, с чудесно „интелигентно“ изявление, казано в югославски маниер, но с изминал още от 1990/1991 година срок на годност, Петров и шефовете му – Груевски и Траянов, искаха българо-македонските отношения да бъдат още по-конфликтни, тъй като предишното ни¬во на конфликтност, за тях вероятно не беше достатъчно.
Политиците-българофоби в Македония, мислейки че са много хитри, се опитват сега да ползват евфемизми, за да облъчват обществото с антибългаризъм. Сега те не са толкова директни, както през първите две десетилетия от прехода. Трябва публично да разобличаваме тяхната омраза. „Варшавският договор“ доказва колко трагично и безпомощно е индоктринирана с антибългарска омраза и с предразсъдъци главата на бив¬шият заместник външен министър на Македония Зоран Петров. Асоциирането с политическия блок на социалистическите страни, символизиращ по-слаба икономика, по-нисък стандарт, но и тоталитаризъм, трябва да покаже колко изоста-нала и сега е България, за разлика от нас, „великите“ югославяни.
В опозиционният СДСМ и в коалицията им, на¬последък „хитро“ заместват думите „българофили“ и „пробългарско“, с „върховисти“ и „върховистко“ (поведение на ДПМНЕ), за да поддържат негативния образ на България и българите и шовинистично да забраняват изобщо да има българско самосъзнание в Македония.
– В речта си на Мечкин камен през 2013 година, по случай 110-годишнината на Илинденското въстание Н. Груевски обвини управляващите в Македония по време на Югославия, че са били по-верни на югославизма отколкото на македонизма. В същото време той самият води активна просръбска политика. Твоят коментар!?
– Това е много интересен и сложен въпрос, за който и отделно интервю няма да е достатъчно. Наблюдавано от някаква българска перспектива, все едно къде живеем, в България, Македония или в някоя друга държава, фокусът някак ни е върху просръбските политики на Никола Груевски. Може би това виждаме в самото отдалечаване от НАТО и от ЕС на официалната македонска политика, в заиграването с албанофобията и ислямофобията, привличането на много кадри от СДСМ и от други предимно противопоставящи се на ста¬рото ВМРО-ДПМНЕ политически партии, вземането на „журналиста“ Драган Павлович Латас за неофициален говорител на сегашното ДПМНЕ, както и съюза, по-точно купуването и поставяне-то им в слугинско отношение, на много други просръбски и проюгославски медии, „журналисти“, „общественици“, агитатори, удбаджии, дипломати. Освен тези неща, за мен сърбомански завои на ДПМНЕ бяха и антибългарските моменти в кампанията за парламентарните избори през 2006 година, когато все още опозиционната партия и нейният лидер Груевски, по един особено дързък начин и с откровено неприятелска, неуважаваща историческите факти реторика, катего¬рично се противопоставиха на идеята за общи чествания на исторически дати и личности с Бълга-рия. Проектите за Офицерския дом като нова скопска градска къща и за строеж-копие на „стария театър“ в македонската столица, обекти пос¬троени от великосръбската власт между двете световни войни, затвърдяваха впечатлението ми за просръбството на ДПМНЕ. Няма как да подмина многото инициативи, организирани от държавната власт или от общини, ръководени от ДПМНЕ, където гостуващите музикални изпълнители са преобладаващо от бивша Югославия, а от тях предимно – певици, певци и групи – от Сърбия. Някъде в периода 2007-2011 година, проправителствените телевизии „Сител“ и „Канал 5″, започнаха масово да пускат филми и предавания, югославско производство или създадени в новите самостоятелни държави-наследнички на разпадналата се южнославянска федерация. И от тези телевизионни програми и филми, някак сръбските като да бяха доминантни. Значи отново един опит за привличане югоносталгични гласоподаватели, традиционно свързани с българофобите от СДСМ.
Но има и един друг феномен. За мое голямо учудване, еднакво с появата на истински извънземни, както описаните и създадените от амери¬канския режисьор Орсън Уелс в неговата известна и шокова радиопиеса „Война на световете“ от 1938 година, започнах да забелязвам, че някои мои приятели и познати, които по никакъв начин не са сърбомани или югоносталгици дори, смятат, че македонците и българите до 1944 година са били един народ, паралелно с критиките за недемократичния начин на управляване, имат и определени симпатии към ДПМНЕ, и то точно и по линията, че тази партия реабилитира и популяризира оп¬ределени забранени събития и личности от нашата история и е различна от сърбоманския и от югославския начин на разсъждаване. Това ме накара да се замисля, като имах предвид и че някои от хората, за които става въпрос, въобще не се пол¬зват от каквито и да е привилегии от властта на ДПМНЕ.
Макар и да има константни сръбски знаци в политиката на ДПМНЕ, управляващите се обръщат и търсят подкрепа и от граждани с друга идеоло¬гическа ориентация. Дори и СДСМ, по-точно Заев, флиртува с тези категории гласоподаватели. С ясното съзнание, че днес в Македония има много млади, над 20-годишни хора, ДПМНЕ си строи собствен идеологически темел и разказ, противопоставен на този на СДСМ, отнасящ се за периода преди АСНОМ, а колкото до историческите личности-комунисти и въобще за времето след 1944 година, най-голямата управляща партия чества предимно жертвите на югокомунизма. В този смисъл е и с пропагандни цели, изключително добре подготвената, от цял екип сътрудници, а може би и само от ПР стратега Мартин Протугер, реч на Никола Груевски от преди повече от две години, на Мечкин камен, край Крушево, по повод 110-годишнината от Илинденското въстание и 69-годишнината от АСНОМ.
ДПМНЕ построи в Скопие Музей с три имена: „На македонската борба за държавност и самостоятелност, на ВМРО и на жертвите от комунистическия режим“, където може би свенливо и внимателно, но се намират факсимилета от оригинални документи и знамена, както и восъчни фигури от почти всички значими личности от нашата история, включително и негативно предста¬вяните по времето на еднопартийната система. В някои документални филми, създадени по поръч¬ка на правителството, а първоначално пуснати по държавната Македонска телевизия, има отново свенливи, но честни опити за обективизация на историята, за реабилитация на определени личности (Тодор Александров, Христо Татарчев…) и за коректно представяне на историческото ВМ(О)РО, във всичките му фази. Някои епизоди от тези документални сериални филми за истори¬ята, не са коректни, но всичко е в зависимост от това кои са авторите и сценаристите.
Ръководството на ДПМНЕ никак не е наивно и много добре знае, че колкото и битката със СДСМ да е жестока, борбата (за гласоподаватели) с опозиционните ВМРО-Народна партия на Любчо Георгиевски и Обединени за Македония на Любе Бошкоски, беше може би още по-безми¬лостна и трябва(ше) да се внимава за всеки ход в доказването на легитимитета на идеологическо¬то наследство на старото ВМРО-ДПМНЕ, за което претендират всички тези три партии.
Можем да кажем, че ДПМНЕ е мултиидеологически конгломерат, в който всеки комформист си намира по нещо подходящо за неговите идеологически разбирания и възгледи, достаъчно за да се прави, че не вижда другите линии и ориентации.
– В словото си на миналогодишното тържеството по случай 23 октомври, Денят на македонската революционна борба, Груевски заяви, че като „премиер …няма да позволя разцепването на македонската национална цялост и няма да позволя да бъдат загрозени ценностите и посоката на съществуване на нашата нация…“ Тези клетви във вярност към македонската нация от всич¬ки управляващи след 1944 г. не отвеждат ли по-скоро към ада на нейното порочно зачатие?
– Да, тука Фройд би имал какво да каже. Тази реч е по време, когато властта на Груевски е най-силно и най-аргументирано атакувана, откакто стана премиер. Затова толкова залага на национализ¬ма. Иначе от популистки партии, не може друго да се очаква, освен да защитават догмите от АСНОМ, понеже мнозинството от народа се идентифицира с въпросните постулати, дори и от тези, които са критични към партизанското движение, излъчило управляващите след 1944 година. Нямам какво да добавя, освен че македонската на-ционална (държавна) цялост, именно сега се разцепва и е загрозена от „ценностите и посоката на съществуване на нашата нация“, които бяха официални и валидни по времето на втората Югославия. За мен това асоциира с АСНОМ. Може би тогава не е имало друг изход за Вардарска Македония. Сега, пък, няма друг изход, освен отхвър-лянето на АСНОМ, ако под това подразбираме идеологемите, властващи от 1944 до1990 година, тоест лъжата, че в „Прохор Пчински“ са се осъществили стремежите на Гоце, Даме, историческото ВМОРО и на възрожденците от Македония. Не атакувам македонската идентичност, разбрана в етнически смисъл, но не виждам смисъл, перспектива и бъдеще, ако и понататък ползваме до-сегашните учебници по история. Те са за експонати в някакви музеи на тоталитарното минало и на неговите измишльотини. С по-обективно отразяване на развойните етапи до АСНОМ, почти всички проблеми ще изчезнат и пак всеки ще си се чувства както иска.
– Еуфоричната антична струя в политиката на Груевски не издава ли по-скоро разколебаната вяра в непоклатимостта на АСНОМ-ския идентитет?! И това не е ли предпазна мярка срещу евенту¬алното възраждане на историческия идентитет на людете в държавата?
– Издава разколебана вяра в югославския, или по-точно – в югокомунистически построения македонски идентитет и е предпазна мярка срещу евентуалното възраждане на преобладаващия преди 1944 година идентитет на людете в държавата, но едновременно антиквизацията е и откъсване от югославянството и от сърбоманството, колкото и парадоксално да звучи това в контекста на политиката на ДПМНЕ. Най-силната вълна на антик¬визацията беше от 2007-2011 година, сега не присъства чак до такава степен, макар и милитаристкия паметник на Александър Трети Македонски, да е най-висок в целия проект „Скопие 2014″, което никак не е случайно и е определено послание – къде да търсим нашите истински корени.
Но, когато ползваме понятия като „исторически идентитет“, от голяма помощ може да ни е книгата-парадигма за обясняването на процеса на съз¬даването на нациите, „Въобразените общности“ на американския политолог Бенедикт Андерсън, с която можем да направим реконструкция (и) на македонската нация, а и да се предпазим от навлизане в конфликтни ситуации, при евентуална дискусия или спор с македонски събеседник.
Там където понятията „българско“ и „македонско“ са били синоними (или втората дума започнала при отделни личности да означава нещо еднакво на първата), подобно на нашето разбиране на думите „благодаря“ и „мерси“, неграмотният човек, който няма от къде да разбере рязката про¬мяна и смяната на значението на изразите „българско“ и „македонско“ в позиция на драматич¬ни антиноми, не чувства нужда за това да говори с потомците. От там са тези първи братовчеди, с различна етническа идентичност, които за при-надлежността си се позовават на един и същ дядо (или баба).
Един възрастен, 94-годишен човек от Скопие, ми се оплакваше как не може да обясни на неговите деца, които във времето на разговорите им са били над 50 години, че до Втората световна война, тяхното семейство, техните предци в Струмица, както и повечето жители на града, са се чувствали българи. Не му вярват, собствените деца!!! Друг скопянин, с произход от Воденско, ми е спо¬делял как неговата снаха, му забранява да говори на внучетата си, че това което учат от учебниците по история, не е съвсем точно, искайки да им каже, че Самуил е бил български цар и че за на¬шия народ във Воден и в Беломорска Македония, докато той е бил дете и млад човек , роден е в 1924 година, „българин“ и „македонец“ означавало едно и също.
Когато аз започнах да разбирам, че за моята баба, „бугарцко и македонцко е исто“, а и да чувам за други подобни разбирания в семейството ми, мисля, че видях не само извънземните от „Война на световете“ на Орсън Уелс, а всички извънземни от всички научно-фантастични филми в света.
Имам впечатлението, че тези неща, които не са само македонски белег, а са били в много случаи и модел за получаване етнонационална „българскост“, „сръбскост“, „гръцкост“, „румънскост“, „турскост“, „албанскост“… в някои по-предишни времена, от много хора в България не се разбират. А тези които ги разбират и се опитват да ги представят на българската публичност, много често биват обвинявани, че са предатели, македонисти, нихилисти, македонистки лобисти… от устите на монополизиралите македонския въпрос в публичното пространство. От „хора“ които самите нямат никакво чувство за деликатност и за нюансираност и единствено отдалечават македонците и българите.

Едмонд Темелко и българските фашисти

19 февруари 2016 г. | Владимир Перев
В момента, когато специалната прокуратура в Македония даде заповед за арестуване на кмета на албанското място Пустец, който въпреки че е от там, редовно живее в Ресен, Македония и от там се извършва кметската функция в Пустец, Албания, отвориха стари рани на македонската политическа номенклатура. Именно кмета Едмонд Темелко бе арестуван за измами в изборния процес и манипулиране на албанските избиратели с македонско гражданство, в полза и за интересите на партията ВМРО-ДПМНЕ.
Медиите на партията ВМРО-ДПМНЕ веднага на висок глас, че е арестуван "големия защитник на македонската нация в Албания", и от "българските фашисти", които искат да българизира албанските "македонци", а той се бори яростно срещу тях. Така едно обикновено дело за изборни измами и корупция на избирателите, се превърна в героична "македонска борба срещу фашизма", и по-специално срещу българския фашизъм.
Инициативата за това дойде от Facebook профила на българския депутат Юлиан Ангелов, но термините за "български фашисти" насочени към Ангелов, ВМРО-БНД и конкретно към лидера Красимир Каракачанов, не впечатлиха македонската публика. Публична тайна е, че в македонските учебници по история винаги за България се говори като за българските фашисти, за разлика от немците, където се говори за нацизъм, но никога не се казва за някакви германски нацисти. Накрая, по пътя към Европейския съюз, един ден със сигурност ще седнат македонските и българските политици да разчистят и последните недоразумения, да си видят сметките и да трасира пътя към бъдещето на страните и на младите поколения. От българска страна със сигурност ще има представители на ВМРО-БНД, която в Македония се нарича фашистка, а вероятно там ще бъде и самият Красимир Каракачанов.
Затова македонските българи отварят въпроса на който ще трябва да отговорят следващите поколения: Кой е бил по коварен в политиката? Дали "македонците", които седят на една маса с "българските фашисти", или пък българските политици, които преговарят с тези, които повече от петдесет години водят срещу България подземна и коварна кампания ... или и едните, и другите са същите, продукт на един братски народ...

РОДООТСТЪПНИКЪТ СТОЯН МИШЕВ

ИВАН МИХАЙЛОВ
В книга втора на тези спомени говорих подробно за групата злосторници, които станаха даже ренегати. За делата им бяха доставяни доказателства и до българските съдебни органи, но мерки не се взеха. Те продължаваха да вършат истински разбойничества. Приложен е там списък и за техни деяния в поробена Македония, където прескачаха след Първата световна война, преди още ВМРО да бе реорганизирала селяните, – деяния страхотни, за които също на време бяха писмено уведомявани тогавашните български управници, покровителите на бандата.
Четейки тия зловещи списъци, неволно се питате: нима е било възможно български министри да са закриляли подобни изверги? Не само бе възможно, но тия хора бяха подпомагани, за да затъват все по-дълбоко в блатото, насочени и към измяна на народа си, тъй като чрез тези средства български управляващи фактори смятаха да осъществяват своя „голяма” политика.
Целеше се първо, чрез заплахите на тия дерайлирали елементи да се отдръпват селяните от ВМРО, т.е. да бъде тя организационно разнищена; сетне – да бъде морално изложена пред очите на поробения народ, като се оставя – чрез фалшиви печати, чрез споменаване на нейното име при грабежи и пр. – впечатление, че нейно дело са безчинствата на въпросната банда; и посредством всичко туй да се услужи на Белград. Министър Ал. Димитров, при посещение на сръбската столица бе обещал лично на Никола Пашич, че щял да унищожи Македонската организация. За това обещание изрично споменава в своята книга и Коста Тодоров, твърде близък на Стамболийски и назначен от него за български пълномощен министър в Белград. („Балкан Файербрянд“, издадена на английски език, спомената по-точно в книга II с мои спомени.) Тодоров, който иначе безподобно лъже по отношение на неприятни нему среди, изключено е да приказва измис¬лици и спрямо най-близките си другари.
Случват се понякога истински падения и израждания всред дадено общество, даже ако то се отличава с висока култура. Споменах вече другаде за книгата на г-н Уинстън Чърчил, описваща видни негови съвременници. За политическия живот на Франция около осемдесетте години на миналото столетие той казва, че е бил просто отровен, зацапан, объркан от скандални работи. Сравнява го с тъмния и потаен живот на известни елементи в Чикаго. Скандалите и паденията са засегнали, при това, все личности от значение – вестникари, депутати, министри. Това се случва в една стара, организирана и напреднала държава, която обаче, преди това е изживяла бурно, несигурно време; където са се разиграли четири-пет държавни преврати и революции; където три чужди армии са влизали в столицата (Париж); където конституции, правителства и закони са бивали често съставяни и събаряни; където и известната комуна бе излезнала на барикадите и с множество убийства бе срушена. Навсякъде, във всички партии е миришело на кръв или се забелязвали кръвни петна, които не е могло да се заличат с елегантност, с култура и слава. Нийде в Европа не е имало такава картина преди Първата световна война. Нийде и никога не е имало толкова цивили¬зовано общество, което да лекува такива ужасни рани. Обществото на Франция още е живеело със спомените на революции и граждански войни и е било разделено на непомирими партийни групи – роялисти, бонапартисти, републиканци, социалисти.
Подир военния неуспех на българите – втори по ред в кратко време – след 1918 г. все пак разложението няма тези краски, каквито г. Чърчил ни описва за Франция. Отгоре, обаче, от кръгът на управляващите, се насажда в България старателно някакво настроение за бунтарство, насъсква се селянина антидържавно, а главно – зад паравана на критики върху неуспяла външна политика се насажда омраза едва ли не срещу българските национални права.
Що се отнася до народа ни в Македония, той бе гранитно единен в мъката си под новото робство и в надеждата си да види един ден свободата.
Единствената осъдителна, срамотна проява в Македония биде ор-ганизирана главно от София, от управници на свободна България, чрез ренегатските банди на Стоян Мишевци и Паницовци. Тяхната деятелност се разширяваше все повече подир смъртта на Т. Александров, с неограниченото съдействие на сръбската власт. Проявилите се в така нареченото „Удружение против бугарских бандита”, като например полуграмотния бакалин Каламатиев, биваха приема¬ни в двореца на сръбския крал, назначавани за сенатори. Броят на невинните жертви, особено по селата в Кумановски, Щипски, Струмишки окръзи, растеше; а зверствата не се поддаваха на никакво описание. На съответно място дадохме преценки на самите сръбски вестници за делата на тия „държавни сръбски комити“.
Когато Стоян Мишев се постави на разположение на сръбската полиция, тя го изтъкна като първа фигура в споменатото „ Удружение“. Дотогава в него, но и по-късно, до 1941 г., важна роля играеше Михаил Каламатиев, който се бе прекръстил вече на Михайло Каламатиевич. Той разполагаше със здравето, имота и живота на всеки българин в областта, както никой турски кърсердарин в миналото. Още в първите дни на предателската му деятелност наклевети над двадесет души щипяни като участници във ВМРО, които лежаха с години в затвора. Изведнъж стана прочут като Юда в родния си край. По негова воля биваха съсипвани от бой тия, на които бе поставил око, като например гражданите Христо Куса-Катин и Хаджикимов. Пред съдилището, когато бяха съдени споменатите щипяни, предателят бе причакан с викове и клетви от жените и децата на пострадалите. Синът на Хаджикимов, млад момък, направо се закани на Каламатиевич: „Рано или късно ще си отмъстим”. Един сръбски офицер се обърна към последния с насърчение: „Защо не го убиеш като куче?” Каламатиевич бръкна към задния си джоб, но се поколеба. В тоя момент хората нагледно разбраха каква власт му е дадена. Презрението към него достигна огромни размери. Със стражари го пазеха по улиците и в къщи. Стана по-могъщ от съдии и депутати. Един ден нареди негов „четник” да удари плесник на стария и всеобщо почитан дядо Арсо Лазаров, който бe и депутат в Парламента. Властта ,,изглади” скандала, обявявайки побойника за душевно болен.
Друг път подлага на страшен побой стареца Мише Рамбабов, заслужил деец още от турския режим, като му поврежда зрението. Причината за побоя е отказът на Рамбабов да иска извинение от своя съдружник за нанесена му уж обида при спор, в който имен¬но съдружника е бил крив.
Вдъхновител на редица нападения над невинни хора, пожари, из-нудвания, безчестия, вършени от „Удружението”, бе дотогава главно Каламатиевич. Той бе „избран” и за кмет на Щип, като дотогавашния кмет Димитър Караджов бе заставен да си даде оставката и бе пратен във Валйево. „Изборът” на Каламатиевич стана с наложена единствена листа. Омразният злодеец стана ,,представител” на Щип. И от него министъра на вътрешните работи Корошец, познатия словенец свещеник, бе отивал да се осведомява за волята и желанията на гражданството, и да прави подир това изявления, че в Македония всичко вървяло добре и народа бил доволен. Ако би дошел да разговаря и със Стоян Мишев, Корошец би изкарал народа сигурно възхитен ...
Стоян Мишев бе човек затворен в себе си – в пълната смисъл на думата „немтур”, както се изразява народа в родния му край. Никога не бях го чул да произнесе повече от няколко откъслечни думи; очевидно нямаше способност да изрази цели фрази. По моя преценка лишен бе от всякаква идейност. При многото ми срещи с него докъм 1922 г. в София, никога не го чух да заговори на каквато и да е тема, имаща нещо общо с духовни интереси. И никога не ви гледа в очи; погледа му все към земята. В главата му, обаче, и тогава са пониквали проекти – като например отвличането на генерал Рачо Петров от софийския затвор, с цел уж да бъде закаран на свобода в чужбина, а с интимното намерение да му бъдат взети парите и сетне тайно убит; или – проекта за фалшифициране на банкноти, заедно с някакви специалисти, които познавал, естествено – за лична корист; или фалшифициране печата на ВМРО с цел за подмамване на неосведомени борци да събират пари от народа, които сетне Стоян Мишев и Славе Иванов са прибирали за себе си. И други планове от подобно естество, за които по-подробно е говорено в друга книга. Тодор Александров бе проявил излишно велико търпение като не бе го тикнал в затвора през време на Първата голяма война, след като е бил уличен във взимане на подкупи като околийски началник в Куманово.
Бедният брат на Стоян Мишев, продавач на зеленчук при площад „Славейков” в София, потъваше от срам заради грозните проявления на брата си, когато негови съграждани наминеха край него. Отбягваше и името му да спомене. Те бяха наши съседи в Щипско Ново село. И бащата, и майката бяха добри хора, сиромаси, каквито бяха и повечето новоселци тогава.
След като отрядът на Паница и на Стоян Мишев, засилен и с правителствени „оранжевогвардейци”, бе разпръснат от въоръжените местни селяни при с. Сатофча, Неврокопско, Мишев мина близката гръцка граница с група провинени в разбойничества свои другари – Григор Циклев, Мите Соколарски, Наце Гърдовски, Санде Пехливана и други. По тяхно желание гръцките власти ги предадоха на сръбските. Веднага поеха върху себе си задачи, каквито до тогава изпълняваха срещу българското население известните бандити Йован Бабунски, Дончо Църцорийски, Кръсто Търговищки, както и тайната полиция и жандарите на крал Александър, издадоха всичко що знаеха от миналото за връзките, похватите на ВМРО и по-проявените участници в освободителното дело. И така, в Щип Стоян Мишев започна открито народоубийствената си кариера, която под пряка сръбска закрила продължи около година и половина.
Край на гадното му съществувание турна на 30 декемврий 1924 г. Кирил Григоров (Келешов) от Щип, 21 годишен, син на крайно бедно семейство.
Той бе измежду най-младите бежанци, напуснали родния си град поради сръбския режим. Проявявал силно желание да бъде приет в ВМРО, по-точно да получи задача свързана с рискове. След мно¬гото молби, отправяни чрез по-възрастни от него съграждани, срещнат е бил и изслушан. С няколко думи е изразил желанието си. Повече е говорел неговият чист поглед, от който бликаше ентусиазъм, увереност и решителност. Като е запитан как горе-доле смята да приложи наказанието над Стоян Мишев в Щип, той само се е усмихвал, казвайки: ,,Никой няма да се сети защо съм се върнал в Щип. Бъдете спокойни; и петима да са с него, няма да се посрамя” Разчитал е на изненадата и на младенческата си ловкост. Много и не е разисквано с него върху планове. Познавах обстановката в нашия град. Най-важното бе нападателя да е решен на всичко; технически усложнения за акцията не съществуваха. Опасението е само едно: дали сръбската власт и специално ,,Удружението” няма да се усъмнят защо се е върнал от България, дали няма да го арестуват или отдалечат от града.
Кирил е бил скрит в дома на приятели. Дадени са му били седемдесет лева, за да си купува нощно време храна за няколкото дни, докато бъде посетен втори път. Денем не е трябвало да излиза, за да бъде заличена дирята му. Но дойде неочаквано убийството на Т. Александров, та дълго е останал без връзка. Той се досетил, че хората са заети и ударил на икономия; купувал си само хляб и сирене; иначе е трябвало да се явява при познати и да иска пари на заем. Обадили му се когато вече е останал почти без грош. Тъгувал е самичък за загубата на Тодора и го обзимало нетърпение по-скоро да стигне в Щип. И стигна благополучно, представяйки пред тамошните власти, че за България е заминал с надежда да припечели нещо, но се разочаровал и се прибира у дома си.
От невинните на вид писма, които е изпращал се е разбирало, че спокойно се е установил в града като прислужник в едно ка¬фене; никой не го следял, и знаел вече всяко движение на ренегатския главатар.
Стоян Мишев се бе установил да живее в познатата къща на Гочеви, която има най-широкия двор в града, с големи сенчести дървета и знаменита с пълноводието си чешма. Към 12 часа на пладне – на 30 декемврий – Кирчо бе повалил Мишева точно пред прага на този му конак. И успява да излезе от града, стигайки близо до границата на България. Минавайки към село Костин Дол, Кочанско, забелязан е бил на 8 януарий 1925 г. от несигурния селянин Стоил Шанкев и предаден. При престрелката, която завързал със сръбските стражари, Кирил изстрелва всички патрони от револвера си; а друго оръжие не е носил. Заловен, докаран е в щипския затвор, където остана до 30 август с. г.
Известията гласяха, че през цялото време на затворничеството неговото възторжено настроение и усмивка не са го напуснали, макар да е бил бит и уверен, че го чака смърт. Чрез едного от стра¬жарите – местен турчин – бе изпратил до свои познати скромни броенички, с поръчение да ми бъдат препратени като последен поздрав. Направени бяха от ситни костилки от сливи, нанизани на тел, а на края с пискюлче. Повече от всичко друго тия броенички говореха за предаността и високия дух на Кирчо, който очакваше застрелването си. Тази реликва, както и други някои скъпи спомени от герои, е изчезнала при обиските, вършени из македонски домове в България по-късно, при офицерския сърбофилски преврат от 19 май 1934 година.
Послужвайки си с думите, писани в една моя статия за възторжения Григоров през 1927 г., ще кажа, че той отсече главата на измяната там, дето тя се считаше напълно спокойна – в обятията на сърбите; той спаси народа си от срам и затова, макар да бе най-младия измежду героите, които ВМРО излъчи в последните години, името му е произнасяно от всеки македонец с благоговение. Стоян Мишев бе получил неограничена власт, за да денационализира населението на щипската област, използувайки за тая цел сред¬ствата на една крайна безчовечност. Това явление смути душата на Македония и обиди гордостта й. Стоян Мишев израсна в очите на нашия народ като чутовен изменник. Но народът знаеше, че всяко зло ще бъде неминуемо победено; въпрос е само на време.
Мъжественият удар на Кирчо Григоров бе за него самия твърде лесна стъпка; решил бе да умре и с това всички пречки бяха преодолени. „Струва ми се, че пет души да са, ще ги поваля един след друг”, казваше усмихнат нашия герой. Тези думи биха били взети за шега, ако се съдеше по външността му. Невинния, кротък поглед, милата постоянна усмивка и цялата му младенческа осанка наумяваха по-скоро неоформената воля на дете, което, оставе¬но само на себе си, едва ли би могло да се справи с една твърде обикновена житейска грижа. В същност, той обладаваше рядък характер.
Два месеци и половина бяха протекли откак се бе завърнал у дома си. Служейки акуратно в кафенето, бил е цял под напрежението на своята замисъл.
Впечатлението от падането на Стоян Мишев бе грамадно. Нервна тревога е обзела сръбските власти. По разни посоки се разтичват войски и полиция. Всички закани, арести и насилия биха били напразни, ако не бе грешната душа на шпионина Шанкев. Докато още бе в затвора, Кирил можа да научи, че неговият предател е наказан със смърт от ВМРО.
Една черта се хвърляше в очи у Кирила – спокойната му упоритост. Ако той си имаше мнение за нещо и някой се опитваше да го разу¬беждава, той не би спорил, нито би се гневил; погледнал би събе¬седника си усмихнат и непоколебим, като да му казва, че напразно си губи времето. Тая му особеност са запомнили като характерна негови другари. Съчетана с рядката му смелост и кристален идеализъм, тази черта е задържала върху устните му усмивка и в оня миг, когато на 30 август 1925 г. сръбските палачи насочиха срещу крехките му гърди дулата на своите пушки. Техният залп завърши в лицето на двадесет и една годишния младеж образа не само на героя, но и на светия народен мъченик.
Държанието на Григоров удивляваше и сърбите. Кореспондентът на белградския вестник „Политика” бе посетил в началото на месец април затворника и така описва впечатлението си:
„С мъка той се движи. С едната ръка държи тежката ве¬рига, а с другата шапката си. Бледен и изненадан от това нена¬дейно извикване, той е повярвал в първия момент, че трябва да се явява пред своите съдии. Неговият изглед и неговият открит и детски поглед не предават нищо от това, което характеризира обикновения престъпник ...“ Сетне кореспондентът посетил и дру¬ги затворници, а на първо място лелята на войводата Иван Бърльо, Сава Кукушева. Останалите затворници по тази афера са на възраст от 19 до 21 години. Двама от тях са служили в сръбската армия – в Чачак и Ужице. Според сръбския вестникар, единият от тях е доставил оръжие на Кирил Григоров.
А пратеникът на белградския вестник ,,Правда” известява от Щип следното:
„В една килия на жупанството се намира, носещ на краката и ръцете си тежки вериги, Киро Григорович (името му посърбено от журналиста! – бел. наша), убиец на войводата Стоян Мишев. Този млад човек, на възраст около 20 години, винаги усмихнат, изглежда способен да покаже през последните си дни същата смелост, за която той даде доказателство в момента на убийството. Въпреки тежките окови, които затрудняват движенията му, той става бърже и прави ловки движения всякога, когато вратата на неговата килия се отваря. Той има винаги същия отговор.
- Защо уби Мишев?
- Защото получих заповед за това. Не съжалявам за моята постъпка; напротив, гордея се и съм доволен, че можах да изпълня дълга си.
- Знаеш ли, че ще отговаряш?
- Знам го. Ще бъда екзекутиран.
- Не съжаляваш ли, че ще умреш така млад?
В отговор убиецът Григорович има една иронична усмивка.
Когато човек си спомни също за поведението на младата девойка, която извърши атентата в Бургтеатър и нейните горди декларации, идва до убеждението, че фанатизма на македонските екзекутори е непобедим.“ (Взето от в-к „Нувел Маседониен“, брой 52 от 25 май 1925 г. – Наскоро, на 8 май с. г. във виенския „Бургтеатър“ намери своя край изменникът Тодор Паница. По това ще стане дума по-нататък.)
Пак според сръбските вестници, броят на онези, които са искали да присъствуват на процеса, който почна в Щип, е бил твърде голям. Но поради теснотата на залата достъпът в заседа¬нията е ограничен.
По съобщения на щипски граждани, не се е очаквало да се издаде смъртна присъда за Григоров, защото не е бил пълнолетен. По настояване на „Удружението” и местните власти, обаче, потвърдена била смъртна присъда. Вестник „Политика” уведоми, че Кирил посрещнал известието много спокойно. Рано сутринта, на 30 август той е бил закаран с камион на мястото на екзекуцията, вън от града. Твърдеше се тогава, че там е отишла и жената на Стоян Ми¬шев, заедно с Каламатиев. Запитан още еднаж дали се разкайва, Кирил решително отговорил – Не! А като посегнали да връзват очите му, казал:
- Не давам да ми връзвате очите. Да живее Македония!
Тук е подходяще да цитираме какво бе писал белградския вестник „Време” в броя си от 15 април с.г. предавайки уж думите на някое „видно лице, запознато с българските работи”:
„Може да се прибави едно обстоятелство твърде важно за нас и за Европа. Това е, че Македонската революционна организация е сега в пълна немощ. Тя не е в състояние да предприеме никаква въоръжена акция в наша територия, никакво нападение в по-голям мащаб, нито да причини и най-малко зло, защото тя трябва да се бори между двете фракции на автономисти и федератисти”.
Своите слуги като Стоян Мишев „Време” искаше да изкара като фракция в македонското дело ... Колкото до самоутешенията на белградската редакция, те бяха обикновена хитрост, предназначена да успокоява шумадийското общество. Естествено, най-смешно звучеше претенцията за идентифициране на сръбския шовинизъм, денационализаторска политика и терор с някакви идеали или кауза на Европа.
Заедно с Григоров бяха осъдени и девет души млади хора и три жени, от които едната седемдесетгодишна. (Процесът срещу К. Григоров започна на 25.V.1925 г.) Арестувани бяха и много други лица, с които е дружил, но не са знаели нищо от намеренията му; или с които случайно е разговарял, поздравлявал се и пр. Понеже на сърбите бяха нужни жертви хванаха и съдиха когото пожелаха, без никаква вина. Ето списъка на тези, които бяха осъдени:
1. Лазар Гацов, осъден на 20 години, лежал 5 години и умрял в затвора.
2. Добри Кукушев, осъден на 20 год., а лежал 16. В затвора много бит и на дясната ръка откъснати два пръста.
3. Стойче Мишев, осъден на 15 год., лежал 11 години. Братовчед на Кирил Григоров; женен в Сърбия и там останал, не можейки да се върне.
4. Михалче Григоров Дервишев, осъден на 20 год., лежал 14; беден, общ работник.
5. Коце Николов Юруков, осъден на 12 год., а лежал 10. Има майка, жена и дете; обущар е и беден.
6. Йордан Хр. Синев, осъден на 10 год., лежал 6 год.; пребит от бой в затвора; от много тежките окови целият парализиран и неспособен за движения; живееше при баща си, 70 годишен.
7. Никола М. Селев, осъден на 10 г. и лежал 10 г.; беден.
8. Катя Бърльова, осъдена на 8 год., лежала 8 години; 70 годишна.
9. Трайчо Бърльов, осъден на две години, лежал две години.
10. Славка Тр. Бърльова, жена на Трайчо, осъдена на 5 месеца, лежала пет месеци.
11. Петър Николов Юруков, преди гледане на делото лежал пет месеци и от страшни изтезания умрял в затвора. Оставил жена с три деца.
12. Славка Кукушева, майката на Добри Кукушев, лежала в затво¬ра пет месеци; умряла в затвора преди гледане на делото.
С премахването на Стоян Мишев сръбската власт получи заслужен урок, а ренегатите бяха ударени в сърцето. Кирил Григоров остава като един от най-светлите образи на борец, с когото нашата младеж може да се гордее и да се вдъхновява от идеализма му.
А понеже сърбите обичат често, ни в клин, ни в ръкав, да споменават името на Европа, вярвайки, че така тяхната диващина ще мине за културтрегерство, нека припомним думите и препоръките на един голям европейски политик, считан за най-видния англичанин в днешната епоха, – г. Уинстън Чърчил – когото преди малко цитирахме.
„Основно право на хората е да умират и да убиват за земята, в която живеят и да наказват с изключителна строгост всички членове на собствената си раса, които са подали ръце на нашественика.“ („История на говорящите английски език народи“, стр. 21, лондонско издание, на английски език, от Уинстън Чърчил. Цитирано от вестник „Ил Джорнале д’Италиа“ от 12 юлий 1956 г., стр. 3, в статия „Убиват се без да се мразят“; анкета върху драмата в Кипър от Джорджио Лили Латино.) Точно така постъпи и ВМРО, бързайки да накаже изменниците, които бяха влезнали в услуга на нашественика и поробителя на Македония.
Публ. в Ив. Михайлов, Спомени. ІІІ. Освободителна борба (1924-1934 г.). Лувен, 1967, с. 147-155.

Главорезът Главинчев работил за Гешев

Иван Бутовски
Лев Главинчев, един от най-жестоките комунистически палачи и мародери в периода след 9 септември 1944 г., също е бил агент на царския полицай Никола Гешев.
Известно време сатрапът вярвал, че се е справил с всички свидетели, които знаели за кого е работил. И че е заличил всички улики. Истината за агентурното му минало била разкрита по случайност.
В ранната утрин на 8 ноември 1944 г. полковникът от жп полицията Димо Шиваров и жена му Трендафилка са арестувани в дома си на ул. "Христо Белчев" 28 в София. Съпрузите са уплашени и изненадани, защото са аполитични. И през ум не им минавало, че някой може да се заинтересува от тях. Когато ги отвеждат, полковникът внезапно разбира, че има надежда за тях - на съседния ъгъл, облегнат на една кола, стои неговият отдавнашен познат, а сега главен милиционерски началник Лев Главинчев.
"Левчо, Левчо!", провиква се той, но Главинчев се прави, че не чува, мълчаливо се качва на колата си и потегля
Всъщност той е дошъл само за да се увери лично, че единствените хора, които знаят за агентурната му дейност, са арестувани и незабавно ще бъдат ликвидирани.
Без каквито и да е разпити или обяснения камионетката подкарва двамата към място за екзекуции близо до Радомир. Там те трябва да споделят съдбата на хиляди столичани - жертви на червения терор.
Веднага след деветосептемврийския преврат, успоредно с кървавата разправа с интелигенцията, духовенството и представителите на предишната власт в България, започва и издирването на полицейските агенти в самата комунистическа партия. Задачата е сложна и до голяма степен обречена. Агентите на царската полиция са толкова много и на такива възлови постове, че успяват необезпокоявани да превземат не само ръководството, а и ключови позиции в страховития репресивен апарат на БРП (к).
Започва жестока борба за издирване, но и за укриване на важни полицейски документи, от които зависи не само кариерата, а на практика и животът на партийните функционери.
Твърдо решен да разкрие "враговете с партиен билет", в архивите се рови и един от най-способните разузнавачи на новите тайни служби, изградени по съветски образец. На него персонално е възложено да открие агентите на Папата, успели да се укрият в партийните редици.
Разказът е предаден подробно в книгата на д-р Павел Бъчваров "Шпионажът и убийствата на ДС след цар Борис ІІІ" на издателство "Орбис - М". Авторът е бил личен приятел на секретния сътрудник, разкрил агентурното минало на Гешев, но верен на поетия приживе ангажимент, не споменава името му. Проучване на "168 часа" показа, че се касае за полковник Тодор Станчев, който дълги години е бил началник на 10-и отдел в Първо главно управление на Държавна сигурност. Същият е съпруг на несменяемата шефка на "Естрадна дирекция" Лидия Станчева, а двамата са кумували на брака между Лили Иванова и Иван Пеев. Самият той е републикански шампион по спортна стрелба, дълго време е бил и председател на спортното дружество "Левски Спартак".
След дългогодишно разследване на структурите на Обществената безопасност, Станчев успява да се добере до странна афера
Той разкрива, че между хилядите убити без съд и присъда в месеците след деветосептемврийския преврат е и началникът на жп полицията полковник Димо Шиваров. С оглед на незначителния пост на разстреляния той се мъчи да си обясни причините за убийството му.
Недоумява защо не е имало никакви предварителни разпити. Случайно успява да се добере до сведения за тайни срещи, осъществявани редовно в дома на Шиваров, между Лев Главинчев и висш полицейски служител.
Изключително удобно е, че агент-провокаторът живее на отсрещната страна на улицата - на ъгъла на "Ангел Кънчев" и ул. "Вълкович". Подозренията на Станчев се засилват, когато установява, че през 1941 г. Главинчев много съмнително е помилван, след като е излежал по-малко от половината от 15-годишната си присъда за съучастие в криминално убийство.
След което става член на БКП. Едва ли е случайно, че точно тогава, през октомври 1941 г., борецът срещу комунизма Никола Гешев е повишен за пореден път и става началник на отделение "А" при политическата полиция.
За да прикрива конспиративните срещи между шпионина, внедрен сред комунистите, и висшия полицай, е привлечена на длъжността "временен разузнавач" Трендафилка Илиева Петрова. При нужда хубавицата трябвало да симулира любовна среща с Главинчев или с полицая. Впоследствие домакинът на тайните явки - вдовецът полковник Шиваров, не устоял на чара , и се жени за нея.
За дълго това е и цялата информация, до която успява да се добере търсачът на партийни агенти Станчев. При условие, че свидетелите са разстреляни, той няма как да установи кой е цивилният полицай, с когото се е срещал Главинчев. Но най-големият му проблем е със самия провокатор. Благодарение на зверската си жестокост той прави шеметна кариера в редовете на комунистическата партия.
Лев Главинчев е в основата на голям брой македонски убийства още в началото на 30-те години. През 1936 г. той получава 15 години затвор като подбудител на обезглавяването на хасковския търговец Симеон Хаджитошев в Банкя. В социалистическите енциклопедии се твърдеше, че е осъден за антивоенна дейност в армията. Нещо, което продължава да присъства и в някои съвременни справочни издания. Доказателството за тази "антивоенна дейност" е намерената в кладенеца на вила "Русалка" отрязана глава на търговеца.
Бивш член на ВМРО от групата на генерал Протогеров, към началото на 1941 г. Главинчев симпатизира на германците, но след нападението над СССР веднага се ориентира към левицата и участва в нелегалната борба. Издига се до член на Централната военна комисия при ЦК на БКП в периода 1942-1943 г. През май 1943 г. вече е командир на Първа въстаническа оперативна зона и сътрудник на Главния щаб на НОВА.
Мемоарната книга на комуниста Теню Стоянов "Шпионаж, преврати, процеси, убийства" свидетелства, че веднага след 9 септември той е член на така наречената "екзекутивна група", действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали сатрапът и бъдещ лагерен генерал Мирчо Спасов, Тодор Живков, д-р Владимир Бонев, бъдещият генерал Раденко Видински и други. За кратко време Лев Главинчев си е спечелил печалната слава на масов убиец от световен мащаб - говори се, че лично е убил над 250 души. През януари 1945 г. за кратко е началник и на Специалната служба към Първа армия, която избива български офицери, за които се смята, че са неблагонадеждни. Впоследствие е назначен за комендант на Народната милиция в София в периода 1945-1946 г., когато продължава със зверствата и издевателствата си.
Показателно е, че не само противници, а дори негови съратници и съучастници го описват като садистичен убиец
По техни данни някои от жертвите си удушавал с голи ръце само за няколко минути
Софийският адвокат Манчо Димитров, някога член на Националния комитет на братствата, е в списъка на екзекутора още от 30-те години. Очевидец на умъртвяването му е неговият колега Наум Момчеджиков, който разказва:
"Когато камионетката излезе на площад "Света Неделя", току-що бяха взели Манчо Димитров. Там колата спря и в нея се качи Лев Главинчев. Като видя Манчо, хвърли се върху него и пред очите на всички ни започна да го души. Докато камионетката да стигне до Лъвов мост, Манчо вече беше труп."
"...В началото арестувахме само офицери, министри, бивши управници, търговци - изобщо богати хора - обяснява в спомените си един от сътрудниците на Лев Главинчев. - Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, политзатворниците - също, а криминалните станахме обикновени "гвардейци". Главният щаб на "гвардията" бе хотел "Славянска беседа" - бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев, един от най-жестоките убийци по онова време.
Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арестуване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със "Славянска беседа" "гвардията" разполагаше и с "Дома на слепите", затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на "Московска" № 5, както и някои други сгради, една от които на улица "Княз Александър I" - по-късно тя стана банка.
Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите - принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в "Славянска беседа" доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши "гвардейци" го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж - уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. "Гвардейците" ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала имаше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше други и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата. Не зная дотогава колко души съм убил - аз или общо нашата "ударна група", ръководена от Лев Главинчев.
Освен нашата имаше още десетина "ударни групи"
Тодор Живков лично потулва разследването срещу Лев Главинчев и това доказва безспорно, че също е бил агент на Никола Гешев.
За връзки на бъдещия генерален секретар на ЦК на БКП с палача Главинчев от времето на Гешев може само да се предполага. Но има многобройни сведения, че двамата са в близки отношения в периода на зверски репресии след преврата на 9 септември. Запазени са сведения, че двамата са основни фигури в тях.
В спомените си Наум Момчеджиков, деец на ВМРО, пише за Главинчев:
"Чувал съм още как той е постъпил с Васил Василев, политическия секретар на Македонския национален комитет, най-добрия и най-интелигентния оратор, който аз съм чул през живота си.
Много от тези македонци Главинчев изби през трийсетте години, а имайте предвид, че след станалия преврат на 19 май 1934 г. ВМРО беше разтурена. Васил Василев беше кооперативен деятел във Варна. Но комунистите го мразеха. Главинчев го докарва от Варна и присъства на изтезанията. Васил Василев беше с едни много големи музикални уши, ще ви покажа една снимка, голям музикално развит слух имаше, музикална култура. Почват да го мъчат, като най-напред му отрязват ушите. И малко по малко го правят на парчета и изпращат парчетата в Червената долина, това е недалеч от София, край Радомир. Там са погребвани хората. С камиони ги возеха от Дома на слепите и от бившата "Славянска беседа", където сега е хотел, там беше щабът на милицията. Те бяха трима души, които решаваха съдбите - Тодор Живков, Веселин Георгиев и още един доктор. А Главинчев - изпълнява. Когато решава, и сам убива, по свое разбиране."
Други свидетелства, освен за алчността и мародерствата на Главинчев говорят и за чувството му за безнаказаност, което може да се обясни само с височайша протекция.
"Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ценни неща - злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме първо джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове - пише в спомените си един от сътрудниците на комунистическия главорез Лев Главинчев. - Арестуваният обикновено не протестираше.
Но ако протестира, го убивахме.
Имаше такъв случай - човекът беше много богат, живееше на площад "Славейков" и улица "Солунска". От касата извадихме над 20 килограма злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: "Грабители, разбойници!" Главинчев я застреля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гърдите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 милиона лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете - кой колкото може да вземе. Главинчев сложи останалото в едно куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милицията. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете."
Заради подобни "заслуги" полковник Главинчев се ползвал с голямо доверие от страна на комунистическото ръководство. Смята се, че му е било поверено да извърши лично екзекуцията на регентите принц Кирил и генерал Михов след връщането им от съветски плен. Според някои източници още при ареста на княза в парка на двореца е задигнал цялото му движимо имущество.
По-късно Главинчев ръководи групата, изровила гроба на цар Борис III в Рилския манастир. През 1946 г. му нареждат да проведе акцията по избиването без съд и присъда на десетки дейци на ВМРО, преживели предишните чистки.
При този сериозен "актив", натрупан от Главинчев, става ясно защо информацията, събрана от разследващия го Тодор Станчев, е крайно опасна за самия него. Нещо повече, в разрез с установените правила от началството му в Държавна сигурност не само няма никакъв отговор на кратките доклади, които изпраща, но липсват и задължителните инструкции за бъдещи действия по разследването. Но след няколко години се намира нов сгоден случай.
През 1947 г. Лев Главинчев става заместник-командир на Гранични войски. Независимо от високото си положение в комунистическа България, свикнал да мародерства, той измисля сатанинска схема за печелене на пари
Започва да взема подкупи за нелегално прехвърляне през границата на български граждани. Всъщност независимо от платените рушвети кандидат-емигрантите попадат в клопка. Главинчев и хората му ги очакват на уговорените места до браздата и ги застрелват. След това зловещият полковник пребърква труповете, за да вземе уговорените суми и парите, които жертвите носят за живота си в странство. Така той припечелва цели две години, докато през 1949 г. е понижен заради процеса срещу един от закрилниците му - Трайчо Костов.
Може би благодарение на това е осъден и за вземането на подкупи и нелегално прехвърляне през границата на български граждани, които убивал, за да ги обере.
По време на следствието Главинчев дава показания, че е сътрудничил на полицията при издирването на комунистите Иван Минков и Христо Коджейков след атентата в черквата "Света Неделя" през 1925 г.
Независимо от сериозните престъпления наказанието му е повече от снизходително - 5 години лишаване от свобода. Според някои това е заради отличните му връзки с бившите му съратници по време на червения терор
Тодор Живков и Мирчо Спасов. Дали е така, или защото сред висшите комунисти е имало и други агенти на Гешев, днес може само да се гадае.
Първоначално изпращат осъдения в Шуменския затвор. Неизвестно защо обаче му е осигурен възможно най-лек режим - за разлика от останалите затворници той е настанен в самостоятелно помещение. Поверено му е да се грижи за затворническата картотека и така разполага с данни за всички лишени от свобода. Сигурен, че отдавна вече няма живи свидетели за агентурната му дейност в полза на царската полиция, масовия убиец дори разпространява нескопосано скалъпени версии за смъртта на полковник Шиваров и съпругата му.
Има запазени документални свидетелства. Например години по-късно внучката на екзекутирания полковник Шиваров ще чете и препрочита писмото на политзатворника д-р Георги Генов до майка .
"...Зорче, та с Главинчев, доколкото помня, разговорът почна, че сме софийски комшии, той живеел на ул. "Вълкович" и на ъгъла с "Ангел Кънчев". Години по-късно видях некролога му на посочения вход (откъм ул. "Вълкович") - значи по този въпрос не ме е баламосвал. Главинчев ме запита познавам ли Димо Шиваров от ул. "Белчев" № 28 и аз съм му отговорил: "Да, много добре, той изчезна веднага след 9 септември." Точно тогава Главинчев каза: Изчезна заради акъла си. Взел да бяга и да се укрива в някаква си вила по посока на Княжево, но в багажа му слугинята напъхала и хитлеристко знаме с пречупен кръст, та при обиска това изяло главата на Шиваров."
Малко по-късно Лев Главинчев е въдворен в лагера в Белене, но отново като привилегирован "културпросветник". Скоро след това не само е освободен, а и успява да си възвърне мястото сред номенклатурата в тоталитарното общество.
Но сметките му истината да остане завинаги неразкрита все пак излизат криви
През това време контраразузнавачът Станчев попада на гореща следа. Разпитвал е хората, на които е заповядано да убият полковник Шиваров и съпругата му Трендафилка. От тях разбира нещо изумително - за разлика от съпруга си красивата разузнавачка е успяла да избегне смъртта. Запленен от красотата убиецът от ДС се смилил, пощадил живота , и в замяна поживял няколко месеца с нея в Перник. Накрая все пак страхът надделял, двамата се разделили и като по чудо оцелялата Трендафилка инкогнито се върнала в София. Без да привлича много-много вниманието към себе си, в столицата тя се хванала на работа в "Плод и зеленчук" на ул. "Петър Берон".
Там, уплашена, я намира Тодор Станчев. След като се убедила, че е в безопасност, красивата Трендафилка най-накрая описала и разпознала по предоставените снимки с кого се е срещал Главинчев. Вече нямало съмнение - срещите на Главинчев в дома на Шиваров са били с Никола Гешев, а никой не се среща безнаказано със суперполицая, освен ако не работи за него.
На 8 септември 1944 г. самият Гешев успява да изчезне, непобеден от противниците си, а Главинчев се издига до върховете на дошлата с помощта на Съветската армия нова власт, в която на неговите колеги провокатори се пада главната роля.
Най-учудващото е, че след изстраданото разкритие кумът на Лили Иванова - Тодор Станчев, въпреки риска се осмелява да направи подробен доклад до Тодор Живков. Първите думи в него са: "Лев Главинчев е агент на Гешев."
Дълго време бившият Първи не реагира
Едва месеци по-късно в кабинета на Станчев в МВР пристига загадъчен агент с черен шлифер. Той носи устен отговор от самия връх в партията и той гласи: "Лев Главинчев никога не се е познавал и не е виждал полковник Шиваров. Та той ли го е застрелял край Радомир?" Непознатият си отива, без да дочака отговор.
Нищо особено не последва, но скоро след тази случка Тодор Станчев е изпратен на служба във Франкфурт на Майн, а след това е назначен за посланик на България в Уругвай.
След Априлския пленум през 1956 г. Живков реабилитира "мъченика" Главинчев. Дълги години е депутат и член на Централната контролно-ревизионна комисия на ЦК на БКП. Дни след смъртта му през 1970 г. целият му архив е иззет най-вероятно от Държавна сигурност. Същата година е отпусната и помощ на семейството на Лев Главинчев в размер на 3000 лева. Улица в софийския комплекс "Люлин" е наречена на него, а Тодор Живков и Людмила Живкови кумуват на сватбата на една от дъщерите му.

БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ ПРЕЗ ХХІ В.

В.Алтънов | София, 2016 г.
В края на ХХ и началото на ХХІ в. във време на мъчителен и неспирен посттоталитарен Преход към пазарна икономика и действаща демокрация, покрай проблемите във връзка с това назря и въпросът за преоткриване основите на националната идентичност на Българите, след тяхното десетилетно ерозиране, последвало ликвидираната самостоятелна държавност на България. Държавност, чиито основи са поставени през Възраждането в резултат на обединената воля на народа за свобода, независимост и самостоятелно съществуване. Фундаментите й обаче, бяха подкопани, поради премахване на субектите, които бяха гарант, пазител и защитник на на самостоятелната държава България – наследниците на възрожденците, революционерите, на интелектуалния политически, икономически и културен елит на самостоятелното Трето Българско царство (1908-1947 г.).
Както е известно, това се случи през 1944 г., вследствие от Съветската окупация и 45 г. социалистическо управление (1944-1989 г.), деформирали държавата, против волята на нацията й в сателит, обслужващ изцяло интересите на СССР.
Българският Национален въпрос и неговото разглеждане
В нашето съвремие за първи път същностно този въпрос беше повдигнат едва след 10.ІХ.1989 г., когато под натиск от Запад, БКП се принуди да разформирова тоталитарното си еднолично управление от сталински тип (според Раймонд Арон), препятствало за близо 5 десетилетия демократичното развитие на Българския народ. Така се откри възможност да започне обсъждане именно на проблемите около Българската нация, нейния облик и самоценност. Почти веднага стана явен дефицитът в разбиране на смисъла и същността й като такава. В първите обществени дебати, отразени в статии по вестници, списания и предаванията по БНТ под такъв надслов започнаха да обсъждат ситуацията около Българските турци, цигани и пр. национални малцинства. Тогава хора, като Владимир Свинтила, Николай Генчев и др. справедливо възразиха, че: „Турският въпрос и въпросите на малцинствата не са Българският национален въпрос (!)...” Защото по-малките етноси исторически са били присъединявани, включени към основния етно-генетичен и културен фон на народностния корпус на Българите и тяхната държавна традиция, но не по-малките групи съставляват или определят съдбата на осовната част, а те по-скоро са включени в нея и я споделят. Едва след това изясняване, на практика започнаха се да се поставят базисни теми на разглеждане и да се правят опити нацията да бъде изследвана същностно като реална проблематика и специфика. А това означава, че десетилетия наред, макар да са фигурирали в учебниците и да се цитират в публикации понятия като „Българско национално възраждане”, „Българска национална идея, Българска нация и идентичност”, всичко е било про-форма, повърхностно, но и реално; не се е достигало до основите, до първопричините на предизвикателствата и изпитанията пред нея. Фактически твърде дълго време в Българското общество (45 г.) смисълът и идеите на нацията ни изобщо не са били обсъждани, изследвани и анализирани като идея и цел на съществуване, нито в дълбочина от гледна точка на Българския културен и народностен етноцентризъм.
Защо толкова дълго време всичко свързано с Българската нация и нейната идентичност не е било изследвано и дебатирано?
Причините за всичко това са политико-конюнктурни. И те се коренят във времето на тоталитарното управление от време на Социализма, когато нацията и нейната държава – тяхната самостоятелност са били атакувани по причина на това, че са пречка пред експанзионистичните интереси на Москва в разширяване на влиянието и присъствието й на Балканите, по причина на техния тип колониално, завоевателно и владетелско спрямо Българите отношение и поведение.
За какво се отнася Българският национален въпрос? Той касае из основи нашата народностна идентичност. Думата идентичност означава еднакъв, тъждествен, собствено присъщ (според http://talkoven.onlinerechnik.com/duma/идентичен). По-свободното й разбиране кореспондира с понятия като самобитен, специфичен, характерен, личностен. С други думи, той разглежда народностната, национална и общностна самоличност на Българите с тяхната специфика.
А какво е нация? По този въпрос също има дефицит в разбиранията, макар в случая, освен руската антинационална политика във време на социалистическо управление да съществува и още една причина: тежките атаки по неглижиране и дискредитиране на идеите и замисъла на нацията и национализма в световен план като явление след края на Втора световна война (1945 г.). Следното определение може да хвърли светлина върху същността им.
„Нация е народ или група от народи, които водят уседнало съществувание на определена територия и в своето прогресивно развитие са достигнали до на съзнание за историчност и самоценност, притежават високо ниво на общностна сплотеност и култура на сдружаване, скрепено с про- демократичен тип обществени отношения и самоуправление...” Въпросните може да са изградили и собствено държавна структура с охранявани граници, но може и да не са. Например, Българската нация възниква в пределите на Османската империя, макар и без собствено изградена държава до 1878 г.
Към всичко това може да се прибави и наличие на един общ език и религиозна принадлежност, макар те да не са задължителни, тъй като съществуват и изключения от тези принципи. Такива, например са конфедеративния тип политическа държавност, като Великобритания, САЩ, Германия, Швейцария, поради което и се спори дали народите им могат да бъдат определени като „нации”.
Смисъл и значение на „Българската национална идентичност”. Темата за народа и нацията ни е основополагащ за нашето битие, защото с него започва и с него приключва съществуванието ни. С обсъждането му ние учим за миналото си (и на дедите си, създали нас), осмисляме настоящето си, в което живеем и подготвяме бъдещето на наследниците си.
Той е съставен от под въпросите:
1. Кои сме ние като народ и нация?
2. От къде произлизаме и какъв е историческият път на появата ни като народ и държава в света?
3. Какви сме днес като нация и имаме ли бъдеще като държава?
4. С какво сме по-различни от другите народи и каква е спецификата ни като култура и държавност?
5. Какъв е приносът ни за света, какво сме прибавили към Световната културна съкровищница?
6. Дали ще ни има и ще продължаваме ли да съществуваме и занапред?
Накратко казано, това е схематично поставено за изследване на житейския път, историческото развитие или общностна биография на Българския народ. Този път съдържа данни за действителните корени, произход, време- и место поява, етнически и културни характеристики – физическа антропология, етногенеза, състав и трансформации в етническия облик – обединения, разделения, загуба на памет, произведения на културата, материални придобивки и характеристики; обиталища, бит, фолклор, митология, верско-религиозни схващания, основи и характеристика на държавността, трансформации във времето, миграции; битки и противопоставяне на врагове с цел разрастване и разпространение на собствено присъщата култура, религия и държавност; отстояване и утвърждаване на себе си всред другите
Целта за поставяне на Българския национален въпрос касае опазване, оцеляване, развитие и разпространение на Българската нация, нейната специфика като физическа антропология и характерна култура. През време на Българското национално възраждане (ХVІІІ-ХІХ в.) този въпрос е съставлявал стремежа на нашия народ за църковоно-религиозно, политико-икономическо и културно освобождение от османо-турски и велико-гръцко господство. И двете са водели до постепенно поглъщане, асимилиране на Българите и до тяхното постепенно изчезване като отделен, самостоен народ. Националното освобождение е трябвало да осигури именно възможността Българите да се спасят от техния натиск и насилствена асимилация, като поемат по свой самостоятелен, автономен път на съществуване и развитие; път, решен единствено от собствената, Българска воля, не насилена от никого, а определена единствено от нашите лични качества, дарования, традиции, както и от условията, при които живеем, условия, които собствено ние, като нация определяме. Това на практика е започнало като процес с Историята на Паисий Хилендарски и неговите проповеди за Възраждане на народа и държавността му (края на ХVІІІ в.), преминава през Революционната борба, просвета и образование на целия ХІХ в., през Руско-турската война (1877-1878 г.) и се увенчава с победен край едва при провъзгласяване на Независимостта през 1908 г. Чак тогава България окончателно е приета и призната за пълноправен държавен субект сред Европейската цивилизация.
Без обсъждане на тези въпроси и без определяне, въз основа на отговорите им, на идеи за предстоящо израстващо развитие никой няма бъдеще.
Няма оцелял народ в съвременната Мега цивилизация на планетата, който да не поставя, да не е търсил, намирал и да не е опазил отговорите на тези въпроси, позволявайки да бъде изтрита, загубена паметта в съзнанието му за всичко това, поради факта, че се е отказал от идентичността си. И ако е имало такъв, за който подобни теми нямат смисъл, съдържание или ясни отговори, то той не след дълго е изчезнал от политическата и културна карта на света, бидейки размит, асимилиран и забравен с времето. Историята познава множество такива: пеласги, илири, траки, даки, етруски, умбри, лигури, пруси, келти, готи, херули, лангобарди, сармати; народите на Азия, попаднали под властта на Московията (бъдеща Русия) – фини, буряти, мордвини, угри, кумани и пр. скити, както и всички, победени от Китай (някогашното царство Кин – China, англ.), което в своето разрастване и превръщане в империя ги е завладяло и подложило на претопяване, след което тяхната идентичност и различност, спрямо другите е изчезнала и вече забравена.
Обратно, всички народи, опазили своята народностна и културна идентичност и памет за историческа автобиография и значимост сред света са известни и днес и са водещи в едно или друго отношение на Световната културна съкровищница: Българи, англичани, германци, французи, холандци, скандинавци, поляци, литовци, индуси, китайци, японци, корейци и т.н.
В различните етапи от развитието си, през които е преминавал Българския народ, Националният въпрос на Българите е добивал различни насоки и цели. Същността на Българското национално възраждане в стремежа към свобода е била: Един народ, една вяра, едно име, една държава със свое собствено управление, войска и граници (България). След Берлинския конгрес от 1878 г., обаче, когато Българските земи и народа в тях са разкъсани, Българският национален въпрос добива измеренията на стремеж към обединение на всички земи, населени с Българи (на Балкаикев) както и населението ни там под едно общо Българско политическо и църковно управление. Същият въпрос остава нерешен, поради вероломната политика на Русия и съседите на Българите – Сърбия, Гърция, Румъния, които последователно откъсват територии и подлагат на асимилиране населението в тях през Балканска, Междусъюзническа (1912-1913 г.) и Първа световна войни (1915-1918 г.). Той продължава да е актуален и през Втора световна война (1939-1945 г.), когато за кратко време по-голямата част от разкъсаните и отнети от балканските ни съседи земи са върнати обратно в пределите на Царство България под името „обединение” при управлението на последния Български цар Борис ІІІ, поради което и той е познат в народната памет като „Обединител”.
След 9.ІХ.1944 г., когато България е окупирана от Съветските войски и бива превърната в политически и държавен сателит, обслужващ единствено интересите на СССР и марионетното им ОФ правителство, изместено от Българската работническа партия (бъдещо БКП), Българският национален въпрос е размит чрез пролетарската идеология на комунистите и принизен до антинационалните идеи на Комунистическия интернационал под нищо не значещите лозунги „Пролетарии от всички страни обединявайте се” или „Мир и братство между народите за тържеството и окончателната победа на Комунизма”.
След 10.ІХ.1989 г. Българската национална идея започна своето обсъждане, но все още не е стигнала достатъчно далеч, че да повлияе благотворно върху прогреса на нацията. Причината е, че все още върху Българите лежи сянката на тоталитарното минало, а вътрешната политика се движи в антинационалните жалони, очертани през 45 г. политическо управление на комунистите, движило се по антинационални жалони. И макар при управлението на втория Български президент Петър Стоянов да беше изработена Национална доктрина, тя остана само на теория, записана на хартия, но без никакво практическо приложение.
Ето защо, по всички тези причини е от особена важност нашето поколение задълбочено да изследва своето минало, установявайки плодовете на онези, които с цената на живота си построиха съвременна България и дописвали Българската история; да го преоткрием, да го проучим внимателно и да отмахнем всички фалшификации и деструктивни политики, завещани от миналото, като извлечем необходимите заключения и поуки, за да не повторим фаталните грешки от миналото – наше собствено или на изчезналите народи, а вместо това да се поучим от грешките си и от знаменателните успехи на предците си. По този начин, опирайки се върху опита на всички тях, да открием нови, полезни и адекватни насоки за настоящото си развитие, с което да допринесем и за по-доброто бъдеще на себе си, потомците и нацията си, като цяло.

 
Hosted in Toronto by Macedonian Tribune
Назад към съдържанието | Назад към главното меню