БРОЙ 152 - MACEDONIAN TRIBUNE

М а к е д о н с к а   Т р и б у н а
Отиване към съдържанието

Главно меню:

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ - БРОЙ 152 - 2016 г. | MONTHLY PUBLICATION - ISSUE 152 - Year 2016

Една от българските атаки на върха Каймакчалан

Г.Младеновъ 22/04/2016г.
Този брой на Македонска Трибуна ще бѫде посветен на  Априловското Въстание отъ 1860 година и 100 години отъ първата свѣтовна война и по-специално отъ битката на Каймакъ Челанъ ( 1916г.). Комуниститѣ въ България и Македония ни забраниха да празнуваме нашето българско минало заедно. Красимиръ Узуновъ писа книга за първата свѣтовна война и по-спациално за борбитѣ на върха на Каймакъ Челанъ.Той призна, че книгата не е писана за българскитѣ войници, офицери и генерали които дадоха живота си за обединението на българскиятъ народъ! Книгата е писана, за да напомни на българскитѣ поколение онова, за което нашитѣ деди сѫ дали живота си по бойнитѣ български полета! Красимиръ се опитва да сѫбуди гузнитѣ сѫвести на сърбо-комуниститѣ въ България и Македония! Той заслужава и не нужната му благодарность отъ насъ блгаритѣ които живеемъ извънъ границитѣ на днешна Майка България. Нека Богъ му дава здраве, за да довърши нашето българско несвършено дело!
Днесь Югославската Република Македония е разделена, на българи и албанци, управлявана отъ събор-македонци, работещи за врѫщането на тази република въ пазвитѣ на Бѣлградъ!
Бѫдещето на тази Югославска Република не е още ясно, но се знае, че не е розово! Републиката е чака разделене между Албания и България! Сѣга когато пишеме тѣзи новини, въвъ Вардарск Македония, вече имаме Македоно-Български здружение, които за въ бѫдеще ще обеснявътъ какъ отъ българи, сърбо-македонцитѣ на Бѣлградъ ни направиха на “македонци“! Ще успеятъ ли тѣзи български организации, да бѫдътъ българскитѣ конституциони клубове отъ втората свѣтовна война въвъ Вардарска Македония? За сѣга едно е ясно, че вече се иска отъ Р.България да върне българското гражданство, на гражданитѣ отъ повардарието, което гражданство имъ бѣ анулирано отъ втората сръбска окупация на Вардарска Македония?

Празнуваме 24 май

Стотици ученици се включиха в празничното шествие в София

Каймакчалан – име символ на българския героизъм

Автор: полковник от резерва д-р Петър Ненков, военен историк
Тази година се навършват 100 години от епичните боеве за връх Каймакчалан в Македония, състояли се между 12 и 30 септември 1916 г. по време на Първата световна война.
На 9 септември 1915  г. българската армия извършва обща мобилизация и на 1 октомври преминава държавната граница на Сърбия. Само за 40 дни тя разгромява сръбската армия, която до този момент успешно задържа настъплението от северозапад на австроунгарските войски.
Притиснати от три страни, остатъците от сръбските войски, начело с крал Петър, министър-председателя Никола Пашич и началника на Генералния щаб генерал Путник, когото носят на носилка, се изтеглят през Албанските планини към адриатическото крайбрежие. Там с френски параходи са превозени до остров Корфу. Наложеното от германското командване бездействие на нашите войски дава възможност на щаба на съглашенците да организира своите войски при Солун и да привлече подкрепления.
На 18 август 1916  г. Втора армия изтласква англо-френските части оттатък река Струма. 8-ма пехотна Тунджанска дивизия от Първа армия освобождава Лерин, Баница и Костур. Но с това настъпателните възможности на българската армия  се изчерпват.
Съсредоточило превъзхождащи по численост сили, съглашенското командване решава да предприеме през есента на 1916  г. настъпление срещу десния фланг на Първа армия в направление на Битоля.
На 12 септември 1916 г. започва артилерийската подготовка на противника. Тя продължава 4 дни и е толкова ожесточена, че окопите и ходове за съобщения на защитниците са съвършено сринати. Бойците остават на открито под убийствения огън на противника. Малочислената българска артилерия не е в състояние да окаже помощ на пехотата. Срещу българските позиции настъпват 3 пехотни сръбски дивизии – Дунавска, Шумадийска и Тимошка.     
Противникът насочва главния си удар срещу връх Каймакчалан, висок 2524 м. Върхът е наричан „ свърталище на бури, виелици и вечно налитащи мъгли”. Той е скалист и гол, покрит само с алпийска трева и отвсякъде е изложен на артилерийски обстрел. Отбранява се от 5 дружини и 4 батареи от 11 пехотен Сливенски полк, изтощени вече от боевете. Срещу него настъпва цяла сръбска дивизия с 50 тежки оръдия и много минохвъргачки. 46 дни продължават боевете за неговата защита. 46 дни върхът е забулен в барутни облаци, раздиран от огнените мълнии на експлозиите. Ден и нощ върху него се изсипва огън и метал. Пръстта вече не личи под пласта от шрапнели. Каймакчалан кипи и дими като вулкан. По плещите му се стича черна лава от кипнала земя, камъни и кръв.
Окопите са сринати, ходовете за съобщения са заличени, телените мрежи са разкъсани, закритията са съборени. Огнените урагани следват един след друг, застигат се, огласят простора с адски вой. И когато противникът решава, че на върха не е останал жив човек, тръгва самоуверено в атака. Барутната мъгла е непроницаема. Окопите на защитниците – преди миг пусти, изведнъж оживяват и посрещат врага с пушечен и картечен огън. Атакуващите вериги на сърбите се свличат в дълбоките долове.      
И така ден и нощ българските войници отбиват 60 атаки на противника, който ги надвишава десеторно по численост. Сърбите 60 пъти атакуват върха и 60 пъти са принудени да отстъпят в безпорядък пред българската твърдост и мъжество. Жертвите и за двете страни са огромни. Всеки ден отминава кървав и жесток. Броят на излезлите от строя български воини достига 8000 души, а върхът все още се държи. Нощем няма почивка. Трябва да се поправят от разрушенията отбранителните съоръжения.
Войниците са смъртно уморени. Лицата им са изпити от изтощение и почернели от барутния дим. Погледите им са мътни от безсъние и напрежение. Едва днес, седнали в меките си столове и топли стаи, можем да си представим ада, през който са минали тези смели синове на България.
И друг враг връхлита храбрите защитници на върха – студът. Страданията им се увеличават от рано настъпилото захлаждане. Тежки облаци обвиват върха, залива го пороен дъжд и го обгръщат пронизителни ветрове, които заледяват окопите, оръжието и хората. Окопите се пълнят с вода, затворите на пушките замръзват и не могат да стрелят, ръцете се вкочаняват и не могат да държат оръжието, но остава духът – онзи прочут български дух, който кара воините от 11-и пехотен полк да забравят за смъртта и да се сражават като лъвове срещу превъзхождащия ги неприятел.
Седем противникови батареи всеки ден  засипват върха с хиляди снаряди. Скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите, барутният дим изобщо не се разсейва, адският грохот е нетърпим. Но върхът остава български!
След студа и артилерийската канонада врагът, повече от всякога е сигурен  в успеха си. Неприятелските вериги отново се втурват  в атака. На върха замръзналите пушки замлъкват, а с тях и тежките картечници. Но са останали ръчните гранати и ножовете. С тях сливенци отблъскват и тази атака.
Нашите сили се топят, докато противникът непрекъснато получава нови подкрепления и се надига отново в атака. Този път сърбите проникват на позицията. Устремяват се към 4-та батарея от 6-и артилерийски полк, разположена на самия Каймакчалан. Тя неведнъж е водила успешен двубой със седемте противникови батареи и е подкрепяла с огън пехотата.
Противникът наближава оръдията и още миг ще ги плени. Те стрелят с картеч. Командирът на батареята капитан Стефан Сотиров е ранен, но не се оттегля от боя. Неприятелските войници се вмъкват между оръдията. Тогава измъчени и изнемощели, пехотинците се втурват с вик „ура” към позицията на батареята. Те удрят с ножове и приклади, артилеристите стоварват върху каските на враговете банниците на оръдията и те ужасени от отчаяния отпор, отстъпват с бягство.
С всеки изминал ден защитата на Каймакчалан става все по-трудна. Противникът настъпва срещу левия фланг на позицията, отбранявана от 3-та пехотна рота. Нейните окопи са изпълнени с трупове на убити, с ранени на две, три и четири места. Войсковото формирование се топи бързо. Пада убит ротният командир, взводните командири и подофицерите. Накрая остават живи само 15 войника от ротата. От вражеския артилерийски огън вече не личи къде са били окопите. 15-те храбреци заемат позиция на канарите над позицията и оттам с ръчни бомби отбиват поредната вражеска атака.
В центъра на позицията прозвучава тръба. Тя подава сигнал за атака. Четвърта батарея открива огън. Защитниците на Каймакчалан се вдигат в контраатака, за да си възвърнат предните окопи, които противникът е успял да овладее. Командирът на 11-и пехотен Сливенски полк полковник Никола Христов и командирът на бригадата полковник Алекси Попов запасват паласки, вземат по една пушка и повеждат малцината останали живи срещу врага. „Напред. На нож!“ - ечи команда. Командирът на 10-а пехотна рота също подава същата команда и напуска окопа, но никой не го последва. Той се оглежда с помътнял поглед и разбира, че всичките му бойци са мъртви. Обръща се отново към окопа и изкомандвайки: „Мъртвите в атака!“, тръгва към противника – сам, горд и величав, презрял смъртта.
Сливенци и другарите им от другите полкове, притекли им се на помощ, се втурват напред. Блясват неприятелските ракети. С удар на нож българите си връщат окопите, които врагът е заел. Продължават към противниковите окопи, които са изкопани само на 150 крачки от нашите и нахлуват в тях. Борбата е кратка и жестока. Смелият командир на дружина майор Куртев поваля трима сръбски войника, но сам е тежко ранен в ръкопашната схватка. Преди да издъхне се обръща към своите бойци: „Удрете, братя! За мен не се грижете. Пазете България!“
И отново се чува адски трясък и грохот. Отново кръв залива Каймакчалан. Не остават никакви офицери и подофицери. Първият окоп е пълен с убити и нито един жив. Вторият окоп е пълен с убити и нито един жив. Оцелелите търсят закрила от вражеския огън зад труповете на своите мъртви другари. Скрити зад тях, те отбиват с огън и ръчни гранати поредната атака на врага.
Закривайки с гърдите си ротния му командир, предпазвайки го от насочения към него вражески нож, загива единственият останал жив подофицер в полка – Стефан Китайков, показал изумителна храброст в боевете.
На 30 септември 1916 г. сърбите, получили помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-и пехотен полк внезапно полудяват, стават равнодушни към смъртта и вече не познават командирите си и своите другари. Българските батареи на Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не може да се поднесат.
Огънят на противника е подлудяващ, смъртоносен. Мълчат окопите. В тях на вечна стража са останали само мъртвите герои. Тук-там из барутния дим като призраци се мяркат само отделни войници. Те държат в ръцете си пушки, но не стрелят, защото от неспирния ужасен трясък - някои от тях са оглушали, други са загубили разсъдъка си. Противникът навлиза плахо в позицията и също не стреля по тях. Оставя ги да се изтеглят. За пръв път от много дни на Каймакчалан е тихо. Върхът е паднал с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци!
След Шипка, връх Средногорец и Калиманци, Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава като еманация на българския дух и мъжество. Пред паметта на воините от 11-и пехотен Сливенски полк можем само да свалим шапки и мълком да се поклоним.

Погребаха праха на най-близкия съратник на Иван Михайлов - Антон Попов, в Пирин планина

БЛАГОЕВГРАД | 17 Май 2016
Високо в Пирин планина, край църквата "Св. Илия" над санданското село Сугарево, бе погребана урната с праха на най-близкия съратник на Иван Михайлов - Антон Попов.
Стотина души отдадоха последна почест на един от последните доскоро живи герои от историята на ВМРО. За погребението специално бе дошъл заместник-председателят на Народното събрание Красимир Каракачанов.
Прочувствено слово за живота и дейността на Антон Попов произнесе депутатът от Патриотичния фронт Атанас Стоянов.
"Събрали сме се днес, на това свещено място за Организацията, за да изпратим един истински стожер на българщината, един истински предан войник на ВМРО и честен български журналист, който не пожали целия си живот в служба на Отечеството! Днес Антон Попов ще намери покой тук, на тази свята земя в Пирин планина, където почиват Тодор Александров, Симеон Евтимов, Панзо Зафиров и Ване Параспуров", каза Стоянов.
Сред опечалените бяха съпругата Вида Боева-Попова, синът Найден Попов, както и хора от Република Македония и цяла България.
Опелото бе отслужено от свещениците Никола Златийски от Сандански и Веселин Арнаудов от София.

Опровержение

Г.Младеновъ 17/04/2016/
Съсъ голяма мѫка пиша тези няколко реда.На нашиятъ любимъ читателъ искаме да сѫобщимъ ,че професоръ Елдъровъ никога не се е виждалъ съ Гнъ. Ивннъ Михайловъ Това което е писълъ горе спомѝенатиятъ професоръ е само единъ отъ фейлетонитѣ(разказитѣ) на съмиятъ фамозенъ авторъ .Ние сѫщо така намираме за нужно да сѫобщимъ на читателя ни,че Никла Вапцаровъ не имълъ по-вече отъ една среща съсъ съмиятъ Гнъ.Иванъ Михайловъ!

http://www.mni.bg/2016/04/blog-post_27.html
http://www.mni.bg/2016/05/prof-svetlozar-eldarov-pogrebenieto-na.html#more

Отворено писмо до Пандо Колемишевски

Г.М. 04/05/2016/
Гнъ. Колимишевски, трябва да Ви призная, че това което стѣ написали за Др.Хр.Татарчевъ въвъ вестника съ дата 4 Май 2016 година заслужава похвала и то отъ Македонски Българинъ!
Вие стѣ хвърлили атомна бомба, въ средата на най-сръбскижтъ градъ въвъ Вардарска Македония (Скопие)! Даже и онези, които сѫ написъли коментаръ следъ статията, заслужаватъ комплиментъ. По сѫщото време, по другитѣ сръбски вестници се македонизира Гоце Делчевъ, който е билъ добъръ приятелъ на Др.Хр.Татарчевъ и то като българинъ и сѫратникъ! Човекъ, които е челъ за борбитѣ на македонскитѣ българи и тяхното желание да бѫдътъ въ една държава съ остналитѣ техни братя българи си задава въпроса, до кога ще продължава тази сърбо-македонска измислица, че ВМРО е анти българска организация, която се е борила за някаква си отделна държава и то безъ българи? Вчера преди да прочета, това което стѣ написъли, ми се обади единъ професоръ отъ Скопие, представяйки идеята за Конфедерация между Македония и България съ целъ албанцитѣ, да бѫдътъ малцинство въ утрешна България! Този професоръ, почна да ме убеждава, че въвъ Вардарска Македония нема паметни хора, които да управлявътъ страната! Каза ми сѫщо така, че има идеята тази негова идея, да е престави на Любчо Георгиевски, които е имълъ подобни идеи като неговата!

Отворено Писмо до Мирка Велиновска и другитѣ, като нея въ градъ Скопие

Г.М. 27/04/2016/
Драга ми Мирке заблудена керко!
Четохъ въ вестникъ www.dnevnik.mk 24/04/2016 че, Вие много се страхуватѣ отъ това да не би организацията на ВМРО-ДПМНЕ да бѫде премахната отъ политическата сцена въвъ Вардарска Македония. Въвъ Вашето експозе, Вие ни пишетѣ за организацията ВМРО и нейниятъ централенъ комитетъ, но никѫде не споменахтѣ нито едно име, отъ онези които сѫ били членове на централниятъ комитетъ на тази организация? Допускаме, че Вие се страхуватѣ да имъ пишетѣ имената понеже, тѣ всичи се бяха декларирали като българи! Като идетѣ въ мозея на Македонскитѣ борби, въ градъ Скопие ще ни напишетѣ и онова което пише въ устава на БМОРК! Въ този уставъ пише, че само българи може да бѫдътъ членове на тази организация и то българи, които ходятъ на черква въ Черквитѣ на Българската Екзархия! Вие не споменаватѣ имената на членоветѣ на Ц.К. на тази ВМРО, понеже повечето сѫ погребъни въ гробищата на градъ София! Не е ли време керко да престанетѣ да се плашитѣ отъ сърбитѣ и напишетѣ, че ВМРО е българска организация, която се е борела за прикачване на Македония и Одриска Тракия къмъ Майка България? До кога журналиститѣ въ България и Македония ще се плашитѣ отъ сръбскитѣ окупатори?

Open letter to Darko Mitrevski

Г.М.23/04/2016/
Отворено писмо до Дарко Митревски кореспондентъ на сръбскиятъ вестник Нова Македония съ дата 22/04/2016/. Въ своето анти българско експозе, Господинотъ Митревски пише, че никѫде не намерилъ дефиницията на така наречениятъ фашизъмъ. Думата за пръвъ пѫть е използвана презъ време на Римската империя? Ние ще сѣ спремъ, само на онова което този сръбски удбашъ е писълъ за Гнъ.Ив.Михайловъ! Ето и цитата на удбаша.....Како што ниту еден антимакедонски душман нема истепано Македонци колку што има убиено Ванчо Михајлов, Пишейки тѣзи няколко реда за моятъ чичо Радко, намиръмъ за нужно да запитъмъ този сръбски удбашъ, дали е челъ онова което е написълъ Зоранъ Тодоровски на 25/09/2009г/въ сѫщиятъ сръбски вестникъ въ, които драска този Гнъ.Митревски?
Понеже той няма смелостта, да го напише ние намираме за нужно да цитираме само някой неща!
Въ тази статия която е писана отъ Гнъ.Тодоровски пише, че следъ 1944 година 50 хиляди българи сѫ си загубили живота си за идеята Свободна (не слобона) и Независима Македония.Тѣзи българи сѫ българи отъ до вчерашната Вардарска Бановина (до Априлъ 1941г). Гнъ.Тодоровски пише, че въвъ Вардарска Македония до обявяването на независимостта отъ Сеп.1991 година е имало 700 политически процса срещу БЪЛГАРИ МИХАЙЛОВИСТИ! Ние пакъ питаме удбаша Митревски, да ни напише защо сѫ били убити няколкото “македонци“ отъ Иванъ Михайловъ? Ние пакъ питаме удбаша Митревски като какви бяха сѫдени Панко Брашнаровъ, Методи Антоновъ и фамозниятъ Винеаминъ Тошевъ (Венко Марковски)? Като българи ли сѫ сѫдени гореспоменатитѣ лица или като българи които сѫ искали присѫединяването на Вардарска Македония къмъ България?

ВАЖНО СѪОБЩЕНИЕ ЗА НАШИЯТЪ ЧИТАТЕЛЪ!

Отъ редакцията 14/04/2016
Редакцията на вестника днесь бѣ информирана, че българското правителство, ще зѫведе дело въ Европейскиятъ сѫдъ срещу днешната Югославска Република Македония, за дето фалшифицира романитѣ, на покойниятъ български писателъ Димитъръ Талевъ. Прави честь на внука на писателя Климентъ Талевъ за дето инициатира това сѫдебно дело!

Българската национална доктрина отъ Торонто Канада

Г.Младеновъ 2/29/2016/
Допускаме, че нашиятъ читателъ е челъ, онова което писахме за българската национална доктрина и професоритѣ отъ България! До сега няма професоръ въ България които да си е вземалъ изпита по българска история съ повече отъ двойка!
Следъ неуспеха на автора, да накара някой професори да приготвятъ, нещо като българска национална доктрина нещата се премълчаха! Преди това единъ историкъ, на име Константинъ Гърдевъ бе навлязълъ въ забранената зона на нашето българско минало. Неговиятъ наученъ трудъ е много интересенъ, за онези българи които се интересуватъ отъ онова, което е ставало по Канада!
Ще трябва да поеснимъ на читателя ни, че ние македонскитѣ българи въ Канада имахме много врагове. Тѣзи наши врагове, бяха българскитѣ комунисти организирани отъ БКП и носеха името Македонски народенъ сѫюзъ. Веднага следъ като Коминтерна писа (фев.1934), че ние македонскитѣ българи, отъ българи ставаме“македонци? Лидеритѣ на БКП по северна Америка почнаха да пишътъ, защо тѣ комуниститѣ отъ Македония не сѫ българи! Този документъ защо “македонцитѣ“ сѫ отделна нация е билъ приготвенъ отъ Коминтерна и е подписънъ отъ Гео Пирински и Смиле Войдановъ (Юни 1934г). Тази тѣза че, “македонцитѣ“ сѫ отделна нация, отъ българитѣ си остана въ сила и следъ парцелирането на любимата Югославия на БКП!
Въ Канада за сѫюзникъ на сърбо-македонцитѣ бяха, земеделцитѣ на Геме Димитровъ както и националиститѣ на Иванъ Дочевъ! Защо Гемето и Иванъ Дочевъ бяха сѫюзници на сърбитѣ и гърцитѣ, ще оставимъ българскитѣ нисторици да напишътъ нещо, за онова което е ставало въ Черквата Свѣти Свѣти Кирилъ и Методи въ градъ Торонто.
Следъ дълго време на мълчание, ние бѣхме поканени отъ семейство Каневи въ Мисисага на вечеря съсъ предствитела на външното министерство на Канада, които завеждаше источно- европейскиятъ отделъ на това министерство! На вичерята представителя на външното министерство се обърна къмъ автора на тѣзи материали, че имъ е писнало да бѫдътъ бомбадирани отъ сръбскитѣ агенти въ Скопие за миналото на тази географска область Македония? Представитела се обърна къмъ автора, не е ли вече време и МПО да представи своето мнение по този въпросъ? Дипломатическиятъ предсттавителъ на Р.България се обърна къмъ автора, да се помоли Гошо Младеновъ, които беше студентъ тогава и следваше право! Това лично мнение за Македония и нейното кантонизиране, е приготвено и уредено отъ Гошо Младеновъ. Това мнение за разделяне Вардарска Македония между Албания и България, бѣ одобрено отъ председателя на българскиятъ парламентъ (авг.1995). Долу следъ тѣзи материали ние намираме за нужно, да прикачимъ писмото което писахме до представителя на Канада. Дълго време следъ този периодъ на мълчание, Др.Христо Костовъ отъ Университета на Отава писа своята научна десертация по Македонскиятъ въпросъ ( Окт 2009) Dr.Chrs Kostov Contested ethnicity 2009. Въ това научно изследване, само МПО протестира за това което сѫ правели сърбо-македонцитѣ по Канада. Българскитѣ организации отъ Торонто се оказаха сѫюзници на сърбитѣ и гърцитѣ!

To: Mr. Jesse Flis Parliamentary Secretary to the Minister of Foreign Affairs.
Department of Foreign Affairs Ottawa/ Ontario

РОДООТСТЪПНИКЪТ СТОЯН МИШЕВ

ИВАН МИХАЙЛОВ
В книга втора на тези спомени говорих подробно за групата злосторници, които станаха даже ренегати. За делата им бяха доставяни доказателства и до българските съдебни органи, но мерки не се взеха. Те продължаваха да вършат истински разбойничества. Приложен е там списък и за техни деяния в поробена Македония, където прескачаха след Първата световна война, преди още ВМРО да бе реорганизирала селяните, – деяния страхотни, за които също на време бяха писмено уведомявани тогавашните български управници, покровителите на бандата.
Четейки тия зловещи списъци, неволно се питате: нима е било възможно български министри да са закриляли подобни изверги? Не само бе възможно, но тия хора бяха подпомагани, за да затъват все по-дълбоко в блатото, насочени и към измяна на народа си, тъй като чрез тези средства български управляващи фактори смятаха да осъществяват своя „голяма” политика.
Целеше се първо, чрез заплахите на тия дерайлирали елементи да се отдръпват селяните от ВМРО, т.е. да бъде тя организационно разнищена; сетне – да бъде морално изложена пред очите на поробения народ, като се оставя – чрез фалшиви печати, чрез споменаване на нейното име при грабежи и пр. – впечатление, че нейно дело са безчинствата на въпросната банда; и посредством всичко туй да се услужи на Белград. Министър Ал. Димитров, при посещение на сръбската столица бе обещал лично на Никола Пашич, че щял да унищожи Македонската организация. За това обещание изрично споменава в своята книга и Коста Тодоров, твърде близък на Стамболийски и назначен от него за български пълномощен министър в Белград. („Балкан Файербрянд“, издадена на английски език, спомената по-точно в книга II с мои спомени.) Тодоров, който иначе безподобно лъже по отношение на неприятни нему среди, изключено е да приказва измис¬лици и спрямо най-близките си другари.
Случват се понякога истински падения и израждания всред дадено общество, даже ако то се отличава с висока култура. Споменах вече другаде за книгата на г-н Уинстън Чърчил, описваща видни негови съвременници. За политическия живот на Франция около осемдесетте години на миналото столетие той казва, че е бил просто отровен, зацапан, объркан от скандални работи. Сравнява го с тъмния и потаен живот на известни елементи в Чикаго. Скандалите и паденията са засегнали, при това, все личности от значение – вестникари, депутати, министри. Това се случва в една стара, организирана и напреднала държава, която обаче, преди това е изживяла бурно, несигурно време; където са се разиграли четири-пет държавни преврати и революции; където три чужди армии са влизали в столицата (Париж); където конституции, правителства и закони са бивали често съставяни и събаряни; където и известната комуна бе излезнала на барикадите и с множество убийства бе срушена. Навсякъде, във всички партии е миришело на кръв или се забелязвали кръвни петна, които не е могло да се заличат с елегантност, с култура и слава. Нийде в Европа не е имало такава картина преди Първата световна война. Нийде и никога не е имало толкова цивили¬зовано общество, което да лекува такива ужасни рани. Обществото на Франция още е живеело със спомените на революции и граждански войни и е било разделено на непомирими партийни групи – роялисти, бонапартисти, републиканци, социалисти.
Подир военния неуспех на българите – втори по ред в кратко време – след 1918 г. все пак разложението няма тези краски, каквито г. Чърчил ни описва за Франция. Отгоре, обаче, от кръгът на управляващите, се насажда в България старателно някакво настроение за бунтарство, насъсква се селянина антидържавно, а главно – зад паравана на критики върху неуспяла външна политика се насажда омраза едва ли не срещу българските национални права.
Що се отнася до народа ни в Македония, той бе гранитно единен в мъката си под новото робство и в надеждата си да види един ден свободата.
Единствената осъдителна, срамотна проява в Македония биде ор-ганизирана главно от София, от управници на свободна България, чрез ренегатските банди на Стоян Мишевци и Паницовци. Тяхната деятелност се разширяваше все повече подир смъртта на Т. Александров, с неограниченото съдействие на сръбската власт. Проявилите се в така нареченото „Удружение против бугарских бандита”, като например полуграмотния бакалин Каламатиев, биваха приема¬ни в двореца на сръбския крал, назначавани за сенатори. Броят на невинните жертви, особено по селата в Кумановски, Щипски, Струмишки окръзи, растеше; а зверствата не се поддаваха на никакво описание. На съответно място дадохме преценки на самите сръбски вестници за делата на тия „държавни сръбски комити“.
Когато Стоян Мишев се постави на разположение на сръбската полиция, тя го изтъкна като първа фигура в споменатото „ Удружение“. Дотогава в него, но и по-късно, до 1941 г., важна роля играеше Михаил Каламатиев, който се бе прекръстил вече на Михайло Каламатиевич. Той разполагаше със здравето, имота и живота на всеки българин в областта, както никой турски кърсердарин в миналото. Още в първите дни на предателската му деятелност наклевети над двадесет души щипяни като участници във ВМРО, които лежаха с години в затвора. Изведнъж стана прочут като Юда в родния си край. По негова воля биваха съсипвани от бой тия, на които бе поставил око, като например гражданите Христо Куса-Катин и Хаджикимов. Пред съдилището, когато бяха съдени споменатите щипяни, предателят бе причакан с викове и клетви от жените и децата на пострадалите. Синът на Хаджикимов, млад момък, направо се закани на Каламатиевич: „Рано или късно ще си отмъстим”. Един сръбски офицер се обърна към последния с насърчение: „Защо не го убиеш като куче?” Каламатиевич бръкна към задния си джоб, но се поколеба. В тоя момент хората нагледно разбраха каква власт му е дадена. Презрението към него достигна огромни размери. Със стражари го пазеха по улиците и в къщи. Стана по-могъщ от съдии и депутати. Един ден нареди негов „четник” да удари плесник на стария и всеобщо почитан дядо Арсо Лазаров, който бe и депутат в Парламента. Властта ,,изглади” скандала, обявявайки побойника за душевно болен.
Друг път подлага на страшен побой стареца Мише Рамбабов, заслужил деец още от турския режим, като му поврежда зрението. Причината за побоя е отказът на Рамбабов да иска извинение от своя съдружник за нанесена му уж обида при спор, в който имен¬но съдружника е бил крив.
Вдъхновител на редица нападения над невинни хора, пожари, из-нудвания, безчестия, вършени от „Удружението”, бе дотогава главно Каламатиевич. Той бе „избран” и за кмет на Щип, като дотогавашния кмет Димитър Караджов бе заставен да си даде оставката и бе пратен във Валйево. „Изборът” на Каламатиевич стана с наложена единствена листа. Омразният злодеец стана ,,представител” на Щип. И от него министъра на вътрешните работи Корошец, познатия словенец свещеник, бе отивал да се осведомява за волята и желанията на гражданството, и да прави подир това изявления, че в Македония всичко вървяло добре и народа бил доволен. Ако би дошел да разговаря и със Стоян Мишев, Корошец би изкарал народа сигурно възхитен ...
Стоян Мишев бе човек затворен в себе си – в пълната смисъл на думата „немтур”, както се изразява народа в родния му край. Никога не бях го чул да произнесе повече от няколко откъслечни думи; очевидно нямаше способност да изрази цели фрази. По моя преценка лишен бе от всякаква идейност. При многото ми срещи с него докъм 1922 г. в София, никога не го чух да заговори на каквато и да е тема, имаща нещо общо с духовни интереси. И никога не ви гледа в очи; погледа му все към земята. В главата му, обаче, и тогава са пониквали проекти – като например отвличането на генерал Рачо Петров от софийския затвор, с цел уж да бъде закаран на свобода в чужбина, а с интимното намерение да му бъдат взети парите и сетне тайно убит; или – проекта за фалшифициране на банкноти, заедно с някакви специалисти, които познавал, естествено – за лична корист; или фалшифициране печата на ВМРО с цел за подмамване на неосведомени борци да събират пари от народа, които сетне Стоян Мишев и Славе Иванов са прибирали за себе си. И други планове от подобно естество, за които по-подробно е говорено в друга книга. Тодор Александров бе проявил излишно велико търпение като не бе го тикнал в затвора през време на Първата голяма война, след като е бил уличен във взимане на подкупи като околийски началник в Куманово.
Бедният брат на Стоян Мишев, продавач на зеленчук при площад „Славейков” в София, потъваше от срам заради грозните проявления на брата си, когато негови съграждани наминеха край него. Отбягваше и името му да спомене. Те бяха наши съседи в Щипско Ново село. И бащата, и майката бяха добри хора, сиромаси, каквито бяха и повечето новоселци тогава.
След като отрядът на Паница и на Стоян Мишев, засилен и с правителствени „оранжевогвардейци”, бе разпръснат от въоръжените местни селяни при с. Сатофча, Неврокопско, Мишев мина близката гръцка граница с група провинени в разбойничества свои другари – Григор Циклев, Мите Соколарски, Наце Гърдовски, Санде Пехливана и други. По тяхно желание гръцките власти ги предадоха на сръбските. Веднага поеха върху себе си задачи, каквито до тогава изпълняваха срещу българското население известните бандити Йован Бабунски, Дончо Църцорийски, Кръсто Търговищки, както и тайната полиция и жандарите на крал Александър, издадоха всичко що знаеха от миналото за връзките, похватите на ВМРО и по-проявените участници в освободителното дело. И така, в Щип Стоян Мишев започна открито народоубийствената си кариера, която под пряка сръбска закрила продължи около година и половина.
Край на гадното му съществувание турна на 30 декемврий 1924 г. Кирил Григоров (Келешов) от Щип, 21 годишен, син на крайно бедно семейство.
Той бе измежду най-младите бежанци, напуснали родния си град поради сръбския режим. Проявявал силно желание да бъде приет в ВМРО, по-точно да получи задача свързана с рискове. След мно¬гото молби, отправяни чрез по-възрастни от него съграждани, срещнат е бил и изслушан. С няколко думи е изразил желанието си. Повече е говорел неговият чист поглед, от който бликаше ентусиазъм, увереност и решителност. Като е запитан как горе-доле смята да приложи наказанието над Стоян Мишев в Щип, той само се е усмихвал, казвайки: ,,Никой няма да се сети защо съм се върнал в Щип. Бъдете спокойни; и петима да са с него, няма да се посрамя” Разчитал е на изненадата и на младенческата си ловкост. Много и не е разисквано с него върху планове. Познавах обстановката в нашия град. Най-важното бе нападателя да е решен на всичко; технически усложнения за акцията не съществуваха. Опасението е само едно: дали сръбската власт и специално ,,Удружението” няма да се усъмнят защо се е върнал от България, дали няма да го арестуват или отдалечат от града.
Кирил е бил скрит в дома на приятели. Дадени са му били седемдесет лева, за да си купува нощно време храна за няколкото дни, докато бъде посетен втори път. Денем не е трябвало да излиза, за да бъде заличена дирята му. Но дойде неочаквано убийството на Т. Александров, та дълго е останал без връзка. Той се досетил, че хората са заети и ударил на икономия; купувал си само хляб и сирене; иначе е трябвало да се явява при познати и да иска пари на заем. Обадили му се когато вече е останал почти без грош. Тъгувал е самичък за загубата на Тодора и го обзимало нетърпение по-скоро да стигне в Щип. И стигна благополучно, представяйки пред тамошните власти, че за България е заминал с надежда да припечели нещо, но се разочаровал и се прибира у дома си.
От невинните на вид писма, които е изпращал се е разбирало, че спокойно се е установил в града като прислужник в едно ка¬фене; никой не го следял, и знаел вече всяко движение на ренегатския главатар.
Стоян Мишев се бе установил да живее в познатата къща на Гочеви, която има най-широкия двор в града, с големи сенчести дървета и знаменита с пълноводието си чешма. Към 12 часа на пладне – на 30 декемврий – Кирчо бе повалил Мишева точно пред прага на този му конак. И успява да излезе от града, стигайки близо до границата на България. Минавайки към село Костин Дол, Кочанско, забелязан е бил на 8 януарий 1925 г. от несигурния селянин Стоил Шанкев и предаден. При престрелката, която завързал със сръбските стражари, Кирил изстрелва всички патрони от револвера си; а друго оръжие не е носил. Заловен, докаран е в щипския затвор, където остана до 30 август с. г.
Известията гласяха, че през цялото време на затворничеството неговото възторжено настроение и усмивка не са го напуснали, макар да е бил бит и уверен, че го чака смърт. Чрез едного от стра¬жарите – местен турчин – бе изпратил до свои познати скромни броенички, с поръчение да ми бъдат препратени като последен поздрав. Направени бяха от ситни костилки от сливи, нанизани на тел, а на края с пискюлче. Повече от всичко друго тия броенички говореха за предаността и високия дух на Кирчо, който очакваше застрелването си. Тази реликва, както и други някои скъпи спомени от герои, е изчезнала при обиските, вършени из македонски домове в България по-късно, при офицерския сърбофилски преврат от 19 май 1934 година.
Послужвайки си с думите, писани в една моя статия за възторжения Григоров през 1927 г., ще кажа, че той отсече главата на измяната там, дето тя се считаше напълно спокойна – в обятията на сърбите; той спаси народа си от срам и затова, макар да бе най-младия измежду героите, които ВМРО излъчи в последните години, името му е произнасяно от всеки македонец с благоговение. Стоян Мишев бе получил неограничена власт, за да денационализира населението на щипската област, използувайки за тая цел сред¬ствата на една крайна безчовечност. Това явление смути душата на Македония и обиди гордостта й. Стоян Мишев израсна в очите на нашия народ като чутовен изменник. Но народът знаеше, че всяко зло ще бъде неминуемо победено; въпрос е само на време.
Мъжественият удар на Кирчо Григоров бе за него самия твърде лесна стъпка; решил бе да умре и с това всички пречки бяха преодолени. „Струва ми се, че пет души да са, ще ги поваля един след друг”, казваше усмихнат нашия герой. Тези думи биха били взети за шега, ако се съдеше по външността му. Невинния, кротък поглед, милата постоянна усмивка и цялата му младенческа осанка наумяваха по-скоро неоформената воля на дете, което, оставе¬но само на себе си, едва ли би могло да се справи с една твърде обикновена житейска грижа. В същност, той обладаваше рядък характер.
Два месеци и половина бяха протекли откак се бе завърнал у дома си. Служейки акуратно в кафенето, бил е цял под напрежението на своята замисъл.
Впечатлението от падането на Стоян Мишев бе грамадно. Нервна тревога е обзела сръбските власти. По разни посоки се разтичват войски и полиция. Всички закани, арести и насилия биха били напразни, ако не бе грешната душа на шпионина Шанкев. Докато още бе в затвора, Кирил можа да научи, че неговият предател е наказан със смърт от ВМРО.
Една черта се хвърляше в очи у Кирила – спокойната му упоритост. Ако той си имаше мнение за нещо и някой се опитваше да го разу¬беждава, той не би спорил, нито би се гневил; погледнал би събе¬седника си усмихнат и непоколебим, като да му казва, че напразно си губи времето. Тая му особеност са запомнили като характерна негови другари. Съчетана с рядката му смелост и кристален идеализъм, тази черта е задържала върху устните му усмивка и в оня миг, когато на 30 август 1925 г. сръбските палачи насочиха срещу крехките му гърди дулата на своите пушки. Техният залп завърши в лицето на двадесет и една годишния младеж образа не само на героя, но и на светия народен мъченик.
Държанието на Григоров удивляваше и сърбите. Кореспондентът на белградския вестник „Политика” бе посетил в началото на месец април затворника и така описва впечатлението си:
„С мъка той се движи. С едната ръка държи тежката ве¬рига, а с другата шапката си. Бледен и изненадан от това нена¬дейно извикване, той е повярвал в първия момент, че трябва да се явява пред своите съдии. Неговият изглед и неговият открит и детски поглед не предават нищо от това, което характеризира обикновения престъпник ...“ Сетне кореспондентът посетил и дру¬ги затворници, а на първо място лелята на войводата Иван Бърльо, Сава Кукушева. Останалите затворници по тази афера са на възраст от 19 до 21 години. Двама от тях са служили в сръбската армия – в Чачак и Ужице. Според сръбския вестникар, единият от тях е доставил оръжие на Кирил Григоров.
А пратеникът на белградския вестник ,,Правда” известява от Щип следното:
„В една килия на жупанството се намира, носещ на краката и ръцете си тежки вериги, Киро Григорович (името му посърбено от журналиста! – бел. наша), убиец на войводата Стоян Мишев. Този млад човек, на възраст около 20 години, винаги усмихнат, изглежда способен да покаже през последните си дни същата смелост, за която той даде доказателство в момента на убийството. Въпреки тежките окови, които затрудняват движенията му, той става бърже и прави ловки движения всякога, когато вратата на неговата килия се отваря. Той има винаги същия отговор.
- Защо уби Мишев?
- Защото получих заповед за това. Не съжалявам за моята постъпка; напротив, гордея се и съм доволен, че можах да изпълня дълга си.
- Знаеш ли, че ще отговаряш?
- Знам го. Ще бъда екзекутиран.
- Не съжаляваш ли, че ще умреш така млад?
В отговор убиецът Григорович има една иронична усмивка.
Когато човек си спомни също за поведението на младата девойка, която извърши атентата в Бургтеатър и нейните горди декларации, идва до убеждението, че фанатизма на македонските екзекутори е непобедим.“ (Взето от в-к „Нувел Маседониен“, брой 52 от 25 май 1925 г. – Наскоро, на 8 май с. г. във виенския „Бургтеатър“ намери своя край изменникът Тодор Паница. По това ще стане дума по-нататък.)
Пак според сръбските вестници, броят на онези, които са искали да присъствуват на процеса, който почна в Щип, е бил твърде голям. Но поради теснотата на залата достъпът в заседа¬нията е ограничен.
По съобщения на щипски граждани, не се е очаквало да се издаде смъртна присъда за Григоров, защото не е бил пълнолетен. По настояване на „Удружението” и местните власти, обаче, потвърдена била смъртна присъда. Вестник „Политика” уведоми, че Кирил посрещнал известието много спокойно. Рано сутринта, на 30 август той е бил закаран с камион на мястото на екзекуцията, вън от града. Твърдеше се тогава, че там е отишла и жената на Стоян Ми¬шев, заедно с Каламатиев. Запитан още еднаж дали се разкайва, Кирил решително отговорил – Не! А като посегнали да връзват очите му, казал:
- Не давам да ми връзвате очите. Да живее Македония!
Тук е подходяще да цитираме какво бе писал белградския вестник „Време” в броя си от 15 април с.г. предавайки уж думите на някое „видно лице, запознато с българските работи”:
„Може да се прибави едно обстоятелство твърде важно за нас и за Европа. Това е, че Македонската революционна организация е сега в пълна немощ. Тя не е в състояние да предприеме никаква въоръжена акция в наша територия, никакво нападение в по-голям мащаб, нито да причини и най-малко зло, защото тя трябва да се бори между двете фракции на автономисти и федератисти”.
Своите слуги като Стоян Мишев „Време” искаше да изкара като фракция в македонското дело ... Колкото до самоутешенията на белградската редакция, те бяха обикновена хитрост, предназначена да успокоява шумадийското общество. Естествено, най-смешно звучеше претенцията за идентифициране на сръбския шовинизъм, денационализаторска политика и терор с някакви идеали или кауза на Европа.
Заедно с Григоров бяха осъдени и девет души млади хора и три жени, от които едната седемдесетгодишна. (Процесът срещу К. Григоров започна на 25.V.1925 г.) Арестувани бяха и много други лица, с които е дружил, но не са знаели нищо от намеренията му; или с които случайно е разговарял, поздравлявал се и пр. Понеже на сърбите бяха нужни жертви хванаха и съдиха когото пожелаха, без никаква вина. Ето списъка на тези, които бяха осъдени:
1. Лазар Гацов, осъден на 20 години, лежал 5 години и умрял в затвора.
2. Добри Кукушев, осъден на 20 год., а лежал 16. В затвора много бит и на дясната ръка откъснати два пръста.
3. Стойче Мишев, осъден на 15 год., лежал 11 години. Братовчед на Кирил Григоров; женен в Сърбия и там останал, не можейки да се върне.
4. Михалче Григоров Дервишев, осъден на 20 год., лежал 14; беден, общ работник.
5. Коце Николов Юруков, осъден на 12 год., а лежал 10. Има майка, жена и дете; обущар е и беден.
6. Йордан Хр. Синев, осъден на 10 год., лежал 6 год.; пребит от бой в затвора; от много тежките окови целият парализиран и неспособен за движения; живееше при баща си, 70 годишен.
7. Никола М. Селев, осъден на 10 г. и лежал 10 г.; беден.
8. Катя Бърльова, осъдена на 8 год., лежала 8 години; 70 годишна.
9. Трайчо Бърльов, осъден на две години, лежал две години.
10. Славка Тр. Бърльова, жена на Трайчо, осъдена на 5 месеца, лежала пет месеци.
11. Петър Николов Юруков, преди гледане на делото лежал пет месеци и от страшни изтезания умрял в затвора. Оставил жена с три деца.
12. Славка Кукушева, майката на Добри Кукушев, лежала в затво¬ра пет месеци; умряла в затвора преди гледане на делото.
С премахването на Стоян Мишев сръбската власт получи заслужен урок, а ренегатите бяха ударени в сърцето. Кирил Григоров остава като един от най-светлите образи на борец, с когото нашата младеж може да се гордее и да се вдъхновява от идеализма му.
А понеже сърбите обичат често, ни в клин, ни в ръкав, да споменават името на Европа, вярвайки, че така тяхната диващина ще мине за културтрегерство, нека припомним думите и препоръките на един голям европейски политик, считан за най-видния англичанин в днешната епоха, – г. Уинстън Чърчил – когото преди малко цитирахме.
„Основно право на хората е да умират и да убиват за земята, в която живеят и да наказват с изключителна строгост всички членове на собствената си раса, които са подали ръце на нашественика.“ („История на говорящите английски език народи“, стр. 21, лондонско издание, на английски език, от Уинстън Чърчил. Цитирано от вестник „Ил Джорнале д’Италиа“ от 12 юлий 1956 г., стр. 3, в статия „Убиват се без да се мразят“; анкета върху драмата в Кипър от Джорджио Лили Латино.) Точно така постъпи и ВМРО, бързайки да накаже изменниците, които бяха влезнали в услуга на нашественика и поробителя на Македония.
Публ. в Ив. Михайлов, Спомени. ІІІ. Освободителна борба (1924-1934 г.). Лувен, 1967, с. 147-155.

 
Hosted in Toronto by Macedonian Tribune
Назад към съдържанието | Назад към главното меню