Отиване към съдържанието

Главно меню:

ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪ ИНТЕРНЕТЪ СТРАНИЦАТА НА МАКЕДОНСКА ТРИБУНА!

МЕСЕЧНО ИЗДАНИЕ - БРОЙ 174 - 2018 г. | MONTHLY PUBLICATION - ISSUE 174 - Year 2018

ВЕСТНИКЪ НА БЪЛГАРСКОТО ЕЖЕДНЕВИЕ ВЪВЪ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ


Самарско знаме

БЪЛГАРИО ЗА ТЕБѢ ТѢ УМРЯХА!
Г. Младеновъ 02 /03/2018/
Днесь когато празнуваме освобождението на Майка България отъ турско робство, (Мартъ 1878г) ще трябва да си сложимъ рѫката на сърцето и се помолимъ, за онѣзи наши братя и сестри българи, които дадоха живота си за нашета свобода!
Днесь ние смѣ държава благодарение на тѣзи наши братя, които оставиха своитѣ кости на Шипка и благодарение на Русия, на която дължимъ, повече отъ колкото смѣ готови да признаемъ!
Години минаха отъ проклетиятъ Берлински конгресъ, (1878 г.) които конгресъ, остави половината наши братя българи извънъ политическата граница на Майка България! Нашитѣ борби, за обединение въ една българска държава не сѫ престанали до день днешень! Ние водихмѣ войни, за обединение на всички българи въ една българска държава!
Бъларскиятъ воиникъ, остави коститѣ си на всякѫде изъ българското национално землище, за да ни обедини въ една българска държава!
Днесь когато пиша тѣзи няколко реда, за нашето българско минало не мога бда не спомена и онова което става по Варварска Македония, която остана извънъ българската граница следъ Берлинскиятъ Конгресъ отъ 1878година? Днесь “македонцитѣ“ отъ югословенски произходъ сѫ обявили война на всичко българско!
Тѣ “македонцитѣ“ отъ югословенски произходъ искътъ, врѫщането на Вардарска Македония въ трета Югославия, на която Югославия врѣмето отдавна мина! Децата на Темпо македонски, никой не ги е информирълъ, че тяхната мечтана сърбизация на Вардарска Македония няма бѫдеще!
Питаме се и то на високъ гласъ, онези заблудеяни сръбски агенти знаетъ ли че врѣмето на македонизирането на българитѣ въ повардарието, отдавна е приключено!Къмпютерчето и ИНТЕРНЕТ сложиха край на комунистическата и сръбска измислица, че ние смѣ “македонци“ а не поробени българи отъ 1913 година до наши дни! Сръбското даскалче отъ Свѣти Врачъ на име Иванъ Кантържиевъ, го каза на високъ гласъ, че “македонизма“ извънъ границитѣ на Югославия е мъртъвъ“.
Сѣга е времето на единъ български народъ въ една българска държава!
Президента на Р.България не отдавна въ единъ отъ манастиритѣ на Вардарска Македония каза следното...Еднни имена си имаме, еднни обичай си имаме и си говоримъ безъ преводачи. Бѫдещето на Македония въ която живеятъ “Славо=Елини (Поробени Вургари) стои за разглеждане, но за сѣга е много рано!
МВнР ИЗГОНВА РУСКИЯ ДИПЛОМАТ В СЪОТВЕТСТВИЕ С КОНСУЛТАЦИИТЕ МЕЖДУ ЕС И НАТО
03/26/2018 | 24 TV
Македонското министерство на външните работи тази вечер реши да изгони дипломат на Руската федерация в Република Македония заради случая с отравянето с нервна газ на двойния руски шпионин Сергей Скрипъл в британския град Солсбери. МВнР съобщава, че това решение е взето след консултации с партньорите от Европейския съюз и НАТО.
"Министерството на външните работи обяви, че в тясна консултация с нашите съюзници и партньори от ЕС и НАТО и в солидарност с Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, реши да изгони дипломат на Руската федерация в Република Македония заради случая Скрипъл, в съответствие с Член 9 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. Използването на военно химическо оръжие е в противоречие с международното право и това се отразява на сигурността на всички страни. "- се казва в комюнике от МВнР.
Това решение на Министерството на външните работи на Република Македония приветства британския посланик в страната, Чарлз Гарет, който на своя профил в Twitter пише, че тя е мощен израз на солидарност.
"Приветствам решението на Македония, като част от една изключителна, обединени действия от международната общност срещу руския атака с нервна газ британско почва. Силен израз на солидарност "- пише посланик Гарет на Twitter.
Същевременно пък руското посолство в Македония на Twitter обяви, че македонската страна ще понесе последиците от изгонването на руския дипломат.
"Правителството реши да изгони руски дипломат. Пълна отговорност за последствията от тази провокация и изключително враждебен акт без прецедент в руско-македонските отношения ще носи македонската страна. "- се казва в комюнике на посолството на Руската федерация в Република Македония.
В противен случай, през днешния ден в 14 страни членки на Европейския съюз е решено да бъдат изгонени най-малко 30 руски дипломати в отговор на Москва заради случая Скрипъл, докато американският президент Доналд Тръмп пък разпореди експулсирането на 60 предполагаеми руски шпиони от САЩ.
Руското министерство на външните работи смята, че изгонването на руски дипломати от западните държави е "враждебна стъпка" и обяви, че съответно ще реагират.
СТИГА ВЕЧЕ! ЕВРЕИТЕ И ИЗРАЕЛ ДА ОСТАВЯТ БЪЛГАРИТЕ И БЪЛГАРИЯ НА МИРА!
ОТВОРЕНО ПИСМО
До
Г-н Дейвид Харис
Главен изпълнителен директор на Американския Еврейски комитет
Д-р Соломон Паси
Председател на Атлантическия Клуб в България
Копие:
До
Широката общественост чрез СМИ
ЗАЕВ И КОДЗИЯС: БЪДЕЩЕТО НИ ИСКА ЛИДЕРСКИ РЕШЕНИЯ
23.03.2018 | БГНЕС
Бъдещето на Македония и Гърция трябва да бъде във фокуса на преговорите на двете страни при разрешаването на спора за името.
Това каза македонският премиер Зоран Заев по време на срещата с гръцкия външен министър Никос Кодзияс в сградата на правителството в Скопие.
"Трябва да сме решителни, да правим крачки, които ни водят към разрешаването на единствения открит въпрос между двете държави. Убеден съм, че подобен подход ще доведе до решение, което ще даде достатъчно приемливи аргументи както на институциите в двете държави, така и на опозицията, че това е достойно и за Република Македония и за Република Гърция", каза още Заев. Той определи като "значима днешната среща в разговорите за проблема, който има Гърция с конституционно име на Република Македония".
"Трябва да усъвършенстваме двустранните ни отношения. Да ги направим още по-добри след като решим проблема, защото гражданите и в двете държави, нашите приятели в ЕС, международната общност, очакват решение на този въпрос", каза още Зоран Заев.
"Настоящето и бъдещето търсят отговорност при разрешаването на откритите въпроси... Гърция като страна-членка на НАТО и ЕС, с най-старата традиция в демокрацията в региона, носи голяма отговорност при разрешаването на този въпрос. Трябва да намерим приемлив компромис и за двете страни", каза от своя страна дипломат №1 на Гърция Никос Кодзияс.
НИКОС КОДЗИЯС В СКОПИЕ
24 март 2018 г. | Владимир Перев
Студено приемане на летището в Скопие и малка група от присъстващи дипломати беше първото впечатление от посещението на гръцкия външен министър Никос Кодзияс в Македония. След това имаше тържествена вечеря в елитния хотел Мериот, а от залата единственият поглед беше великолепният паметник на Александър Велики на скопския площад, само на десетина метра от прозорците на хотела ... преднамерено или не, очевидци твърдят, че гостът е бил малко ядосан ...
Никос Кодзияс се срещна с всички съответни политически фактори в Македония ... с външен министър Нкола Димитров с премиера Зоран Заев, с председателя на парламента Талат Джафери и новият лидер на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, Християн Мицковски. Навсякъде имаше оптимизъм, но без ясни решения. Пазарът на оферти и апетита остана разделен, както и преди.
Македонският министър Никола Димитров беше категоричен - той няма да приеме име, което да бъде с две названия, т.е. като едно и няма да приеме име без превод на английски като име на държавата. Никос Кодзияс обаче иска име erga omnes за цялостна употреба в страната и в чужбина, което се потвърждава от ясна промяна в конституцията на държавата.
Малка светлина и оптимизъм хвърлиха третия, неканен играч. Именно премиерът на Гърция Ципрас, на въпроса на македонска журналистка в Брюксел, каза, че името Република Македония скоро ще бъде променено, в Горна или друга добавка, но работата вече може да се счита за сгодена ... всички работят на устойчиво решение, каза той...
Както гръцката, така и македонската страна се съгласяват, че спорът продължава твърде дълго, че засяга сигурността на Балканите и че трябва да се гледа и да се движи напред във времето, когато те се изпълняват. Това са единствените положителни събития от двудневната среща в Скопие...
РАЗМИСЛИ СЛЕД ДЕНЯ НА ХОЛОКОСТА В МАКЕДОНИЯ ИЛИ ЗАЩО СКОПИЕ И СОФИЯ МЪЛЧАТ ЗА „МАКЕДОНСКАТА КЪРВАВА КОЛЕДА„
Историята сочи еднозначно - Царство България не е било „фашистка държава”
Искането на македонската страна България да се извини за депортацията на македонските евреи трябва да върви в пакет с искането македонската страна да се извини за избиването на българите в Македония
Александър Йорданов, специално за Faktor.bg
Негово Величество Цар Борис III, Светият синод на Българската православна църква, български политици и интелектуалци, професионални сдружения, спасяват живота на всички български евреи по време на най-гибелната война през ХХ век. Това е велик нравствен подвиг и доказателство,  че Царство България не е било „фашистка държава”. Няма тоталитарен фашистки режим в България. Няма такъв и в освободената от сръбска окупация през 1941 г. Вардарска Македония. Тоталитарен режим има в България и в Македония след като комунистите вземат властта в София и Скопие. Тогава и в България, и в Македония започват репресиите срещу българите, масовите убийства, изселванията, концлагерите. Това е холокост или геноцид. Нацизмът не е извинителна бележка за жестокостта на тоталитарните комунистически режими. Тази истина и тази година не бе казана на 11 март по време на възпоменателния помен в Скопие за жертвите на Холокоста. А тя е важна, защото върху лъжата за „фашистка България” хиляди македонски комунисти и сърбомани градяха десетилетия наред „успешна” житейска и професионална кариера.  Не бе казана и още една истина.
Геноцидът срещу българите е едно от ужасните престъпления на комунистическия режим в Македония.
Той дори е по-жесток от депортацията на македонските евреи. Извинението за единия геноцид предполага извинение и за другия геноцид. След 1945 г. холокостът в Македония е антибългарски. И всеки, който се солидаризира или почита убийците на българи в Македония, става съучастник в престъпление. Това също не се каза в Скопие на 11 март. А трябваше, ако сме европейци и демократи. Не се казва тази истина и на Божик, Рождество Христово. Защото именно в дните и месеците след Коледа на 1945 г. без съд и присъда във Вардарска Македония са избити 23 000 българи, а общо 130 000 са депортирани или хвърлени в концлагери в Титова Югославия, т.е. многократно повече отколкото са репресираните от нацистите македонски евреи.  
През март 1945 г., две години след депортацията на евреите от лагера „Монопол” край Скопие, в затвора на НКВД/КГБ в Москва Адолф Хайнц Бекерле – пълномощен министър на Райха в България, признава: "По нареждане на Химлер постигнах изселването на 14 000 до 15 000 евреи от Македония и Тракия. По мое искане те бяха транспортирани в Полша. По-нататъшната им съдба ми е неизвестна." Нацистът Бекерле, който изпраща на смърт македонските евреи и признава вината си, а преди това е извършил същото престъпление и в полския град Лодз, е оставен от съветските комунисти жив, осъден е на 25 години затвор, от които излежава само десет.  Съветският съюз го пуска жив и здрав да се завърне в Германия, където получава от общината на Франкфурт обезщетение за „страданията” си в размер на 6 000 марки. Умира мирно на свойто легло през 1976 г. Но кой ще върне към живот избитите евреи и българи в Македония? Кой ще плати обезщетение на техните наследници?
Само на Коледа – 7 януари 1945 г., в Македония са избити 1 200 българи. Наричат този ден „Македонската кървава коледа”.
Българите са разстрелвани на пътя между Отешево и Охрид, убивани са по сипеите на планината Галичица. Телата им са хвърляни в Преспанското и в Охридското езеро. Зарявани са в ями. В някои населени места се ликвидират цели семейства. Репресирана е главно интелигенцията – лекари, учители, общинари, но и земеделски стопани, търговци, просто хора с българско самосъзнание. Списъците за убийствата са изготвяни от Лазар Колишевски – македонският Бекерле, който след войната вместо да бъде изправен пред съда, става министър-председател на новата „социалистическа република”.  А днес негов паметник „краси” Скопие. В „екипа” са още пратениците на комунистическия югославски лидер Йосиф Броз Тито – известните главорези Светозар Вукманович-Темпо и генерал Михайло Апостолски. Последният изверг също се доволства с паметник в Скопие. Паметник има и на Тито. Ето защо, когато връщаме паметта за депортацията на македонските евреи през март 1943 г., то би трябвало да говорим открито и за масовите убийства и депортации на българи в Македония осъществени след 1945 година. „Традицията” за едното престъпление да се говори, а за другото – да се мълчи, е престъпление. Евентуално искане на македонската страна България да се извинени за депортацията на македонските евреи трябва да върви в пакет с искането македонската страна да се извини за избиването на българите в Македония.
Когато на 11 март премиерите на България и Македония Бойко Борисов и Зоран Заев склониха глава пред жертвите на Холокоста в Скопие,  в този жест мнозина разчетоха и с основание, искрена воля да се говори откровено за миналото. За цялото минало. Но и тази година не бяха изнесени данни за съществуване във Вардарска  Македония на съпротива срещу депортацията на еврейското население. Защо? Защото такива протести не е имало или поради други съображения? Ако е нямяло защо е нямало. Ако пък има други съображения – какви са те?
Изследователят на Холокоста Мартин Гилбърт разказва за български лекар, който спасява 23-ма евреи от Скопие. Самуел Ардити, автор на книгата "Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“ пише:  "Само българи спасяваха евреи  в Македония. Много евреи бяха предупредени и те избягаха в Албания, където на власт бяха фашистите на Мусолини. Цар Борис III прати  в Солун своя личен адютант, за да спаси македонския войвода, един от водачите на Илинденското въстание, евреина от Битоля – Рафаел Камхи."  Спасители на Илеш Шпиц – треньор на футболния клуб "Македония" (Скопие), са българите инж. Димитър Чкатров от Прилеп и Димитър Гюзелев от Дойран. И двамата са видни дейци на ВМРО. По-късно са осъдени на смърт и убити от комунистите с обвинението, че са възпитавали населението на Македония в „български национален дух”.  И нещо, което не трябва да се забравя. Нацистите депортират и унищожават евреи водени от своята „расова теория”. Македонските комунисти унищожават българи водени от коминтерновската теория, че македонците трябва да се дефинират като различен народ и различна нация, от българския народ и българската нация. И днес в Македония има псевдоучени, крайни националисти, патриотично настроени младежи,  които твърдят, че българите са „татари”, чужд народ, чужда раса. Следователно правилно са били унищожавани и репресирани. Но това е известно. Десетилетия наред „бугарашите” в Македония бяха репресирани. Управляваха сърбоманите. Нима те бяха македонци?  
Истината за „лагерите на смъртта”, за целта на депортацията на евреите, става известна едва в края на Втората световна война.
Никой в Европа през 1943 г. не знае и не подозира, че депортацията е път към смъртта, към „газовите камери” на унищожението. Депортираните са мислили, че ги изпращат в Германия като „работна ръка”. Разбира се, Ignorantia non est argumentum. Холокостът  е чудовищно престъпление. Нормалният човешки разум не го побира. Въпросът за вината е съществен. Но отговорът му не може да бъде извън тогавашната действителност. В тази действителност нито една европейска държава не успява да спаси своите евреи. Успява само Царство България. Но могло ли е нашето царство да спаси и македонските евреи? Вероятно да, ако не бяхме загубили в Първата световна война, ако след нея Македония не бе „бановина” в Кралството на сърбите, словените и хърватите, а част от Царство България. Защото България спасява цялото свое еврейско население в своите международно признати граници. Територията на Вардарска Македония към момента на трагедията не е част от тях. Германия депортира евреите от Македония като във всички големи селища разполагала свои комендатури, които пряко организират процеса. Българската администрация изпълнява договорните си задължения към своя съюзник. България е приела вече антиеврейско законодателство, но български евреи не са депортирани в Освиенцим. Но могли ли сме да направим повече от това – да спасим не само българските, но и македонските евреи? Могло ли е това да се случи  без да се рискува животът на българските евреи? Изобщо, могло ли е в това жестоко време да се спасят всички евреи? И ако е могло, защо такъв пример не са дали останалите европейски държави?
Няма виновни народи.
Българският народ не е виновен за депортацията на македонските евреи.
Отговорността и вината се носят от политиците. Те затова са политици. През Втората световна война политиците се ръководят от националните интереси и се съобразяват с „международното положение”. Кое кара например държави като САЩ и Великобритания да се договорят със СССР така, че да оставят територията на половин Европа във владение на мракобесния режим на Сталин? Нима в Лондон и Вашингтон не са знаели истината за сталинизма, за тоталитаризма, нима не са се досещали, какво ще се случи след „победата” в „съветската зона”, нима не подозират, че концлагерите в Сибир ще продължат да работят на пълни обороти, че западната демокрация, „капитализма и империализма” ще си останат основен враг на Съветите, че терорът ще бъде масов, а безправието тотално? Носят ли народите на САЩ и Великобритания вина за тази временна слепота на своите политици? Когато си изправен пред две злини то битката с едната и съюзяването с другата, не те прави невинен. След като се е стигнало до световна война няма невинни политици и държавници. Защото политиката има смисъл само,  ако народите живеят в мир. Невинни са политиците само при мир. Щом има война, смърт, разрушения, загиват хора, значи има виновни политици. И те не са само в Германия. Не са само и в България.
На защо Адолф Бекерле е освободен? Защо Международният трибунал в Нюрнберг осъжда на смърт само 12 германски националсоциалисти като военнопрестъпници? И защо антиконституционният „Народен съд” осъжда на смърт 2 730 български политици, държавници, интелектуалци, военни, учители и лекари, предприемачи и общинари? Нима България е била 200 пъти по-„фашистка” държава от Германия? Защо още 30 000 българи са избити от комунистите без съд и присъда след 9 септември 1944 г.? Кога и как, чрез какъв съд, чрез какви доказателства, комунистите прецениха, че тези хора са виновни, а СССР е преценил, че инициаторът за депортирането на македонските евреи Адолф Бекерле може да си отиде жив и здрав у дома? Колко пъти възразиха на това решение на съветското правителство македонските правителства? А бяха ли избити без съд и присъда нацисти в американската и английската зона след войната? Кой определя критерия за вина? Кой има право да раздава справедливост?    
Историята ни учи, че нацисти и комунисти нямат моралното право да говорят за вина.
Защото вина има само тогава, когато бъде доказана пред съд. Лепенето на обидни етикети, вменяването на „класова вина”, на „вина на народите”, не е справедливост, а фашизъм или комунизъм – все едно. Комунистите – български и македонски, нямат моралното право да бъдат съдници на онези жестоки години. Защото самите те бяха част от жестокостта, техен бе антихуманният режим, който наложиха и в България, и в Македония. Те не бяха демократи и историята им отне правото да съдят за събития и постъпки от онова време. Самите техни „събития” и постъпки не бяха демократични. Защото да наложиш на народа на Левски, Ботев и Делчев, тоталитарен режим не само не е достойно и не е демокрация, а е престъпление. Затова и никога няма да приема да се изживяват като защитници на българските или на македонските евреи лица, които са налагали с насилие антихуманният комунистически тоталитарен режим. Не ги приемам като съдници и „тълкуватели” на тази човешка трагедия, защото самите те изграждаха концлагери и дамгосваха хората като „врагове“. Не приемам говорители по темата за Холокоста да бъдат служители и агенти на комунистическата Държавна сигурност или на зловещата югославска държавна сигурност – УДБА.  Още повече, че спасяването на българските евреи не се е случило в „пролетарска” кръчма в Ючбунар или на партийна конференция на Витоша. Случило се е в царския дворец, станало е възможно чрез българското правителство, чрез народни представители, чрез волята на свещеници, на писатели и поети, на личности, които са формирали обществено мнение.
Българските държавници и политици в годините на Втората световна война са били изправени пред върховно изпитание. Трябвало е да спасят България и животът на българите от ужаса на войната. Но какво означава да не допуснат страната ни да бъде окупирана, на наша територия да се води война, да загиват хора. Могла ли е България да се противопостави на германската военна мощ? Как се спасява живот по време на световна война? Коя е тази „велика сила”, която би могла тогава да гарантира сигурността на България? Франция, Белгия, Холандия, Дания, Норвегия вече са  били окупирани от Вермахта. САЩ са на другия край на света. Великобритания  се е затворила на своя остров.  СССР е същата тоталитарна държава като Германия и неин съюзник (Пакт “Рибентроп-Молотов”). Каква гаранция за българската национална сигурност може да бъде той след като сам не успява да опази границата си. Българският цар Борис III и българските държавници се опитват да действат разумно, без да прибързват, води ги една мисъл – народът ни да е жив и здрав, да не загива на война, България да бъде цяла, обединена, единна. Затова и трикратно Царя  отхвърля предложението за включване в Тристранния пакт. Отхвърля  и провокационното предложение на съветския външен министър Вячеслав Молотов ( същият, който подписва договора с нацистка Германия), целящо да спазари включването на СССР в оста Рим–Берлин–Токио, в замяна на съгласието на Германия Царство България да влезе в съветската сфера на „гаранции". Но какво би станало с България, ако още през 1940 г. бе станала част от „съветска зона”? Как се съвместява комунизъм с монархия?  Нямаше ли страната ни да бъде пометена от германските войски, така както се случва с цялата европейска територия на СССР? Или замисълът е бил да бъдем буфер. СССР да оцелее, ние да загинем. Но тогава нямаше ли българските евреи да бъдат избити до един, а заедно с тях и българските комунисти, и българските демократи. Защото за Хитлер всички те бяха „врагове”. Но докато Царят отлага решението, три други държави – днес наши приятели в Европейския съюз, приемат  германската "оферта" – Унгария, Румъния и Словакия. Половин милионна германска армия приближава Дунава. СССР, съюзник на Германия, също притиска България. На 25 ноември 1940 г. в София  пристига Аркадий Соболев, генерален секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР, с предложение за сключване на договор за взаимна помощ между СССР и Царство България. Москва обещава запазване на българската независимост срещу предоставяне  на военни бази в Бургас и Варна. Но нима това не е сигурен път към унищожение на тези два града и не само на тях, ако избухне война между „съюзниците”? Каквато наистина избухва много скоро. Нещо повече. В т.12 от съветското предложение се казва, че ако се сключи пакт за взаимопомощ, отпадат възраженията против присъединяването на България към Германия, както и че СССР също най-вероятно ще се присъедини към Тристранния пакт! Това е тя – тогавашната съветска тоталитарна политика, събрана в едно изречение. Как България да премине между Сцила и Харибда, как да не допусне да бъде смазана като Франция, Белгия, Холандия, Чехия, Австрия, Полша, Дания, Норвегия, Литва, Латвия, Естония, Югославия?  От кого по-напред да се пазим? От тези, които са вече на Дунава или от тези, които си показват „зъбите” през 1944 г. като окупират държавата ни?
Царство България е било изправено пред съдбовен избор.
Царят и правителството е трябвало да решат: да покрият държавата ни с черни забрадки като хвърлят народа ни в обречена война срещу Германия или да спасят живота на българите. Цар Борис III  и политиците ни избират второто – спасяването на живота. Защото поставят човешкият живот по-високо от всички останали съображения на политиката и идеологията.
В края на 1940 г. правителството внася в Народното събрание „Закон за защита на нацията“. Това е недемократичен закон, но той оставя съдбата на еврейското население в български ръце. Той ограничава права и унижава човешката личност. Но животът на българските евреи е съхранен. Те са репресирани, но не са депортирани в „лагерите на смъртта“.  Законът им отнема права, но им гарантира основното човешко право – правото на живот. Нима това не е бил единствено възможният в онези страшни години компромис? Но точно това право – правото на живот, комунистите не гарантират след 9 септември 1944 година на българите. Не гарантират и не опазват живота на българите и македонските комунисти след 1945 г. Без съд и присъда българи са разстрелвани, хвърляни ги в концлагери,депортирани. Комунистите  унищожават дори онези български политици и държавници, които спасиха българските евреи.
Спасители на българските евреи не са били комунистите, не е била и съветската армия, каквато лъжа се опита да сервира Кремъл наскоро. И малцината оцелели македонски евреи не са спасени от комунисти. Нито Н.В. Цар Борис III,  нито Светият синод на Българската православна църква, нито управляващите политици, нито обществено значимите личности са били комунисти. А те са спасителите на българските евреи. Не са били комунисти писателите Тодор Влайков, Елин Пелин, Стилиян Чилинчиров, Константин Константинов, Трифон Кунев, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Димитър Митов, Ана Каменова и много други, които публично се ангажират с каузата за спасяване на българските евреи. Протести срещу германската политика на депортация провеждат от Съюза на българските адвокати, от Лекарския съюз, от Съюза на пострадалите от войните, от Съюза на хлебарите и от още много професионални гилдии, също некомунистически. В защита на българските евреи издигат глас и леви народни представители – проф. Петко Стайнов, една от водещите фигури на опозицията, Тодор Поляков и Любен Дюкмеджиев, членове на Българската работническа партия. За какъв „фашизъм” тогава става дума, след като комунисти заседават в парламента? А протестното писмо до премиера на 43 депутати инициирано от заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, е пример за политическо и гражданско. Двадесет от политиците подписали писмото в защита на евреите само две години по-късно са избити от комунистите. Останалите са хвърлени в затвора. В емоционална реч в парламента лидерът на Демократическата партия и бивш министър-председател Никола Мушанов, заявява:
"Аз препоръчвам да не се отнемат от короната на народа двата най-ценни камъка - търпимостта и милосърдието"
След 9 септември 1944 г. комунистите се опитаха да отнемат точно тези "най-ценни камъка" от „короната на народа”. Унищожиха и самата корона. Лозунгите им бяха: "Никава търпимост, никакво милосърдие!”, „Смърт! Смърт! Смърт”.   И наистина  избиват националния елит.
В съдбовни времена политическите решения никога не са еднозначни. Тогава към целта никога не отвежда един път. През 1943 г. България спасява цялото еврейско население живеещо в нейните международно признати граници. Вардарска Македония и Беломорска Тракия не са били с юридически статут на българска територия. България временно администрира тези части от други държави окупирани от германската армия (Виенската спогодба „Доктор Клодиус”).  Във всички документи от времето на Втората световна война, както и в германските медии, Вардарска Македония и Беломорска Тракия се наричат „германска окупационна зона”, а не българска. Де факто и де юре България е нямала призната от Германия юрисдикция върху еврейското население във Вардарска Македония и Беломорска Тракия и не е имала правото да го третира като българско. Затова пък български дипломати издават транзитни визи за преминаване на евреи от Унгария, Полша и Румъния. От наши пристанища тръгват параходи с бежанци за Йерусалим. Един от тях – „Струма“, е потопен от съветска подводница и това са единствените „масови жертви“ сред еврейското население у нас.. Българският народ е народ спасител, а не народ „окупатор”. И когато връщаме спомена за трагедията на македонските евреи, трябва да върнем спомена и за трагедията на македонските българи. Трагедията на евреите се случва във време на световна война. Трагедията на българите в Македония се случва в следвоенно, в мирно време. Коя трагедия е по-жестока? Гибелта на всеки човек е трагедия. България и Македония заедно осъдиха геноцида над македонските евреи. Време е заедно да осъдим и комунистическият геноцид над македонските българи. У нас има закон, който обявява комунистическия режим в България за престъпен и БКП, наложила незаконно този режим, е обявена в същия закон за престъпна организация. В Македония още няма такъв закон. Но ще има. Защото отговорността за бъдещето на Европа е и наша обща българо-македонска отговорност.
ИВАН НИКОЛОВ: РАЗПАДА ЛИ СЕ МОДЕЛЪТ НА НОВАКОВИЧ-ТИТО-КОЛИШЕВСКИ? ...
21.03.2018 | БГНЕС
Става дума за Закона за употреба на езиците в Р Македония. Ще се превърне ли младата държава в държава на всичките граждани или ще си остане в средновековието на Новакович-Тито-Колишевски? Какво показват словесните престрелки около този закон? Най-гласовити, непреклонни и ”патриотични”, непосредствено преди посещението на гръцкия външен министър Никос Кодзияс са тези, чиято пъпна връв продължава да смуче идейни сокове от Белград. Те с нокти и зъби, прикрити зад Конституцията и идентитета бранят себе си, кариерата, привилегиите си. Те, които с прецизните инструменти на идеологическата пластична хирургия изтръгнаха душите на Светите Седмочисленици, на възрожденците и революционерите, за да им сложат на главите сръбски шайкачи, те ли са патриотите днес? Те ли плачат за потъпканата конституция? Конституцията, която и след осамостояването на държавата, запази всички постулати на титовизма? Затова ли плачат днес? Президентът Георге Иванов отсече: ”Конституцията и съвестта ми не позволяват да поставя подписа си под Указ, за гласуването на подобен закон...” А професорът Любомир Цуцуловски е още по-конкретен. Неговите страхове са формулирани така:”...Над всички ни дебнат три черни сенки: Законът за езиците, промяна на името ( с всички последици), както и Договорът за добросъседски отношения, който ни задължава да ревизираме цялата досегашна история на Македония и на македонците...” (в. „Вечер”, 16 март 2018 г.).Не, господин професоре! Никой не иска да се ревизира цялата история на Македония, а само тази, която Вие и Вашите колеги „сътворихте” след 1944 г., за да угодите на наставниците Ви от ЮКП по идеологическо мракобесие... На този фон думите на премиера Зоран Заев звучат смело и категорично, като призив за коренна преоценка, със съзнание и за неизбежните пречки: ”...този закон... е сериозен принос в изграждането на концепцията „Едно общество за всички граждани.” И призова да бъде отхвърлена политиката на разделения, раздори, и конфликти и да се завършат реформите... Това не са ли идеите и на Иван Михайлов, последния водач на историческата ВМРО? Когато през 1950 г. в САЩ излиза на английски книгата му ”Македония – Швейцария на Балканите”, в предговора професорът по журналистика от Ню Йорк Джон Бейклис пише:”...Няма изглед за мир в света - без мир на Балканите. А отдавна е ясно, че на Балканите не ще има мир, докато там не се реши справедливо, безпристрастно и по мирен начин македонският въпрос. Как би могло да се реши този въпрос, отговора намираме в тази книга на Иван Михайлов...” А албанците в Македония? Те, които са двигателят на евроатлантическата интеграция, неусетно започват да показват и някакво друго лице. В интервю за телевизия Алсат-М ( 25.01. 2018 г. ) преподавателят по история в Тетовския университет проф. Веби Джемаили твърди: ”И България, и цял свят знае, че от Велес до Дебър никога не е съществувала Македония...” И допълва : „Тетово, Дебър, Струга и Кичево винаги са били албански източни краища...” За какво ратува този албански професор? Да замени сръбския политически, духовен, културен и идеологически експанзионизъм с албански ли? Така не връзва ли ръцете на премиера, който иска да изгради „едно общество за всички граждани”? Все пак, за сведение на проф. Джемаили, според всички статистики, най-достоверна от които е тази на Васил Кънчов от 1900 г., тогава в Тетово албанците са били 500, а екзархистите-християни – 8500. В Кичево е имало 1200 екзархисти-християни и нито един албанец. В Струга християните-екзархисти са били 3000, а албанците – 350. Единствено в Дебър съотношението е 1:2 в полза на албанците. За какво общество мечтае господин професорът от Тетовския университет ? За общество, в което сръбските фалшификации ще бъдат заменени от албански ли? Това е проблем, който нито една албанска партия или гражданско сдружение в тази млада република не трябва да подминава мълком. С откровено шовинистическите си претенции, като тези на проф. Джемаили, те не развързват ли ръцете на противниците на евроатлантическата перспектива на страната? Нека всички албански лидери да застанат плътно зад идеите на Зоран Заев. Единствената алтернатива на разпадащия се модел, сътворен по рецептата на Новакович - Тито - Колишевски е създаване на „общество на всички граждани”. Другото е сън от Балканския ХIХ век.
-----------------------------------------------------------
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Анализът е написан специално за БГНЕС.
ЗАКОН ЗА ЕЗИЦИТЕ
15 март 2017 г. | Владимир Перев
В ожесточена парламентарен дебат, в който имаше всичко, освен дискусия, с голям риск от непосредствена физическа саморасправа между бившия лидер на опозицията Никола Груевски и председателят на парламента Талат Джафери беше приет Законът за равенството на албанския език с така наречения македонски на цялата територия на Република Македония.
Буря е и пред сградата на парламента, където група от македонисти протестират срещу приемането на този закон. Именно това е втори опит за приемане на внесените казват албанското законодателство, защото първия път, президента Иванов отказа да подпише указ за прилагане на закона. Сега тя беше приета без обсъждане, въпреки че ВМРО ДПМНЕ представи 35 000 изменения, които изобщо не бяха подложени на гласуване.
Становищата за закона са противоречиви и противоречиви помежду си. Докато този закон за албанците и триумф на техните национални права, за Социалдемократите на Заев е логично решение на междуетническите отношения, докато голяма цифра на македонски интелектуалци и научни дейци смятат, че това е решение Много потрагично отколкото някаква федерализация на държавата и че обознача началото на края на самата държава.
СЪЗДАВАНЕ НА ГРАЖДАНСКИ ДЕМОКРАТИЧЕСКИ СЪЮЗ В РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЯ
18 март 2018 г. | Владимир Перев
В голямата зала на елитния хотел "Скопие", в присъствието на гости от македонски партии и чуждестранни делегации, бе представена новата македонска партия "Граждански демократичен съюз".
Настоящите гости и делегати бяха приветствани от Ружа Томашич, евродепутат от Република Хърватия и Ангел Джамбаски, евродепутат от България. И двамата, като представители на европейските консерватори, говориха за правата на човека в Македония, задължителната принадлежност на Македония към Европейския съюз и подобряването на социалния живот в страната.
Говорителите в учредителното събрание говореха като цяло за правата на човека, социалните права, борбата срещу корумпираната македонска съдебна система и нуждата от достоен политически живот в страната.
Петър Колев от Щип бе избран за председател на партията, която прекарал голяма част от живота си в България, и получил висше образование в София...
БОЙКО БОРИСОВ В МАКЕДОНИЯ
12 март 2018 г. | Владимир Перев
Българският премиер Бойко Борисов дойде в Македония, за да даде почит на депортирани евреите от нацистите по време на Втората световна война и да положи венец в двора на скопския Монопол, който през март месец 1943 г. е събирателен лагер за депортирането на македонските евреи.
Повече от петдесет години съдбата на македонските евреи е лайтмотив за ожесточена кампания на македонските комунисти и националисти, както срещу България, така и срещу българския народ.
Бойко Борисов положи венец пред паметната плоча на убитите евреи и веднага преодоля ситуацията. Ако имаше някакви колебания, дали ще се извини или какъв вид изявление ще направи, нещата ще стават много по-ясни сега. Актът на Борисов бе приет с одобрение и уважение, а някои от македонските историци, известни със своите антибългарски прояви, като например Тодор Чепреганов, в изявленията си казват, че "хода на българския премиер Борисов е велик и смел държавнически акт достоен за уважение, подобно на германският министър-председател Уили Бранд което направи през седемдесетте години. "
Церемонията завърши с парламентарна сесия и България отново показа как да установи и насърчи добросъседските отношения и приятелството.
КАК ДА СЕ ДЪРЖАТ БЪЛГАРСКИТЕ ДЪРЖАВНИЦИ С РУСКИТЕ: СЪВЕТЪТ НА ЕВГЕНИЙ ДАЙНОВ
Евгений Дайнов | OFFNews
Това писание предлагам в помощ на българските държавници, когато си имат работа с руски такива. Наистина. Искам да помогна.
В момента, в който видях снимката на почти-коленичилата вицепрезидентка при посрещането на руския патриарх Кирил – още тогава ми мина през главата да напиша статия по темата: „Защо нашите държавници и държавнички, като видят руски власт-имащ, все ги тегли да падат на колене?”. Ама – мина ми. Да си се радват, казах си. Да му се подмазват на развален руски, а той да ги гали по главите. Поне „високият гост” ще остане доволен.
Да, ама – не. Не остана човекът доволен. Напротив – напопържа ги на изпроводяк. В момента най-вероятно нашите държавници и държавнички са плувнали в студена пот, задавайки си безпомощно въпроса: „Къде сбъркахме? На ръце го носихме... Не пуснахме никакви украински знамена на Шипка... Профилактирахме гадове-протестъри, за да сплашим населението да не го попържа... А сега той попържа нас... Къде сбъркахме?”.
Ще ви кажа, драги, къде сбъркахте.
Имам огромен опит с руснаци, трупан в продължение на десетилетия. Затова знам, какво и защо е станало. Въпрос на разбиране на „широката руска душа”.
За руския народ предлагам да не говорим. Там е... странно. Сред руската интелигенция има хора, които са много просветени, начетени, цивилизовани и добри. Намаляват, като бройка, но ги има. Управляващата каста обаче е съвсем друга бира. А нашите държавници си имат работа тъкмо с нея.
Основите на нейното поведение са поставени още в средата на 16-ти век от Иван Грозни. Именно Грозни решително обръща Русия с гръб към Европа, бързо привеждайки я в татарско-азиатски вид.
Изтребва аристокрацията, а онези, които оцеляват лишава от поземлена собственост. За разлика от европейската аристокрация, оттук насетне руската ще зависи изцяло от царя. Ако го слуша – има имение, титла и признание. Ако не – не. Това става по времето, когато в Европа кралете са „първи между равни” по отношение на аристокрацията – една подялба на властта, от която в крайна сметка произлиза днешната представителна демокрация.
В същото време, когато в Европа на практика вече няма крепостни селяни, Грозни въвежда крепостничеството в Русия. Веднъж лишил от автономност и достойнство аристокрацията, той втори път превръща дотогава свободните руски селяни в роби. Цялата власт – и цялата собственост – се събират в ръцете на царя; и само той решава, кой ще има, по негово благоволение, някаква власт и някаква собственост. Която той може да си прибере обратно във всеки миг.
Всички до един (т.е. освен избягалите от това робство свободни селяни, нарекли себе си „казаци”; те са подчинени чак от Петър I) в Русия зависят от волята, произволните хрумки и прищявки на царя.
Тези ходове ликвидират възможността за структуриране на обществото покрай йерархии, свързани със собствените усилия, достойнство, умения и качества. Йерархията в обществото се определя от царя.
В началото на 18-ти век тази йерархия е официализирана, от Петър I, в т.нар. „Таблица за ранговете”. Всички, които не са крепостни, са разделени на 14 основни категории, пронизващи военните, придворните и светските чинове. Ранг VIII, например, съдържа: колежски асесор (светска длъжност); майор (армейска длъжност); капитан-лейтенант (флотска длъжност) и титулярен камергер (придворна длъжност). Те са равни помежду си, но над себе си имат седем пласта „началници”, чиято воля са длъжни да изпълняват; под себе си имат шест пласта подчинени, които са длъжни да изпълняват тяхната воля. Тези, които не са в таблицата, са крепостни – роби, които могат да бъдат купувани и продавани, както и наказвани с камшик, от всеки с „ранг”.
В крайна сметка, разбира се, всички зависят от волята на царя, което изкривява цялата структура на общественото поведение и мотивации. Вместо да се придвижват в живота благодарение на собствените си усилия, хората търсят връзка с царя, който да ги уреди. Дори да нямаш достъп до царя, щом обитаваш таблицата на ранговете ти отново зависиш не от собствените си усилия – а от това, доколко те харесва началството. Ако, например, искаш да се придвижиш от ранг VIII към ранг VII, ще трябва качествено да се натегнеш на някой колежски съветник, полковник, капитан първи ранг или титулярен камергер.
Резултатът е, че в последните поне 300 години нравите, култивирани в руското общество по нищо не приличат на европейските. Докато в Европа се ценят способностите, способстващи за воденето на независим живот, в Русия се цени подмазването, лакейството и качественото коленичене пред вишестоящите. А те, на свой ред, култивират особено брутално отношение към по-нисшите от себе си.
Идеалният обитател на тази система качествено ближе ботуша на по-висшия, та да може да се изкатери нагоре; и с особена бруталност се отнася към по-нисшите, за да им покаже, какъв е началник.
И така – едно 15-20 поколения. Съгласете се, че след толкова много упражнения, близането нагоре и бруталността надолу е, в Русия, доведено до висини, които са абсолютно недостижими за никой, който не е живял столетия в тази среда.
Къде, да се върнем на въпроса, са тръгнали нашите държавници с тяхното неумело-селско подмазване на руския патриарх? Не го умеят това, както трябва, защото няма как да са го научили. В неговите очи са изглеждали като някакви недодялани цървули, опитващи се да имат „правилното” поведение. Никак не е чудно, че е останал недоволен човекът.
Ако сега нашите се сетят да си внесат някой руснак, за да ги научи, как да вършат тази работа качествено – пак няма да им се получи; и следващият визитиращ руснак ще бъде ядосан още повече. А няма да им се получи, защото българите, за разлика от руснаците, никога не са били роби. Докато дедите на руския патриарх са били купувани и продавани като говеда, дедите на нашите държавници са имали имоти, училища, читалища и са пътували по Европа. Липсата на „правилния” исторически опит не може да бъде надмогната с тренинги...
Преди да хукнат по курсове по правилно коленичене и качествено челобитие, нашите държавници е добре да си дадат сметка и за начина, по който руската управляваща каста води своята външна политика.
Тъй като вътре в Русия няма равенство между хората, то и нейните управници не си представят, че може да има равенство между държавите.
Онези държави, големи и силни, които искат да бъдат „партньори” – т.е. равни – на Русия, непрекъснато са преформулирани, от руската върхушка, като врагове. Защо? Защото не може да има такова нещо като отношение между равни. Някой трябва да е господар – да е по-нагоре в таблицата на ранговете. А който не иска да се подчинява, а иска да бъде равен – значи е враг.
Така е още от времето на странните отношения между Иван Грозни и английската Елизабета Велика. Той иска да се ожени за нея, тя се дърпа – и той ѝ пише писмо, в което я нарича безпомощна дърта мома, която не е господар дори у дома си. Така е и днес, когато президентът Путин оня ден заплаши с нови и страшни оръжия... всички: „...във всяка точка на земното кълбо”.
В най-тежко положение спрямо Русия обаче не са големите и силни държави, а онези – като България – които хем са малки и знаят, че не са равни на Русия, хем обаче искат да бъдат с нея „приятели”. Добре, ама приятелството също е възможно само между равни. А в руския манталитет равенство няма. И оттук: руснаците не искат приятелство. Искат онова, което са искали винаги – подчинение. Да се изпълнява тяхната воля. Да се повтарят техните идеологически „опорки”.
Колкото и да се кълнеш в приятелство – колкото и може би наистина да искаш да си приятел на Русия – това никога няма да ти се случи. Колкото повече се кълнеш – толкова повече искания ще чуваш и толкова повече наказания ще получаваш, ако не ги изпълняваш до последната запетайка. Както казва Сталин: „Крачка вляво, крачка вдясно – разстрел”.
Всичко това главният руски свещеник съобщи на нашите държавници и държавнички. Съобщението е достатъчно ясно: „Ще ви обичам само тогава, когато вие правите всичко така, както го правим в Русия – падате качествено на колене, говорите онова, което ние искаме да говорите”.
Както вече предупредих, обаче, положението е такова, че – обективно погледнато – нашите, колкото и да се стараят оттук насетне, никога няма да се справят така качествено, че да получат бублик, блинчик или дори чаша квас. По-добре да правят онова, което се прави в Европа. Да имат уважително, но независимо поведение.
ЗАЩО ПАТРИАРХ КИРИЛ И ДУГИН ИЗБРАХА 3 МАРТ
ЗА АКТИВНИ МЕРОПРИЯТИЯ В БЪЛГАРИЯ И МАКЕДОНИЯ
Македонските „русофили” са най-големите българомразци, издигат лозунга „САЩ, НАТО и ЕС са четвъртия фашистки райх”
Александър Йорданов, специално за Faktor.bg | 09 март 2018
Докато провокацията наречена „патриарх Кирил” шеташе из България в съседна Република Македония, също на 3 март, се появи небезизвестният „професор” Александър Дугин – основател на Международното евразийско движение, представен в Скопие като „съветник на руския президент Владимир Путин”. Той взе участие  в организираната от антибългарската и антиевропейска партия „Единна Македония” публична дискусия на тема: „Република Македония в стратегически съюз с Русия и членство в  Евразийския икономически съюз.” Заедно с него бе и Леонид Савин – също представен като съветник на Владимир Путин.
Присъствието на толкова високопоставени  руски провокатори по едно и също време в София и Скопие едва ли е въпрос на случайност. Заместник-председател на партията „Единна Македония” е небезизвестният габровец Стефан Влахов-Мицов,  подвизаващ се известно време като преподавател в Софийския университет, а по-късно станал директор на Македонския културен център в София. Днес Влахов-Мицов е вече виден македонски партиен функционер, върл македонист, бълващ непрестаннно омраза срещу България, русофил, антиевропеец и антинатовец. Негови са думите: „само с борба срещу ЕС и НАТО ще се съхраним като македонски народ.” Всъщност в Р Македония „русофилите” по традиция са най-големите българомразци.  Лидер на ”Единна Македония” е друг „професор” – Янко Бачев, който пък преди известно време заяви, че в Македония вече 25 години живеят отродени македонци – т.е. такива, които са взели български паспорти и че той подготвя списък, по който ще започне тяхното „прочистване”, ако партията му вземе властта. Става дума за „партия” дубликат на българската „Атака” като очевидно Бачев и Влахов-Мицов заедно играят ролята на Волен Сидеров. За да е по-интересна пиеската. Сценарият обаче е същият – антибългаризъм в постоянно действие, русофилия и антиевропеизъм.
Александър Дугин e идеолог на новата руска доктрина на евразийството и радикален руски националист и екстремист. Възгледите му са толкова маниакално антиевропейски, антинатовски и антизивилизационни, че той дори смята, че трябва да се ограничи и дори забрани, достъпът до интернет, тъй като чрез него Западът „развращавал” руския човек.  Като създател на култа към личността на Путин, Дугин смята, че руския президент е „абсолютен и незаменим”. Преди четири години гуруто препоръча на Путин да анексира не само Крим, но и цялата територия на Украйна. С други думи, това е един изключително опасен политически манипулатор, чиито „съвети” целят само едно – война.
По време на „дискусията” в Скопие Александър Дугин отправи остри нападки срещу ЕС и НАТО, и предупреди, че присъединяването към Запада не е добро решение за Македония. Той посъветва македонците да поразмислят още и да приемат варианта „Евразийски икономически съюз”. „Македония, заяви той, трябва да мисли не за членство в ЕС, който се разпада, а за някакъв нов Балкански съюз с цел присъединяване към Евразийския икономически съюз”.  И за да звучи тази безумна идея по-убедително Дугин я облече в старата руска имперска и по същество расово-нацистка концепция за необходимостта „всички славянски народи да се обединят”.
Според него Русия няма да се противопоставя на решението на Македония за влизане в ЕС и НАТО, ще уважи избора на македонския народ, но страната трябва сама да вземе това решение и когато го взима да има и възможност за избор. А такъв избор е стратегическият съюз с Русия и членството в Евразийския икономически съюз. Няколко дни по-рано същата теза – отнесена към Сърбия, Дугин разви и в Белград.
Според Александър Дугин „Западът пропада”, засилва се евроскептицизмът. ЕС вече не предлага перспектива. Дори и САЩ са пред вътрешен сблъсък, защото едни политици там искат американците да играят глобална роля, а други – да решават само своите си проблеми.  Едни са за глобализъм, а други за Америка. „Затова и Западът трябва да се грижи за себе си, а не да пропандира своята идеология.”  Подтекста е ясен: понеже Русия е „много оправена” то нейната идеология трябва да се „пропагандира”. Интересно тогава защо самите руснаци бягат в „неоправения” Запад, а не си стоят в „оправената” Русия. На българите тези „мисли” са познати, защото у нас ги поднасят отдавна псевдополитици и псевдополитически коментатори. Те са част от хибридната война на Русия срещу България. В Скопие на 3 март те бяха посрещнати с бурни овации от препълнената (близо 400 души) зала.
Леонид Савин заявява по време на дискусията, че Брюксел е сателит на Вашингтон, че ЕС не е демократичен, че в него решават бюрократи, които не чуват гласа на народите. Като алтернатива изтъква Евразийския съюз, който предлагал „интеграция на основата на взаимна почит и уважение, независимо от големината на държавата и количеството на населението”. Евразийският съюз, заявява Савин, е „синтез на различни суверенитети. Това е реална демокрация“. Ментета като Дугин и Савин се разпознават лесно:  те лъжат безцеремонно, дебелашки, нагло като „второразредни ченгета”, както вече стана популярно да ги наричаме.
Тезите на Дугин и Савин с едно изречение обобщи по време на дискусията „философът” Влахов-Мицов: „САЩ, НАТО и ЕС са четвъртия фашистки райх”.
И всичко това, обърнете внимание, се говори на 100 километра от българската граница, от границата на Европа. Някога нормалните хора в Европа са смятали Хитлер за ненормалник, за луд, но не са го вързали и възпряли навреме. В СССР и Сталин са почитали, вместо след първото ми престъпление да го низвергнат от Кремъл. А след това вече бе късно. Десетки милиони европейци загинаха в най-страшната световна война, чиито подпалвачи бяха именно Хитлер и Сталин.  Днес с езика на Хитлер и Сталин говорят определени среди в Москва. Те търсят „реванш” за разпадането на СССР,  ново „жизнено пространство”, обединение на „славянската раса”, Евразийски съюз. Същото повтарят като папагали определени среди в Скопие. Официално Р Македония желае да бъде член на ЕС и НАТО. Но неофициално в страната се засилва пропагандата срещу ЕС и НАТО, а това ще рече и срещу България.
Засягайки болната тема за преговорите между Р Македония и Гърция за името на младата държава, „съветникът” на Путин е заявил, че това е въпрос,  който трябва да решава сам македонският народ, а не политиците, защото този въпрос е свързан с идентичността на македонския народ.  С други думи – има име Македония, има македонски народ. Няма име Македония – няма македонски народ. Но нима географията определя националната идентичност и що за „научна” теория е това?  Къде е тогава в Италия „географията” Италия? Защо Франция не носи името на Нормандия или Бургундия. Защо Германия не се нарича Бавария. Защо Русия не се нарича Москва река? По принцип държавите избягват да приемат географски имена, защото е ясно, че много рядко историческите перипетии могат да съберат една географска област или даденост в една държава. Днес географската област Македония е в три държави и в това няма нищо нелогично. Но не е нормално в Македония да съществуват партии и организации с иредентистки амбиции спрямо съседните държави – Гърция и България. Защото както т.нар ”Световен македонски конгрес”, така и партията на Бачев и Влахов-Мицов „Единна Македония”, интерпретират договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Македония като  „предателство”.
Според тях той е къс хартия,  която  ще бъде захвърлена на боклука веднага щом македонските националисти вземат властта. Именно пред мислещите по този начин говори в Скопие Александър Дугин. И го прави в същото време в което в София т.нар. „патриарх Кирил” обясняваше  историята на българския президент Румен Радев и му натриваше носа заради недостатъчната българска „благодарност”. В този контекст е добре да си припомним и едно изказване на Дугин непосредственото след президентските избори в Молдова, САЩ и България. Тогава Кремълският шаман написа в своята страница във „Фейсбук”следното:  „Вашингтон е наш. Кишинев е наш. София е наша. Остана да пресушим блатото в самата Русия."  И пусна на своята страница мнението на свой приятел в Белград, според когото "проруският генерал Румен Радев победи кандидат на Вашингтон и Брюксел, което е нов успех за Владимир Путин...”  
Присъствието на Александър Дугин и Леонид Савин в Скопие, както и провокационната визита на „патриарх Кирил” в България на 3 март,  са брънка от една политическа манипулация, от една хибридна верига. Това е опит на Русия да дестабилизира балканския регион, да създаде вътрешни проблеми във всички балкански държави, да демонстрира самочувствие на „световен играч” и алтернатива, да формира удобни за нейната агресивна политика „обществени настроения”, да окуражи своите васали. Москва се опитва да създаде нова формула за Балкански съюз, който в рамките на самия ЕС да се превърне в „троянски кон” на Кремъл.  У нас тази идея се промъква в момента под формата на превръщането на антибългарския проект АЕЦ „Белене” в общобалкански проект.
България има амбицията да приобщи страните от Западните Балкани към ЕС и НАТО. Това е благородна и демократична мисия. Но българските политици трябва да действат с широко отворени очи. Те трябва да виждат опасностите, а не да действат слепешката. Защото реалността ни подсказва, че нито „патриарх Кирил”, нито „съветниците” на Путин – Дугин и Савин, имат работа или „празник” в България и Македония на 3 март. Такива менте пропагандатори и провокатори не трябва да стъпват по прекрасните ни балкански земи. Те трябва да се държат на дистанция от европейска България и от европейска Македония.
ПОСЕЩЕНИЕТО НА АЛЕКСАНДЪР ДУГИН И ЛЕОНИД САВИН В СКОПИЕ
Владимир Перев | 6 март 2018 г.
"Русия, Русия", гърмеше в голямата зала на хотел Континентал в Скопие, в знак на сърдечни поздравления за руските само наречени "народни" дипломати, Александър Дугин и Леонид Савин. Тези двамата бяха гости на новосъздадената партия "Единна Македония" (с асоциация на партията "Единна Русия" на Путин), с ясен проруски акцент в програмата си.
Много думи са изказаха срещу западната политическа и икономическа система, сериозно и широко се говореше за "светлите перспективи на Евразийският икономически съюз", за скория провал на запада и за светлото бъдеще на страни като Русия, Китай, Иран и други останали страни, които са "ярък пример за демокрация, свобода и човешки права". Въпреки това, дори ако звучи иронично, всяко споменаване на името на Путин бе проследено с аплодисменти и овации….
Най-далече от всичките отиде македонизирания българин Стефан Влахов Мицов, който е и вицепрезидент на партията Единна Македония, а западните страни ги нарече четвъртия Райх, а Европейският съюз за него е икономическа проява на този Райх.
Руските гости не отстъпиха, когато присътните казаха че "македонците не са славяни, ами потомци на Филип и Александър Македонски" и до края останаха на идеята че Македония трябва да влезе в сферата на руския Евроазийски съюз.
Очевидно е че и по-нататък, руската политика следва сръбския интереси в Македония, ориентирана е към ясни антибългарски позиции и подкрепя системата на незатворени конфликти на Балканите и по света като цяло. Като цяло приличаше си, че руските гости очакват нови военни конфликти в Македония и на Балканите и искат македонското население да поставят под егидата на руската военна и политическа защита...
РОДНИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ: РУСКАТА ЦЪРКВА ДА ПРИЗНАЕ ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ
08 март 2018 | OFFNews
Руската църква да признае независимостта на Охридската архиепископия, поискаха известни български общественици и интелектуалци в отворено писмо във връзка с посещението на московския патриарх Кирил у нас.
В посланието има и "мека критика" към духовника, който навремето е бил агент, работещ под псевдонима Михайлов на съветското разузнаване КГБ.
"Бихме искали да отбележим, че по време на посещението не доловихме сигнали за съпричастност по един първостепенен въпрос, който вълнува българското общество – нормализирането на статута и преодоляване на ненормалната изолация, която тегне над възобновената Охридска архиепископия в днешна Република Македония. През ноември 2017 г. Св. Синод на възобновената Охридска архиепископия се обърна към БПЦ като към църква-майка с молба тя да се застъпва за нейното приемане сред семейството на автокефалните православни църкви. Българската православна църква прие подадената ръка и създаде комисия, за да посредничи за решаването на този важен въпрос. Този акт на Светия Синод на БПЦ получи широка и пълна подкрепа от българското общество и държавни институции", се казва в писмото на интелектуалците и потомците на македонските революционери.
Те заявяват и че са огорчени от това, че архиереите от БПЦ не са поставили този въпрос по време на посещението на московския патриарх у нас.
Ето и пълният текст на писмото, подписано от академиците Георги Марков и Стефан Воденичаров и ред други интелектуалци и потомци на български революционери от Македония:
ОТВОРЕНО ПИСМО
от български общественици и интелектуалци относно посещението на патриарх Кирил и отношението на РПЦ и БПЦ към православната църква в Република Македония
Българското общество през последните дни изживя редица радостни моменти, свързани с отбелязването на националния празник Трети март и 140-годишнината от Освобождението от османско робство. Тази година ще запомним със специалната визита на Негово Светейшество Московския и на цяла Русия патриарх Кирил, по време на която бяха изказани топли и мъдри думи за хилядолетните взаимни връзки между българското и руското православие.  Дълбоко ценим и почитаме хилядите воини, които със своята кръв извоюваха нашата свобода. Ще запомним с удовлетворение и паметните съвместни служби и слова на взаимна признателност от главите на Руската и Българската православна църква.
Същевременно бихме искали да отбележим, че по време на посещението не доловихме сигнали за съпричастност по един първостепенен въпрос, който вълнува българското общество – нормализирането на статута и преодоляване на ненормалната изолация, която тегне над възобновената Охридска архиепископия в днешна Република Македония.  През ноември 2017 г. Св. Синод на възобновената Охридска архиепископия се обърна към БПЦ като към църква-майка с молба тя да се застъпва за нейното приемане сред семейството на автокефалните православни църкви. Българската православна църква прие подадената ръка и създаде комисия, за да посредничи за решаването на този важен въпрос. Този акт на Светия Синод на БПЦ получи широка и пълна подкрепа от българското общество и държавни институции.
Дълбоко сме огорчени, че архиереите на нашата БПЦ не са повдигнали въпроса нито пред Негово Светейшество Константинополския патриарх Вартоломей (при визитата в Истанбул на 6–7 януари 2018 г.), нито пред Негово Светейшество Московския патриарх Кирил (при неговото гостуване на 2–4 март 2018 г.). С това те не са изпълнили поетото от БПЦ задължение да се застъпват пред Поместните православни църкви за установяване на каноническия статут на МПЦ.
В същото време станахме свидетели на обезпокояващи знаци от РПЦ като изявлението на Негово Високопреосвещество Иларион Волоколамски от 22 февруари 2018 г. че „проблемът с непризнатата Македонска църква трябва да се решава чрез диалог между нея и СПЦ“. Подобно решение обрича православието в Република Македония на нови десетилетия изпитания. Както е известно, от 1967 г. църквата във Вардарска Македония не е призната от нито една друга поместна православна църква. Независимо от положените преговорни усилия от страна на йерарсите от Скопие, Сръбската православна църква не намира пътища за помирение, а с някои свои действия допълнително задълбочава междуправославния разкол в Република Македония.
В противоположност на този непродуктивен подход бихме искали да си позволим да ви напомним за близката свързаност на православието в Македония с Българската православна църква. Както е известно, след 1870 г. огромното мнозинство на населението на Македония, включително чрез проведени допитвания (плебисцити) е заявило предпочитанията си да има своя българска йерархия. Последните митрополити на Българската екзархия са прогонени от сръбските и гръцките войски от Македония през войните от 1912–1913 г., противно на всякакви норми и общочовешки правила. Чуждестранната статистика за броя на българските духовни центрове и свещеници в областта до този период, която достига до Обществото на народите през 1925 г. е показателна – в Южна (Егейска) Македония има 300 църкви, 11 манастира, 78 параклиса с общо 299 български свещеника, а във Вардарска Македония – 5 митрополити, 677 църкви, 48 манастира, 54 параклиса, с общо 833 свещеници.
По време на Втората световна война Вардарска Македония отново е администрирана от Българската екзархия. Останалите след 1944 г. свещеници, включително и архиерейските наместници, са били назначени на тези постове от български митрополити.  Последните епископи, които са приети във Вардарска Македония до създаването на самостоятелната Македонска архиепископия, са тези на Българската църква. При вдигането на схизмата над БПЦ през 1945 г. са признати всички извършени от нея тайнства, включително тези във Вардарска Македония.
Имайки предвид гореизложеното, ние очакваме Руската православна църква да отчита трайните дългосрочни интереси на вселенското православие, на православните християни в Република Македония, България, Сърбия и всички съседни страни, като направи нужните мъдри постъпки за нормализиране на международния статут на възобновената Охридска архиепископия. Считаме, че вековните връзки между нашите църкви и народи и хармонията на световното православие са далеч по-важни от моментните политически изкушения, водещи в крайна сметка до задълбочаване на разкола и други неблагоприятни последици за християнството.
София, 8 март 2018 г.
акад. Георги Марков
акад. Стефан Воденичаров – председател на Българската академия на науките от 2012 до 2016 г.
Райна Дрангова – внучка на полк. Борис Дрангов и дъщеря на Кирил Дрангов член на ЦК, един от последните дейци на ВМРО, загинал трагично през 1946 г.
Михаил Развигоров – председател на Българското дружество на родовете от Македония, внук на воеводата Мише Развигоров, син на Страхил Развигоров, член на ЦК на ВМРО, убит през 1948 г.
Мая Вапцарова – племенница на поета Никола Вапцаров
Симеон Евтимов – внук на Симеон Евтимов, гл. редактор на в. „Македония“, убит през 1932 г.
Петър Мутафчиев – потомък на Кузман Шапкарев, министър на транспорта през 2005–2009 г.
Красимир Узунов – президент на Информационна агенция „Фокус“ и радио „Фокус“
Костадин Филипов – журналист, член на Управителния съвет на Македонския научен институт
проф. Христо Матанов – историк, директор на Дирекция на вероизповеданията през 1993–1996, преподавател в Историческия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“
проф. Димитър Гоцев – историк, председател на Македонския научен институт през 1997–2008 г.
доц. Георги Николов – зам.-декан на Исторически факултет на СУ "Св. Климент Охридски", зам.-председател на Македонския научен институт
доц. Александър Гребенаров – Институт за исторически изследвания към Българската академия на науките, председател на Македонския научен институт
доц. Наум Кайчев – преподавател в Историческия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“
д-р Зоя Андонова – гл. редактор на издателство „Св. Климент Охридски“
д-р Александър Мирков – историк, Музей за история на София
д-р Антон Панчев – политолог, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“
Аглика Маркова – член на Съюза на преводачите в България, дъщеря на Йосиф Марков, един от последните дейци на ВМРО, безследно изчезнал през 1946 г.
Елисавета Шапкарева – правнучка на Кузман Шапкарев, зам. председател на Българското сдружение на родовете от Македония
Иван Николов – директор на списание „България–Македония“
Чавдар Минчев – гл. редактор на сп. „Международни отношения“, изп. директор на Международна асоциация за международни отношения
Людмил Станчев – историк
РУСКИ СЪВЕТНИК: БЪЛГАРИЯ НИ ПРЕДАДЕ ДВА ПЪТИ
Александър Щипков похвали думите на патриарха на Русия в София и обвини българския елит в предателство
България 6 март 2018 | VESTI.bg
Съветникът на председателя на Държавната дума на Русия и първи зам.-председател на Синодалния отдел по взаимоотношенията на руската църква с обществото и медиите Александър Щипков, коментира във „Фейсбук“, че България е предала страната му два пъти и подчерта, че думите на московския патриарх, изречени пред президента Румен Радев в София са били „явен бой“.
„Горд съм с руския патриарх. Пред целия свят той заяви за предателството на българския елит на нашата обща история“, посочи Щипков.
„Руснаците освободиха България от турците. Проливайки кръв. Те не поискаха нищо в замяна. Ние защитихме нашата обща вяра. Ние защитихме името на Христос от оскверняване. А България ни предаде два пъти: през 1941 г. и през 1991 г.“, написа Щипков.
Според него, „патриархът говори твърдо и уверено. Говори от позицията на истината и силата. Той говори от името на руснаците. Той говори като човек, който осъзнава историческата отговорност за думите и делата си на поста, който Господ му е възложил“.
„Актът на Негово светейшество патриарха на Москва и цяла Русия предизвиква у руския човек гордост с отечеството му. Това не е залепена лента с името на родината върху спортна чанта. Това е явен бой“, подчерта Щипков.
„Патриархът възстанови историята, затвори разривите в историята. Почувства тъканта на историята. Той прави история. Той е руският патриарх“, смята съветникът на председателя на Държавната дума на Русия.
75 години от спасяването на българските евреи
140 години Руско-турска война
ПРЕМЕРВАНЕ С ОЧИ
03.03.2018 | Fakel.bg
От всеобщото национално зреене, което се проявява чрез нашите предходни поколения и се нарича Сан Стефано, днес ние сме само македонистки горчиви плодове от болната гранка на българското етническо стъбло...
Няма на друго място по-силна драма за катарзисно самопреживяване в самостоятелна Македония от катагодишното честване на Трети март в скопския хотел „Александър палас“, организирано от българското посолство. От нищо, а отвсякъде всеки, присъстващ на тържеството, го напипва и само по себе си го потриса вътрешното нестрошимо ядро като наше вътрешно слънце, от очите си едни на други, докато излъчваме приятелство или омраза, ако вече изобщо за себе си и за някой все още нещо значим. Търсим се и се редим в полутъмнина пред хотелския вход. Сигурно така изглеждат и се държат изгонените от рая, докато дяволът, дето не ни е довършил, се върти около нас. Това тържество е тъкмо това – годишна официална среща с палача. Тържествена процесия на палачите и жертвите, изхвърлени губещо от историята в хладна хотелска зала, която ще топлят с общия си дъх, който дави гърлата им и ги препотява, смесвайки се с изпаренията от вкусните деликатеси на препълнените маси... Може би телата на общите предци са изпружени по безкрайните маси, за да бодваме с клечки като нафора и да се чукаме с чашите, пълни с течна червенина.
Може би подобни тържества на останалите македонски етнически общности са протоколно огладени и с по-голям шик. Всеки ден задраскват и провеждат „мерки и активности“ и веднъж годишно празнично правят рекапитулация колко са откъснали от живата тъкан на македонските българи. А своите македонистки специалитети и те трябва да ги поставят върху българската хилядолетна държавотворна софра: писменост, църква и политическо организиране, това безкрайно ги дразни и разгневява и ги настървява за конспиративна дейност. Първо срещу себе си, а най-много против истината.
Заради тези три толкова силни и живи кристализиращи ядра (Чеслав Милош) на македонските българи върху безформеното селяшко общество на македонската територия, които липсват през вековете на останалите македонски етнически общности, антибългаризмът е тяхна денонощна обсебеност. Могат на целия народ най-жестоко да му насаждат македонизъм, при най-големи лъжи и закани го денационализират, но триногата българска идентификационна софра за всяка порция непоклатимо си оцелява.
Единият крак от непоклатимата софра е българската и всеславянската писменост още от Борисовата и Симеоновата държава, вторият е църковната организираност през вековете чрез Охридската архиепископия, на тези две нозе крачи българският дух през вековете, за да се възстанови в края на 19. век повторно народният държавотворен копнеж да се възстанови и третият крак от българската народна софра като политически оформена идея за независима Македония чрез БМОРК, ВМОРО, ВМРО.
Съвсем наясно за този недостижим идентитетски държавнотворен багаж на македонските българи, покрай резултатите от зулумите на турското владичество, македонизмът като жесток антибългаризъм за повече от век и половина, макар че разсипа македонските българи чрез фалшифицирането на тези кристализиращи ядра от цяла редица третокласници – Пулески, Мисирков, Конески и останалите македонисти, се стигна до трагикомичната безизходност за нови три идентификационни стълба в македонската почва. Скритата антибългарска сепаратистка линия изкара на видело като официална държавна идеология осъществяването на грандиозния държавен погром „Скопие 2014“. Мина малко време и вече видяха ефекта от собственото си антиевропейство чрез собствения автогол, заради което сме поставени пред стената от ЕС и НАТО за промяна името на нашата държава.
В утробата на залата като в майчина утроба садизмът на македонистките едиповци от близкото минало погасва и никакъв външен гост и гостенско око не е способно съотносително да види, сравни и разчете нито нашия мазохизъм, нито македонисткия садизъм от емоционалните сблъсъци на нашите погледи с техните...
На объркания български посланик и изплашените без причина негови сътрудници добре им се отразява топлината от някаква енергия, която не могат да определят откъде струи, по детински срамежливо ги разсмива и ги кара непрестанно да си правят селфи с мнозина. И преди да натиснат бутона, някъде отзад все някой от неколцината каракачановци, които ръкомахат из залата, ще подаде глава. Само протоколно дошлите албански гости заобикалят нашите уморително емоционални енергии и спокойно замезват от вкусните деликатеси.
В кърпа ни е вързано македонисткото антибългарско обвинение, че Трети март е великобългарски сън, въпреки че Сан Стефано е само индивидуален повик от гърлото на нашия прадед, жертва на българския няколковековен потисник за човешко самосъвземане и дълготрайно поколенческо упражняване на гласа по европейската музикална скала. От македонизма като антиевропейско явление на първо място ни е строго забранено упражняване на европеизма, а най-малко – помислите за освободителните плодове от Сан Стефано.
Сърбия по времето на Сан Стефано е вече 3-4 десетилетия свободна, а все още поробените българи надолу от Ниш, вместо да търсят помощ от Белград, се самоорганизират за саможертва колкото знаят и доколкото им позволяват обстоятелствата и преди тях освободените северни и южни съседи. Какъв по-голям аргумент за българското самосъзнание на нашите предци за сегашните наши македонистки прокрустовци, които озверено се увиват около нас.
Без Сан Стефано не би ги имало Кресненското и Разложкото въстание, БМОРК, ВМОРО, ВМРО и Първия Илинден. Без отношението на нашите предци към Сан Стефано не би я имало самостоятелна Македония. И, независимо от Берлинския конгрес, Сан Стефано ни е европейският компас и ако второилинденските АСНОМски превратаджии повече го тачеха, сега нямаше да страдаме от колективното главоболие да сменяме името за пак някак си, по някакъв начин да бъдем това, което сме били – европейци.
Да не бе това санстефанско творческо самоосвобождаване от македонизма, и от моя скромност никогаш не ще се чуеше моя приказка и никога нямаше да пропиша. И не трябва да ходя далеко, Сан Стефано и да не е историческа дата и победен топоним от руско-турския фронт някъде там далеч преди Цариград, Възраждането е осъществена колективна воля в сърцата и съзнанието на нашите неотдавнашни предци, и всички запустели села и църкви от моя Гостиварски край, които съм обиколил, са градени и възобновявани тъкмо в това санстефанско десетилетие между 1870 и 1880 г. Нито една не е посветена на свети Сава, а градската тетовска църква е „Св. св. Кирил и Методий“. Знам че същото е из Македония, освен небреговската църквичка „Св. Сава“, което Блаже Конески възпя: „И с плещи бих я поддържал да не падне“, вероятно насила и отпосле преименувана на сръбския светец от вуйчо му Григорие Соколович.
Наследството като българска символична разпознаваемост на македонската територия и далеч преди Сан Стефано и след Сан Стефано е свързващото символично ядро на вече имагинерните македонски българи без нови големи обществено-исторически фигури, но по чиято шахматна дъска все още се играе в Македония, защото правилата им са най-европейски. За Европа няма нищо спорно от Сан Стефано до Първия Илинден. Европейски спорно е от Втория Илинден насетне с неговите следвоенни, югославски и сегашни от независима Македония актьори.
Любопитно и незабравимо е да се присъства и да се гледа в очите на санстефанските губещи, които все пак са събрали смелост да дойдат на третомартенската вечер. Все още македонизмът не е изнамерил начин за завладяване на техния живот с шепот. Погледът им, който всичко казва, не се завладява, а останалото може би е недостойно и за живот...
За едни ден за празнуване, за едиповците – ден за доклади. Те са професионалисти. На работното си място са и отработват за ония, които 365 дни ни обработват. Това им е харманът на родените за зло. Денят за мерки и игри с очите. За вземане на мярка с око. На открито и пред всички. От време на време и аз ги поглеждам, знаят, че се плаша от тях, с немощта, с която се защитавам, не знаят колко мога да издържа с нея. Това и аз не знам, а ги гледам заради тяхното тържествуващо въодушевление в лошото и в съня както не бих ги видял. Със скръстени пред себе си ръце и чест поглед в пода, който се люлее под нас повече от онова, което нахлува в ушите ни, отколкото от забелязаното... Като че ли сме в препълнена зала за класическа музика, в която вече няма свободни места и замаяно на нозе следим музикалните крясъци на озлоблението...
Цялата зала е огромен разбалансиран кантар... и никой неосведомен не може да почувства нашето безпогрешно взаимно премерване. Тук само правилата на омразата и презрението са вечни. Това утре няма да го има никакво... Затова и идваме. Да се видим очи в очи. Докъде сме стигнали заедно до там, откъдето няма връщане. Някога четях в погледите им: ние сме пред неврата, сега пък моето премерване с очи ми казва: и за тях няма спасение... Тук и да дойдеш, знае се защо си дошъл. И да не си дошъл, знае се защо те няма...
В първите години от македонската независимост идваха много македонисти на третомартенското приятелско събиране. Както вървят годините, на всеки Трети март са все по-малко. Най-добро доказателство за тази една година колко е допропаднал македонизмът. Колко коленичихме заедно... Лъжи, лъжи, белким от лъжата нещо остане. И остана. Нашето всеобщо поражение. Изпарява се от нас, живите ненужно препотени в залата, която не можем да стоплим с дъха си. Ние, македонските българи, хунзи, калаши, ендопи, славомакедонци, македонци (с голямо М), мнозинството от населението, както щете ни наречете... Ние губим.
От дългата пълна маса като отворен колективен стомах на македонските българи кръжи около рефлекторите дестилатът на омразата, с който седемденвно, 24 часа работи лудостта на македонистките неудачници. На македонистите, удбашите или сърбоманите, както им казва народът и които се въртят около нас, от главата не им излиза по какъв начин да ни купят. С лошо или с добро. Всичко им е на разположение. Върху нас, губещите и в битка, и в мир, до войната през 2001 г. го правеха пресметливо, с лошо. Купуваш, упражняваш и манифестно като религиозност изповядваш едипството в тебе, докато не проработи до автоматизъм. Прави и чини колкото можеш повече срещу България и всеки в Македония, който вземе да я мрази, отварят му вратите на рая. Ставаш македонист. Колко гордо звучи това. От загубил войната преминаваш сред избраните победители, сред губещите в мир. От мазохист – в садист. Вратата за преминаване от македонски българин, от мазохист в македонистки садист е едиповщината. Македонистката воайорска ключалка. Едиповският тунел между преминалите и непреминалите, през който се гледаме. Те нас като мазохисти в пъкъла, ние тях – в садистичния рай. Някого една година го гледаш до теб, другата година се прехвърлил при перспективните и богаташите...
Цялата история на сръбско-българските отношения е безкрайно дълъг садомазохистичен процес или сръбско-българска садомазохистична прегръдка, от която нямаме сили или не искаме да се откъснем. Не могат да ни сторят толкова зло, колкото можем да издържим, това е нашата втора природа и да не пропадахме заедно, не бихме и помислили за така установените отношения.
Протоколно присъстващите албанци не ги докосва нашата глупава игра с очите. Отнесено загледани в някакъв техен свят, докато спокойно замезват, около тях никого от нас и не забелязват...
Поражението е всичко, което преобърнахме от времената и вековете, кондензирано, което бликва като панихида за бъдещето, дето го проиграхме и провалихме, дори от миналото пресегнахме, докато боцваме от препълнените с от пиле мляко софри. Софри на вековете от нашите изпружени предци... Поставиха ни ги и ги напълниха. И ги няма... Щипваме и дъвчем около тях насъбраните и се чудим как изобщо не се изпразват. Македонистите не би били македонисти да не пуснат по някой косъм в яденето, но не могат да посегнат на софрата. Съдба. И на тях това им е дедовина. И мезят и се смеят, и мезят и ни се смеят. И мезим и им се смеем... Е, колко стомашна дейност трябва, за да превърнем тези ястия в утрешни лайна...
Видяхме се и с тези, които трябва, и с тези, които не трябва, и наядени и подпийнали напускаме третомартенското тържество с усещането, че нещо не ни достигаше под сиянието на канделабрите.
Потръпвайки, излезли в тъмнината, се препъваме в нищо, вероятно в никога  небезсмислената дума любов, която не кацна върху раменете ни от светлината на канделабрите.
--------------
Адаптация от вруточко-вардарско наречие на книжовен български: Недялко Бакалов.
Есето е от подготвената за печат книга на Младен Сърбиновски „Македонизмът: триумфът на нищото“, посветена на 60-годишнината на автора.
--------------
Чета и плача...... колко болка, мъка и трагична истина в думите на Сърбиновски, но финалът е най-разтърсващ. Ще го запомня завинаги.
Иво Иванов
"От дългата пълна маса като отворен колективен стомах на македонските българи кръжи около рефлекторите дестилатът на омразата, с който седемденвно, 24 часа работи лудостта на македонистките неудачници. На македонистите, удбашите или сърбоманите, както им казва народът и които се въртят около нас, от главата не им излиза по какъв начин да ни купят. С лошо или с добро. Всичко им е на разположение. Върху нас, губещите и в битка, и в мир, до войната през 2001 г. го правеха пресметливо, с лошо. Купуваш, упражняваш и манифестно като религиозност изповядваш едипството в тебе, докато не проработи до автоматизъм. Прави и чини колкото можеш повече срещу България и всеки в Македония, който вземе да я мрази, отварят му вратите на рая. Ставаш македонист. Колко гордо звучи това. От загубил войната преминаваш сред избраните победители, сред губещите в мир. От мазохист – в садист. Вратата за преминаване от македонски българин, от мазохист в македонистки садист е едиповщината. Македонистката воайорска ключалка. Едиповският тунел между преминалите и непреминалите, през който се гледаме. Те нас като мазохисти в пъкъла, ние тях – в садистичния рай. Някого една година го гледаш до теб, другата година се прехвърлил при перспективните и богаташите...
Цялата история на сръбско-българските отношения е безкрайно дълъг садомазохистичен процес или сръбско-българска садомазохистична прегръдка, от която нямаме сили или не искаме да се откъснем. Не могат да ни сторят толкова зло, колкото можем да издържим, това е нашата втора природа и да не пропадахме заедно, не бихме и помислили за така установените отношения.
Протоколно присъстващите албанци не ги докосва нашата глупава игра с очите. Отнесено загледани в някакъв техен свят, докато спокойно замезват, около тях никого от нас и не забелязват...
Поражението е всичко, което преобърнахме от времената и вековете, кондензирано, което бликва като панихида за бъдещето, дето го проиграхме и провалихме, дори от миналото пресегнахме, докато боцваме от препълнените с от пиле мляко софри. Софри на вековете от нашите изпружени предци... Поставиха ни ги и ги напълниха. И ги няма... Щипваме и дъвчем около тях насъбраните и се чудим как изобщо не се изпразват. Македонистите не би били македонисти да не пуснат по някой косъм в яденето, но не могат да посегнат на софрата. Съдба. И на тях това им е дедовина. И мезят и се смеят, и мезят и ни се смеят. И мезим и им се смеем... Е, колко стомашна дейност трябва, за да превърнем тези ястия в утрешни лайна...
Видяхме се и с тези, които трябва, и с тези, които не трябва, и наядени и подпийнали напускаме третомартенското тържество с усещането, че нещо не ни достигаше под сиянието на канделабрите.
Потръпвайки, излезли в тъмнината, се препъваме в нищо, вероятно в никога  небезсмислената дума любов, която не кацна върху раменете ни от светлината на канделабрите."
Посланикът на България Петков и Владимир Перев в Скопие на 1 март тази година
на тържеството по случай националния празник 3 март.

ОТСТРАНЯВАНЕ НА ПАМЕТНИКА НА АНДОН ЯНЕВ КЬОСЕТО
Владимир Перев | 23 февруари 2018 г.
След насрочения и реализирана промяна на името на магистралата Александър Велики и преименуването на скопското летище със същото име, в Скопие започна обявеното отстраняване на паметниците от проекта Скопие 2014 година. Първи удар на новата власт на социалдемократите в Македония стана паметника на македонския революционер и съборец на Гоце Делчев, Андон Янев Кьосето.
Той беше от самото начало именуван като проблематична и противоречива личност на ВМРО, човекът, който извършавал екзекуции по заповед на Организацията и човека, който ликвидирал и собствения си брат. Неговият паметник е поставен нощно време, както и повечето паметници от Груевистичкият проект Скопие 2014 г., а новата власт на града, въплътена в кмета Петре Шилегов също отстрани този паметник по време на тъмна и дълбока нощ.
Отворено остава въпросът, дали македонските екс комунисти отстраниха първо паметника на Кьосето защото той бил противоречива личност, или защото в не така далечната 1951 г., в поотминала възраст, подписал декларация срещу политиката на Югославия по отношение на Пиринска Македония и че заедно с оцелелите съпруги и деца на старите македонски дейци, подписал декларация, в която твърдо се застъпвал за българския идентичност на славянското население в Македония и е подал до Организацията на Обединените нации о Ню Йорк ...
След Балканските войни Андон Кьосето се заселва в Горна Джумая. В края на 1951 година югославското правителство внася меморандум в ООН, в който населението в Пиринска Македония е обявено за „югославско малцинство“, преследвано и тероризирано от властите в София. Видни стари македонски революционери - Георги Попхристов, Андон Кьосето, Димитър Занешев, Лазар Томов, Александра Хаджидимова, съпругата на Васил Чекаларов Олга Чекаларова - се обявяват в специална декларация против югославските претенции.
Андон Кьосето умира в 1953 година.
СТИГМАТА
Димитрина Нанева
На 1 февруари тази година се навършват 73 години от първата екзекуция  на 100 българи съгласно присъдите на първи състав на т.нар. народен съд. /1.02.1945г./ Всред убитите са регентите, министър-председатели на Царство България, 67 депутати, съветници на българския Цар. Общо в държавата действат над 130 такива „народни“ съдебни състави, разпределени в „12 направления“- то ест  определен е и има състав за всяка прослойка на българския национален елит – управници,  военни, журналисти/публицисти, писатели/художници, индустриалци и т.н. Системата е „вертикално“ устроена – от национално равнище се дават нареждания за  издирване и  осъждане /на смърт, на конфискация на имуществото, на доживотен затвор, на различен брой  години  „престой зад затворническите решетки“….
Под съдебна отговорност са привлечени над 11 хил. души- поданици на Царство България; от тях присъда“ смърт“ получават 2730 български поданици. В този исторически момент населението на Царство България наброява около 6 млн. и половина души. Втората световна война не е завършила, а Царство България е окупирана държава, тъй като на 5.09.1944г. ех-СССР- 3-ти Украински фронт под командването на маршал Толбухин е обявил официално война на държавата ни; съветските войски навлизат безпрепятствено на територията на Царство България. Започва целенасочено обезоръжаване на командния състав на българската армия; за съжаление, малцина са тези български офицери, които отказват да предадат оръжието си на окупаторите; има свидетелства  такива исторически случаи в Шумен и Хасково.  Българската държава обявява война на Германия на 8.09.1944г. и позволява безпрепятственото изтегляне на германските военни части през западната ни граница.
Преди това установената на 9.9.1944г. с държавен преврат и с подкрепата на окупаторите „Отечественофронтовска власт“ с министър-председател – превратаджията Кимон Георгиев/първи преврат – 19 май 1934г./,  разрешава един месец „своеволна разправа“ с „фашистите“ на цялата територия на Царството. Загиват без съд и присъда над 30 хиляди българи;  във всички населени места жертва на този „призив“ стават свещениците, учителите, кметовете и заможните по-първи хора от населеното място; и до днес техните лобни места не са посочени от наследниците и самите извършители на тези убийства/ако са все още живи!/  и не са  известни  на родната историография. Или – до днес българската общественост не е информирана за мястото на масовите гробове на територията  на Отечеството ни. Масови гробове се откриват в мини, в кладенци, в земеделски имоти…
След тази „съветска вакханалия“ следва  съдебна - дори бъдещият опозиционен лидер Никола Петков/министър без портфейл в правителството на К.Георгиев, се подписва под заповедта за създаване на „ТВО“ в Царство България, или заповедта за създаване на така наречените  „трудово-възпитателни общежития“, т.е. лагерите на територията на държавата ни. Оказва се, че такива „ТВО“ са били организирани и са наброявали над  86/осемдесет и шест!/ на 111 хил.кв. км! Тогавашните поданници на Царството ни са били „щастливи“, ако са имали съдебна присъда – т.е. брой на съдебното решение, затворнически  номер, години на присъдата, съответните парични санкции/конфискации на имуществото им, място за излежаването на присъдата и т.н.…Другите, просто  „задържани за справка“, за „изясняване на ситуацията“ и т.н. и до днес не е известно къде и кога са се простили с живота си.   
Макар че „Наредбата закон за защита на народната власт“ се появява на 17 март 1945г., т.нар. народни съдилища действат на територията на Царството от 19 декември 1944г., а присъдите са прочетени от Първи състав на т.нар. народен съд в Аулата на Софийския университет; уникалното в тази масова „политическа саморазправа“ с българската нация  са следните две обстоятелства, които не се срещат в нито един от „вълновата амплитуда„ на  подобни съдебни процеси, проведени обаче след 9 май 1945г. като например  в ех-Югославия, Германия, Япония, Франция,  Италия и .н.: 1/ издадените присъди от т.нар. народен съд не могат да бъдат обжалвани, т.е. те се привеждат в изпълнение незабавно; 2/ съдят се вече починали лица, умъртвени по време на „масовата вакханалия“ в държавата ни , а именно: от  9.9.1944 до 10.10.1945г.  
Освен осъдените на смърт 2731 лица от съставите на т.нар. народен съд , под внимание трябва да се вземе и фактът, че семействата на осъдените също подлежат на съответните репресии- най-често това са изселванията/ от градовете семействата са изселвани в села, ай-вече в Източна Добруджа, където живеят в „землянки“, на наследниците на осъдените лица се забранява достъп до образование, най-вече –„висше“,/през мм. февруари и март  1949г. в българското висше образование  се провежда „чистка“ във всички специалности и студентите, чиито произход е „фашистки“ се отстраняват за едва ли не „вечни времена“ от правото да се образоват по-нататък…Същото се случва и с техните майки, на които в съответните населени места се забранява да работят дори в така наречените „пулпове“, т.е. местата в консервните фабрики, където постъпват плодовете и зеленчуците за измиване…
В резултат – съвременната българска историография изчислява, че размерът /брой души от населението на Царство България – 1944-1951гг/ , потърпевши от „мероприятията на т.нар. народна власт засяга над 300-400 хил. души! В „Месечния осведомителен бюлетин на канцеларията на НВ Царя - м.март 1965г., Мадрид, се посочва сумата от 6 млрд 619 млн и 180 хил. бълг.лв, които т.нар. народна власт „присвоява“, т.е. конфискува чрез- присъдите на т. нар. народен съд. Тук не се приспада цената на имуществото, национализирано и „колективизирано“ чрез по-нататъшните  мероприятия на .нар. народна власт , а именно: законът  за национализация на едрата градска собственост и законът за колективизация на земеделската земя. Историческата  ирония в случая е, че всички присъди на т.нар. народен съд са издадени в „името на Негово Величество  - Царя на българите“!!!, който е непълнолетен и държавата ни по това време се управлява от „регенти“, не-избрани съгласно процедурата за това на Търновската конституция-1879г.
В „Кратка българска енциклопедия“ т. 3, 1966г., с.527 дословно е записано: „народен съд над фашистките престъпници“; под това заглавие стои обяснението, че т.нар. народен съд е „революционен наказателен орган в Б-я, създаден въз основа на наредба-закон на пр-вото на ОФ на 6.10. 1944г. за привличане под наказ. отговорност на ръководителите на монархо-фашисткия режим  и всички виновници за извършените спрямо бълг. народ престъпления  от 1.01.1941г. до 9.9.1044г.“. И до днес не е ясно, защо е посочена именно датата- 01.01.1941г. за начало според „антифашистката историография“ на монархо-фашизма в Б-я“/все пак България се присъединява към Тристранния пакт на 01.03.1941г.!/ и 2/ нима окупацията на Царство България от ех-съветската армия - 05.09.1944г. не установява „тоталитарен режим“, напълно не  съответстващ на европейските ценности и интереси на българското население, които то защитава в продължение на приблизително,  в течение на  60 години?! Нека да припомним – в този исторически отрязък - от 1879г. до 09.09.1944г. бълг. лев има златно покритие и на българските учители се е заплащало в „златни левове“  заплата от Царството!  
И до днес – наследниците на Българската комунистическа партия/БКП//, които през м.април 1990г. за една нощ се преобразуваха в Българска социалистическа партия/БСП/, не са поискали, не са потърсили! извинение от българските граждани за „моралните вреди и щети“, нанесени на нацията ни възоснова на тяхната вина, на вината на техните родители, баби и дядовци в процеса на пълното осакатяване и деморализиране на нацията ни, известен като „процес на преход от капитализма към „социализъма“..-.
Бог да прости умрелите и с надежда, че живите ще се опомнят и ще намерят пътя към харама….
Besucherzaehler
Назад към съдържанието | Назад към главното меню