ЛЕОНИД ЯНКОВ - MACEDONIAN TRIBUNE

М а к е д о н с к а   Т р и б у н а
Отиване към съдържанието

Главно меню:

Чутовният юнак Леонид Янков (Откъс от книгата "Помним делата ви" от Иван Бабев)

Той е един от легендарните герои, които народът посвоему по стародавна традиция възприема като приказни юнаци. Техните ярки дела и подвизи оставят незаличима следа в паметта на съвременниците им, в съзнанието на потомците пък се превръщат в легенди, за да им бъде осигурено трайно място в епоса на идните поколения. Така с времето образите им се сливат с тези на чутовните юнаци от народната митология.
Някога, когато живеехме в обкръжението на бежанците от обетованата за тях „п́итомна”, свещена земя Македония, за Леонид Янков слушахме вълнуващи разкази. Захласнати в чудните спомени на сладкодумните ни дядовци, с трепет поглъщахме всяка тяхна дума за необикновената му храброст, чувахме от техните уста юначния му глас, тръпнехме пред себеотрицанието на подвига му. В детинските ни представи го нареждахме сред плеядата народни борци като Иванчо Карасулията, като Минко Калцев от Петгъс, като Танас Никлев от Куфалово, чиито образи се сливаха в детското ни въображение с митичните юнаци Марко Кралевити, Болен Дойчин, дете Дукатинче, като герои от един и същ епос. В развълнуваните ни детски души Леонид се възправяше като приказен великан с исполинска сила и несъкрушим дух, от могъщия глас на когото потреперва цялата турска войска. В ушите ни звучаха гордите му думи към юзбашията „триста турци сум утепал, а ранени неброени...” И без да му мигне окото го предизвиква да се приближи, за да му каже „два-три лафа капиданцки” за двата му последни патрона – „идинют за теб, другют за мен”.
Слушахме тръпнещи с широко отворени очи, омаяни от разказа, омагьосани от подвига, възпят дори в химн за народната борба и самопожертвувателност в името на свободата. Вече поотраснали, събирайки се на компании с удоволствие и въодушевление го пеехме и ние. Защото тогава, хората от нашето поколение в нашата младост, и се събирахме, и пеехме. А в едно село, в един градски квартал с македонски бежанци, какви песни можеха да се пеят? Такива, разбира се, каквито са пели преди нас нашите бащи и дядовци.
По правило захващахме с песните за Постоль войвода „Вардарското слънце”, за Павля Кониковски, за Ванчо Карасульски, за Въндевата чета, за Станиш Грамадски, за Делю Капидан от Богданци, за Дильбер Илия от Гавалянци. Изреждахме всичките песни за чети и комити от родния край и се пренасяхме към цикъла за големите войводи и водачи Гоце, Даме, Тодор Александров, докато стигнем в сублимния момент до „Леонида с два юнака...” И ако се случеше някой от унесените в дрямка старци да не е съвсем заспал, ще начене отново и отново разказа за подвига на юнака Леонида...
А кой е този чутовен юнак Леонид, на нас от онова поколение вече ни беше до болка ясно. Нека да го знаят и тези, които идват и ще дойдат след нас!
Той е един от хилядите, които е родила македонската земя в навечерието на оня драматичен момент на всенародна покруса от Берлинския  конгрес по изгубените изконни земи: Македония, Източна и Беломорска Тракия, Северна Добруджа, Моравската област. Един от мнозината, които още твърде млади се нареждат под знамето на революционната организация в края на ХІХ век, за да отхвърлят статуквото, наложено и поддържано от великите сили.
Роден е през 1878 година в голямото българско село Мачуково, югоизточно от Гевгелия. Името на родното му село става известно още от борбите на будните му жители за независима българска църква и народна просвета. То е родно място на ярки личности от националното възраждане, като поп Стамен, радетел за българска църква в Дойран и мъченик от турските затвори, народният просветител Вениамин Мачуковски, сътрудничел и на видния фолклорист Стефан Веркович с народописни материали от родния край, учителят Христо Божинов, предал на Ст. Веркович описанието на областта Меглен.1 И още други, чиито дела вече са покрити с пепелта на забравата.
Село Мачуково дава и много народни борци на освободителното движение, включително и повече от 20 доброволци в Македоно-одринското опълчение, имената на които не бива да се забравят. От участниците в кървавите борби за освобождение имената на  някои са записани със златни букви в историята на националното революционно движение, като талантливи войводи на чети или с безпримерния подвиг на саможертвата пред олтара на отечеството.2 Сред тях блести образът на Леонид Янков, като символ на твърдостта и себеотрицанието на истинските народни борци от фалангата на безсмъртните.
Леонид Янков става член на ВМОРО още през 1895  или 1896 година, наскоро след създаването на революционния комитет в Мачуково. Неговият баща, Трайко Янков, е един от първите посветени в освободителната идея. По примера на достойния си родител и младият Леонид се включва с готовност в революционното движение и изпълнява всякакви поръки и конспиративни задачи, възложени му от местния комитет.
След завършването на основното си образование започва да помага на баща си в селскостопанската работа, но изпитва по-голямо влечение към пушката. Затова се ориентира към занимание, свързано с право да носи оръжие, каквато възможност му давала пъдарската служба. Обикаляйки въоръжен по къра, той можел без да буди подозрение и с по-малък риск да изпълнява и куриерски задачи. Качествата му на храбър, ловък и отговорен към делото младеж не остават незабелязани от Гевгелийския околийски комитет на вътрешната организация и скоро той е определен за ръководител на местния комитет в родното му село.
На 2 февруари 1901 г. четата на кукушкия околийски войвода Христо Чернопеев на път за с. Баялци отсяда в Мачуково. За сигурното и безопасно престояване на комитите в това село се е погрижил разпоредителният ръководител Леонид Янков. След беседата със селяните четата потегля за съседното село, а войводата е доволен, че е успял да привлече за делото известния като шпионин Гоно Рибаров. Тръгвайки по заснеженото поле комитите оставят следи и за да не бъдат забелязани от сеймените, ръководителят нарежда на един от овчарите да мине след тях със стадото си. На другия ден рано сутрин Л. Янков тръгва да провери, дали нареждането му е изпълнено и установява, че овцете все още не са пуснати. Наблюдателният ръководител веднага забелязва подозрителното раздвижване на сеймените в селото и без да губи време отива в Баялци, за да сподели тревогата си с учителя Георги Каракабаков.3  От своя страна Каракабаков незабавно се явява при войводата Чернопеев, за да го предупреди, че има съмнения за предателство и четата трябва незабавно да напусне селото. На 3 февруари войводата получава уведомително писмо за грозящата ги опасност и от гевгелийския околийски ръководител Аргир Манасиев с препоръка за по-безопасно четата да се прехвърли в село Пальорци, Гевгелийско. На следващия ден, 4 февруари, Чернопеев получава второ писмо от околийското началство, с което е предупреден, че целият гарнизон в Гевгелия се готви да потегли за Баялци и следва да вземе незабавни мерки за изтеглянето от селото.4 Той обаче отказва да се съобрази и този път със сериозните доводи на комитета и решава да остане още един ден в Баялци. Там очаквал към четата му да се присъединят преминали в нелегалност революционери по Солунската афера.
Известни са последствията от неразумното изчакване на войводата. Рано сутринта на 4 февруари караулите докладват, че селото е блокирано от силна войска. Едва тогава Чернопеев нарежда четата да напусне Баялци, но е посрещната от преградния огън на обсадителите, заели удобни позиции на изходните пътища. Следва щикова атака, в която падат няколко четника, а останалите пробиват обръча и се окопават в дълбокия сняг сред одрините на селските лозя. Завързва се целодневно сражение, в която се включва и селската въоръжена милиция. Комитите се бият юнашки, но въпреки че повалят 30 аскерлии, самите те дават нови жертви - седем убити и един ранен от четниците и други трима убити от селската милиция. Сред загиналите е и по-малкият брат на Гоце Делчев – Мицо.
В резултат от развихрилата се афера в затворите попадат много от дейците на революционната организация, след като са били подложени на тежки мъчения. Само от Баялци са арестувани 15 души, сред които и ръководителят поп Христо Шумаров. Турските власти арестуват и ръководителя на Мачуково – Леонид Янков, а заедно с него и Христо Янков, Дино Маркудов, Янаки Илиев и други заподозрени от селото.5 Хр. Чернопеев с остатъците от четата се оттегля към село Калиново, което дава повод на полицията и войската да арестуват и местния ръководител Манол Кондаков, както и ръководителя на село Ореовица – Дельо Багалев. Всички от задържаните са хвърлени в занданите и осъдени на различни срокове затвор.
След 6 месеца Леонид Янков е пуснат от затвора и първата му работа е да премахне един от шпионите, Ристо Дойчинов. С това слага край на легалния си живот и се прехвърля в околийската чета, за войвода на която току що е назначен неговият братовчед Аргир Манасиев. Познавайки способностите и качествата на своя по-млад роднина, Аргир Манасиев му поверява командването на една десетка. Той не е сгрешил в избора си, тъй като Леонид във всички сражения се проявява с високата си дисциплина и твърдост, бие се като лъв и като подвойвода не само увлича с личния си пример четниците си, но съумява да ги измъкне и от най-сложни ситуации.
От тук нататък няма акция или сражение на четата преди  Илинденското въстание в Гевгелийско, в които Л. Янков да не е участвал. През октомври 1902 г. четата се заема с ликвидирането на непоправимия гъркоман и отявлен шпионин Гоно Рибаров от Мачуково. Гоно въпреки, че бил положил клетва в присъствието на Хр. Чернопеев, не престава да сипе хули против революционното движение, да поддържа връзки с турските първенци и да донася на властите всичко, което узнае за четите. Осъден на смърт, той е трябвало да бъде заловен и наказан, за да не пречи на революционното дело. В акцията участват все опитни комити, между които и Леонид. Къщата е нападната в полунощ, четниците успяват да влязат във вътрешността ̀и, като залавят цялото му семейство, но Гоно неусетно се е измъкнал. Хитрият шпионин използва умело тъмнината и скритите изходи и съумява да се изплъзне от възмездието. За наказание е избито семейството му, което го е поддържало в шпионската му дейност и е приемало в къщата си турски първенци и съмнителни лица.
По време на Илинденското въстание Леонид Янков пак е в първите редици на всички бойни акции, а в сраженията се бие винаги на най-застрашения участък на позицията. През есента на 1903 година, след неуспеха на въстанието се прехвърля заедно с по-голямата част от гевгелийската чета в България. Връща се през зимата на 1904 година с гевгелийската чета под началството на войводата Андон Кьосето.6 Още с пристигането си в района незабавно се включва във възстановяването и организирането на разстроената революционна мрежа, като постоянно обикаля и организира селата от Богданския участък по левия бряг на Вардар.
След завръщането му пред ноември  1904 г., титулярния гевгелийски войвода Аргир Манасиев намира революционния си район добре устроен организационно. Той пристига по канала на вътрешната организация с още две чети – на воденския войвода Лука Иванов и на леринския войвода Спиро Олчев. Четите се придвижват през силно контролирания от турците район с няколко товара пушки и бойни материали.7 Въпреки големите опасности, поради раздвижването на авджи табурите и подсилените турски гарнизони, със съдействието на местните чети на Леонид Янков и на Дельо Калъчев, те успяват да преодолеят засадите и да укрият оръжието и бойните материали. Другите две чети пак със съдействието на участъковия войвода Леонид Янков са прехвърлени през пълноводния Вардар с лодки и им е осигурен канал за безопасно преминаване през Гевгелийска околия за техните райони.
През 1904 и 1905 г. революционната организация е принудена да води борба не само с вековния подтисник – турската тиранична система, а е изправена и пред нов противник – гръцките андартски чети,  дошли като съюзници на османска Турция. Въпреки сложната обстановка, бойните единици на ВМОРО дават решителен отпор и на православните предатели, а именно гръцката въоръжена пропаганда. Пристъпва се към разправа с платените отстъпници от българския род – гъркоманите, проявили се като турски и гръцки агенти. На Леонид Янков е възложено да премахне един от най-непоправимите турски шпиони и помагачи на андартите, Христо Константинов (Ристенцето) от село Стояково. В една тъмна нощ, той с един негов другар със съдействието на хора от местния комитет залавят предателя и без много шум го ликвидират.
На 3 януари 1905 г. в село Гърчище току що е дошла четата на Аргир Манасиев, в която е и Леонид, когато пристига куриер с тревожно съобщение, че гръцки андарти са нападнали село Мравинци, Дойранско и са извели за разстрел 15 души мирни селяни.8 Въпреки, че са капнали от умора от дългия преход, четниците набързо се потягат и тръгват да гонят гръцката чета. Андартите са настигнати в местността „Бабата”, но те вече са избили отвлечените селяни. В завързалото се сражение падат 7 андарти, паликарите побягват и комитите едва ги догонват при местността „Въртен камен” и ги разпръсват. Сред загиналите андарти четирма се оказват турци, ярък пример за гръко-турския съюз.
След прогонването на гърците, четата се отправя за село Смоль, но по стъпките оставени по снега е проследена от турски аскер. Започва тежко сражение, продължило няколко часа. Откъсвайки се от потерята, за да дезориентира противника при село Спанчево четата се разделя на по-малки групи. Групата на Аргир Манасиев, в която е и Леонид, се насочва към Пальорския католически манастир „Св. Йосиф” и там се укрива до 16 януари под грижите на игуменката Христина Алоати.9
Годината 1905-та е твърде неблагополучна за Вътрешната революционна организация, предвид резултатите от решителните мерки, които взема Хюсеин Хилми паша за справяне с четническото движение. Още от началото на годината в Паяк планина е разбита четата на Лидо Бабянски, а самият войвода загива.10 В края на февруари в Гевгелийско пристигат от България добре екипираните чети на Сава Михайлов и Апостол войвода с намерение да се разделят около Мачуково и Смоль – едната да остане в Гевгелийско, другата да продължи за Ениджевардарско. За нещастие четите са проследени от патрулиращите навсякъде авджи табури и девриета и на 1 март са принудени да се бият при село Смоль. В целодневното сражение на неизгодните позиции при „Рудина чука” и „Бачово”, четите са напълно разбити от турската войска и башибозук в резултат на което загиват 39 души, заедно с войводата Сава Михайлов, който след свършването на патроните поглъща отрова. Спасяват се само Апостол войвода с двама свои четници.
Не са изминали и няколко седмици от Смолското сражение и Долновардарската област е разтърсена от нова катастрофа – загива прославеният войвода Ванчо Карасулски с част от четата си. Това става на 21 март на „Джарлов рид” в Паяк планина в землището на село Лесково. Една част от четата му, състояща се от 12 души комити е напълно унищожена. Спасява се само един четник, макар и с няколко огнестрелни рани, за да разкаже за героичната гибел на славния войвода, който до тогава даже не е бил и раняван. Другите две десетки от четата му се случили доста далече от битката и не успели да се притекат на помощ.
В сражението загива и секретарят на четата Гошко Стоянов, а архивата попада в турски ръце. След дешифрирането на писмата турските власти предприемат акция за залавяне на членовете на гевгелийското ръководно тяло. Наложило се революционерите да вземат спешно решение – да преминат в нелегалност или да напуснат организационната територия като прехвърлят българо-турската граница. По това време околийската чета на Аргир Манасиев била на път за България, където се предвиждало да се проведе Рилския общ конгрес на ВМОРО. Гевгелийският ръководител Илия Докторов заедно с ръководителя на село Богданци, Христо Лисичков, тръгват с куриери по организационния канал да догонят четата и я настигат при село Иловица в Огражден. Тук се получава съобщението, че в епична битка с многочислен турски аскер загива юнашки войводата Леонид Янков заедно с малката си чета.
Той бил оставен от околийския войвода Аргир Манасиев за негов заместник, докато отсъства от района.11 Поемайки голямата отговорност в един труден момент за народното дело, Леонид заработва всеотдайно да задържи положението в района по левия бряг на Вардар. Тук той се движи с двама другари – Михаил Иванов Таушанов от Богданци и Томе Киров Доново от Стояково с намерение в хода на работата да увеличи състава на четата. Постоянното присъствие и движение на силни войскови части ги карало често да се местят, за да не бъдат открити. Повече време се задържат в местността „Гюров дол” в землището на село Гявото в един гъсталак, заслонен от висока скала. От там чрез доверени лица и овчари поддържали редовна връзка с ръководителите на Богданци и Гявото.
Постоянното кръстосване на потерите, които претърсвали всяка горичка и долче силно тревожело околийското ръководство в Гевгелия. Заради реалната опасност да бъдат изненадани от войската, околийското началство изпраща по куриер писмо до Леонид, да се отдалечат от Гюров дол. Писмото било предадено на Дельо Ташев Дельков (Корабаров), който с лодката си поддържал гетчита на Вардар между селата Пърдейца и Гявото. За нещастие преминавайки на гявочкия бряг, лодкарят и пътниците били обискирани от турци колджии за аван тютюн и у Дельо Ташев намират шифрованото писмо. Той е арестуван и веднага изпратен в полицейския участък, а писмото е частично дешифрирано. Точно в разчетената част се споменавало името на войводата Леонид и местността „Гюров дол”. Така съвсем случайно властите попадат на сигурна следа за местонахождението на една от четите на вътрешната организация.
Извън тези събития в село Богданци по това време избухва скандал между патриаршисти и екзархисти, заради безразборните убийства на българи от андартите. В хода на тази свада на 28 август 1905 г. пада убит от куршумите на местните четници Иван Чолаков и Туше Г. Петрушев гъркоманинът Ванчо Мито Попов. Двамата патриоти забягват при Леонид само с по един револвер, поради което войводата ги предупреждава, че временно ги приема, защото за да останат в четата трябва да си намерят пушки.
Властта, известена за местонахождението на комитите, изпраща гевгелийския гарнизон да претърси Гюров дол и съседния район. Предполагайки, че четата на Л. Янков е многобройна, е поискано допълнително подкрепление и към наличния аскер се присъединява и пристигналата войска от Струмица и Дойран. Равното поле между Гявото и Богданци и околните баири на масивът Погана на 1 септември през целия ден са кръстосвани от войски, движещи се във верига. Щателно и по няколко пъти са претърсвани съмнителните места, без да е забелязана някаква следа от комитите.
Войската се насочва и към Гюров дол. Пред опасността да бъдат открити, Леонид Янков нарежда на новодошлите слабо въоръжени четници, да напуснат укритието и своевременно да се изтеглят до преминаването на опасността. Туше Петрушев при опита си да пресече една открита полянка и да се шмугне в силно зашуменото място, е забелязан и прострелян от аскера. Другарят му Ив. Чолаков извадил по-голям късмет, намерил начен да се промуши през кордоните, да преплава Вардар и да се спаси.
Аскерът продължава да претърсва Гюров дол и след като не намира други комити, пристъпва към прострелване на непроходимия гъсталак. Поради ограниченото пространство и лошата видимост в насрещната безразборна стрелба, обаче, паднали убити и ранени много войници. Виждайки безсмислието на ситуацията, офицерите дават заповед на буризаните да свирят „отбой” и войската чувайки сигнала, тръгва да се изтегля.
Двама аскерлии в желанието си да си наберат смокини, каквито имало в изобилие наоколо, изостават назад. След като се разпасали и захвърлили лекомислено паласките и пушките си на земята, се покатерили на едно дърво, отрупано със зрели плодове. Това не убегнало от внимателния  погледа на Леонид и той решава на всяка цена да се докопа до маузерките  и паласките им с патрони, толкова нужни за четата. Какво точно е предприел в първия момент опитният войвода, за да елиминира безшумно аскерлиите, няма как да знаем, но явно е бил принуден да използва манлихерата си, въпреки риска. Вдигнал пушката и с два последователни изстрела ги свалил от смокинята. Изстрелите от манлихерова пушка веднага били разпознати от турските офицери и тутакси била отдадена команда, войската да се върне и отново да претърси Гюров дол.
Така, обикаляйки наоколо аскерът покрай убитите войници открива укритието на комитите. Захванала се нервна битка на Леонид войвода с двамата му другари, Михаил Таушанов и Томе Донов с трихилядния турски аскер. След настъпващата гъста маса редовна войска, към мястото на боя се стекъл и многоброен башибозук.
Войнишката и башибозушка сган обсипва с куршуми позицията на тримата комити, но това не повлиява съществено на борбения им дух. По примера на безумно храбрия им войвода, всеки от юнаците спокойно и съсредоточено изчаквал някой аскерлия да попадне в полезрението му и мигновено му изпращал смъртоносен куршум. От точните попадения на безстрашните комити паднали няколко десетки аскерлии.
Ефективната стрелба и увеличаващите се жертви сред турските редици обезсърчавало тръгващите на уджум аскерлии и всеки търсил да залегне на по-закрито място. Боят продължавал с интензивен залпов огън, който заглушавал гърмежите на манлихерите. След няколкочасова борба двамата храбри другари на Леонид Янков загиват, получавайки по няколко рани и губейки много кръв. Но позицията не спира да бълва смъртоносен огън. Леонид прибира патроните на загиналите си другари и продължава да се сражава като лъв, като постоянно сменя позицията си, за да поддържа илюзията, че не е сам. Когато мунициите му взели да привършват и преминал към по-рядка стрелба, турските офицери му предложили да се предаде с обещание, че живота му ще бъде гарантиран.
В един момент, виждайки че остава без патрони, Леонид вдига бяла кърпа, завързана на пушката, давайки вид, че се предава. Един от аскерлиите, намерил се наблизо, поблазнен от очакваната награда се спуснал лекомислено да го залови пръв, но от три крачки пада повален от револверен изстрел. Пъргавият войвода го обезоръжава набързо, сваля му паласките и подновява борбата. Останал сам с ограничени боеприпаси, но с несъкрушим дух, войводата продължава битката почти до тъмно, подканяйки с мощен глас войската да настъпва по-смело.
Свършил патроните, Леонид извиква на командващия турските потери да се приближи, за да уговорят условията за предаването му. Офицерът с готовност приел да преговаря, но виждайки пред себе си олюляващия се от изтощение, окървавен и опушен от барута войвода, се опитал да го залови жив. Славният юнак Леонид Янков без да трепне вдига револвера и изстрелва хладнокръвно последните си два патрона – първия в турския офицер, а с последния слага край на героичния си живот.12
Юнашкото поведение на доблестния български войвода в целодневното неравно сражение и неговата саможертва, направили потресаващо впечатление на чувствителните към бабаитските постъпки турски войници и още повече на башибозука, събран от околните турски села. Именно на техните разкази дължим подробностите от героичното сражение на българските комити и юнашкото поведение на Леонид Янков. Въпреки, че аскерът и башибозукът дават в битката повече от 50 жертви, много от тях са разказвали с приповдигнат тон с какъв страшен комитаджия им се наложило да се сражават, изпитвайки лична гордост, че са станали свидетели на чутовния му подвиг.
Турските официални власти в Гевгелия, възпитани в патриархалната традиция на тяхното племе, да се уважава силния и достоен противник, също се отнесли с необходимото уважение към паметта на войводата. На 2 септември 1905 г. тялото му е изложено в двора на околийското управление. Каймакаминът лично се заинтересувал, коя е майката на Леонид Янков и се поклонил пред баба Ката, че е откърмила такъв левент юнак, гордост за всяко племе.
По нареждане на властите след пладне мъртвото тяло на героя е предадено на българската църковна община, за да бъде опято по християнски обичай и да се погребе по православния канон. На погребението се стича цялото българско население на Гевгелия, както и много хора от близките български села, без да са правени спънки от страна на турската администрация за осуетяване на многолюдното траурно шествие. Тленните останки на любимия войвода са положени край стената на градското българско гробище зад черквата „Свети Спас”.
По време на кралския сръбски режим гробът е осквернен, а надгробният каменен кръст е разбит от сръбския поп Драголюб Михайлович. Много време след това, едва през 2002 година поруганото вечно жилище на народния герой е възстановено, а надгробният надпис възобновен – достойно дело на Министерството на културата на Република Македония.13

---------------------------------------------

Бележки:
 1 Автор на това ценно описание е поп Ной от село Лугунци, Мегленско.
 2 Сред войводите и секретарите на чети в Мачуково са родени известният Сава Михайлов, Зафир Христов, по-познат с името Дзафо Макарестов, Лазар Поптодоров, както и Атанас Тодев, дългогодишен секретар на войводата Апостол Ениджевардарски.
 3 Според Ангел Динев четата е предадена от Гоно Рибаров. – Вж. Динев, А. Илинденска епопея. Том І. С., 1946 г., с. 133.
 4 Манасиев, Аргир. Спомени. Македония в пламъци. Освободителните борби на българите от Македония в спомени на дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Записал Боян Мирчев. Съставителство: Ива Бурилкова, Цочо Билярски. ИК „Синева”. С., 2003, с. 130.
 5 Динев, А. Цит. съч., с.134. Според Ил. Докторов Леонид Янков забягнал в четите. – Вж. Докторов, Илия. Революционната борба в Солунския санджак, Гевгелийска околия. – Борбите в Македония. Спомени на Отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров. Съставил: Б. Й. Николов. Звезди, С., 2005, с. 67.
 6 Гевгелийската чета на Андон Кьосето тръгва от Кюстендилския пункт на 28 февруари 1904 г. – Четите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Дневник и снимки на четите на ВМОРО, преминали през Кюстендилския пункт 1903-1908. Подготвили за печат: Ива Бурилкова, Цочо Билярски, Николай Христов, Ангел Джонев. С., 2003, с. 27.
 7 Манасиев, Аргир. Спомени – Македония в пламъци. Съставители: Ива Бурилкова, Цочо Билярски, ИК „Синева”, С., с. 150-151.
 8 В гевгелийската чета са Минко Калцев от с. Петгъс и Мишо К. Кьосев от с. Тудурче, Ениджевардарско.
 9 Докторов, Ил. Революционната борба в Солунския санджак, Гевгелийска околия. – Борбите в Македония..., с. 107.
 10 Из революционните борби в Ениджевардарското езеро. (По спомени на четника Стоян Тр. Хаджиев. – Съобщава Хр. Шалдев.) – Илюстрация Илинден, кн. 8(38).
 11 Янев, Антон. Леонид Янков. – Илюстрация Илинден, год. 3, кн. 7(27), 1930 г.
 12 Янев, Антон. Пак там.
 13 Стамков, Р. Да не бидат заборавени. ІІІ книга, Битола, 2010, с. 43.

 
Hosted in Toronto by Macedonian Tribune
Назад към съдържанието | Назад към главното меню