ГЕРОИНЯТА МЕНЧА КЪРНИЧЕВА - MACEDONIAN TRIBUNE

М а к е д о н с к а   Т р и б у н а
Отиване към съдържанието

Главно меню:

ГЕРОИНЯТА МЕНЧА КЪРНИЧЕВА

На 8 май 1925 година нейното име влезна в страниците на българската история. За нас българите от Македония вписано е с златни букви. В том III “Спомени“ на Иван Михайлов, събитието случило се на горната дата е озаглавено “Събитието в Виенския Бургтеатър“. Цитираме уводния пасаж от стр. 875:
“Старата  хубава столица на Австрия беше потресена вечерьта на 8 май 1925 година от един необикновен атентат. Пет-шест души българи гледали тая вечер в една ложа на Бургтеатър Ибсеновата драматическа приказка “Пер Гинт“. Към края на представлението едно младо момиче от групата застрелва с неколко револверни куршума един от мъжете. Скоро след общата тревога се установява, че убитият е Тодор Паница; госпожицата заявила, че го е наказала за безчовечните  престъпления, извършени от него към Македония.“
Ако съдебното дело на този процес австрийските власти биха позволили да се развие както е пожелала защитата на Менча – с мнозина видни свидетели от чужбина – без никакво съмнение процесът би останал като най-знаменит в Европа между двете световни войни. Но все пак постави в колоните на чуждата преса македонския въпрос. Приятели на нашата кауза са пожелали от една швейцарска агенция да получат изрезки от вестниците за това убийство. Чули са от хората на агенцията  този отговор: вие вероятно се шегувате; кой е в състояние да ви достави изрезки най-малко от петнадесет хиляди вестника по случая? Като е така могло би да се каже, че по-важни са тия хиляди споменавания за поробена Македония, отколкото самото премахване на един изменник на народа си.
Изменникът Тодор Паница се чувствуваше като у дома си в сръбските и гръцките военни и политически учреждения. От там се стремеше да постави под влияние на такива вражески централи отначало неколко  села, а постепенно, и повече в пиринската област, и да се започне там изстребление на българщината като  описаното в книга втора с спомени на Ив.Михайлов в окръзите Скопски, Брегалнишки и Струмишки. Централите беха в Белград, Атина и другате.
Тодор Паница и другарите му бяха типове разбойници за действия в Пиринския край – с база сръбските гарнизони край границата. Лично Паница се бе заел да нагласи и некои села в Неврокопско, с заслон при гръцките държавни органи, за същата цел – да се разстройва от една страна българската държава, а от друга – да се унищожава ВМРО. За Паница немаше место в свободна България, тъй като бе издадена срещу него и присъда, при режима на Стамболийски, от Пловдивския  държавен съд, като забогател незаконно през Първата световна война/главно  чрез обири на гръцкото население/ и то в качеството си на агент при българската тайна  военна полиция в Серския окръг. Подробности по всичко се намират в спомените на Иван Михайлов.
Менча Кърничева е родена на 16 март 1900 в град Крушево, Македония. Помина се на 10 септември 1964 година.
С родителите си напуска родния си град подир Илинденското възстание и се установява в Цариброд, където тя свършва първоначалното си и третокласно образование; останалите класове на гимназията изкарва  в София.
През 1923  година се запознава с Иван Михайлов, който  е студент.
Привързва се решително към македонското освободително движение. През 1925 година наказва в Виена Тодор Паница. След като излиза от затвора прибира се в София. В 1926 година се венчава с Иван Михайлов. Венчавката требвало да стане в Боянската черква. Но паднал голем снег. Така венчавката станала в родителския й дом в София. Присъствали са: кума Ангел Узунов с съпругата си, Владо Куртев с съпругата си, лелята и братовчедката на Иван Михайлов  и родителите на Менча. Води до 1934 година живот като съпруга си, който може да се нарече скитнически. Сетне в чужбина: прекарва четири години в Турция; година и половина в Полша; една година в Унгария; три години в Хърватско; три години в Австрия; сетне живя в Италия, където се и помина.
Пишущата тези редове има редкото щастие да живее с нея и съпругът й.  На 5 септември 1963 година срещнах Иван Михайлов в главния град на Италия – Рим. На 22 септември същата година запознах тази героиня, като им гостувах. Останах при тех до нейната смърт и след 30 години работа с Иван Михайлов за народното дело  и до неговата кончина.
Да живееш с тех – бе едно щастие, което редко се изпитва. Любовта им бе приказна, както и привързаноста един към друг. И винаги, когато се замисля си поставям въпроса: кое бе по-силно у двамата? Любовта им един към друг или любовта към Македония и България? Тази любов така бе вплела всичко съкровенно, че мъчно е да се отговори на такъвъ въпрос. След една година от кончината й Иван Михайлов пожела да отиде в Австрия и да посети местата, където  са прекарали заедно  след войната. Придружих го аз. Ние посетихме  всички  региони на Австрия. Той навсекъде правеше снимки, търсеше я и така задълбочен в спомените си, той бе убеден, че тя е с него.
- “Ето, тук тя се учеше да кара колело. Учеше я Иван Илчев.“ Гледаше зелената ливада и търсеше да срещне погледа й. Посетихме и Виена. Бехме и в Бургтеатър. Направихме снимки. У мене вълнението бе неописуемо, когато видех театъра. То й, театъра, чувствувах го като наш, български, като победа над неправдата на българския народ и специално на македонските българи.
- През 1974 година от Благоевград анонимен поет бе изпратил две стихотворения: за Иван Михайлов и другото за Менча. В редовете  имаше  и “ти виждаш как един народ умира в рискове  на пламенна борба.....“ С нищо не се  различаваше моето преклонение към Менча от това на този поет. Така я чувствувах. Готова винаги за борба.
- Две съболезнования  по случай кончината й от чужденци се врезаха в моето  съзнание и останаха дълбоко в сърдцето ми. Те я чувствуваха и ценеха по същия начин както и аз, пристигнала от югославска Македония и запознала се с македонското движение далече от родината ми. Едното  бе от американския проф. Джан Бейклес, който бе между двете световни войни и кореспондент за Балканите. Той престояваше в София и се е срещал с Иван Михайлов в Пирин. По-късно, след войната той написа предговора на книгата “Македония: Швейцария на Балканите“ от Иван Михайлов. Ето част текста на съболезнованието по случай кончината на Менча:

“Мой драги приятелю,

.....Тя беше верна другарка на съпруга си, преданна до саможертва, храбра до дързост. Тя го напусна прерано. Това, което над всичко я издигаше в моите очи, беше факта, че към нейния горещ патриотизъм тя прибавяш е една забележителна сила за характера; към търпеливото борчество прибавяше един блестящ буден дух..... Менча беше една изключителна жена; аз имах към нея чувство на дълбока адмирация, която – ако не изразявах открито, за да не наранявам нейната скромност – ще остане дълбоко и ненакърнимо запазена в сърдцето ми. Тя е мъртва! И с тая смърт умира много нещо от моето минало. С меланхолия и скръб си спомням за това минало, което  често  се  включваше в декора на величествените македонски планини; в тоя декор днес се очертава за мен образа на Менча. Това минало остава за мене – разбира се, всека пропорция запазена – онова, което  наричам  моята “героична епоха“ – времето след Първата световна война и което ми позволи да се привържа с все сърдце към македонската кауза.... Моята привързаност към македонската кауза беше възнаградена, широко възнаградена, тъй като тя ми позволи да запозная хора с силен открит характер, винаги готови да пожертвуват живота си; и да спечеля техното доверие и приятелство. Моите македонски приятели са тези, които най-много съм обичал и днес най-много обичам. Аз им благодаря за радостта, която ми дадоха, предлагайки ми своето приятелство.... Времето може да намали болката; но времето не може да допринесе да забравиш /нито да забравим/ тая елитна жена, която съдбата постави на твоя толкова труден, опасен и често несигурен път, по който тя те следваше без колебание през целия си живот.
Другото съболезнователно писмо, което ми е направило дълбоко впчатление бе изпратено от хърватските организации в чужбина. Ето един откъс: “....Ние хърватите можем само да прибавим, че през времето на нейното престояване в Хърватско Менча спечели почитта, приятелството и любовта не само на жените но и на мъжете, с които имаше случай да се срещне. Менча е била и остава гордост за македонските родолюбци, а пример и образец не само за жените, но и за мъжете от всеки народ, които се борят за своята свобода  и независимост. Хърватско, което имаше щастието да те познава, драга наша Мария/псевдоним на Менча – бел. Наша/ и да се радва за чувствата на твоето благородно приятелство и сестринска обич – ще запази траен и незаличим спомена ти. Вечна ти чест и слава!“
За нейното погребение бе дошла делегация от Щатите и Канада. Дойде и свещеник. Донесоха и житото, свещите, хлеба и всичко, което бе нужно. Това бе за мене шокираща изненада. Тогава се убедих в справедливоста на нашата кауза. Хората, които пристигнаха отнасяха се с дълбока почит към лидера на македонското движение – Иван Михайлов и покойната му съпруга. С други думи разбрах, че зад  тия борци стои цел един народ.
Всичко, което до тук изложих, написах, е свързано с Антон Попов. На него дължа всичко. Той бе, който ми отвори пътя към народното дело в чужбина.

Вида Боева Попова

 
Hosted in Toronto by Macedonian Tribune
Назад към съдържанието | Назад към главното меню