ВЛАДИМИР ПЕРЕВ 01.08.2016 - MACEDONIAN TRIBUNE

М а к е д о н с к а   Т р и б у н а
Отиване към съдържанието

Главно меню:

ДВА ИЛИНДЕНА СА МНОГО, НО ЕДИН НЕ СТИГА

01 август 2016 г. | Владимир Перев
В Македония честването на Илинден винаги е било съпътствано с многобройни недоумения, мъглявини и неизчистени позиции и мнения. Илинден се представя като “борба на македонския народ за свобода и независимост“. Илинден се представяше и като борба за собствена национална и етническа – народностна изява, потвърдена от саможертвата на героите в самата борба. По-точно казано, идеите, идеалите и залагането на македонското население за собствената свобода и етническа принадлежност, така недвусмислено показани в първия Илинден от 1903 г., оставаха засенчени и замъглено изкривени в пушилката, вдигана относно вторият коминтерновски Илинден от 1944 г.
Няма съмнение, че Илинденско - Преображенското въстание от 1903 г. е акт на самосъбуждане на македонското население, акт на съзнателна саможертва върху олтара на свободата като показно дело на себеопознаване и самодоказване. Дълбоко в себе си, в дълбините на своята националност, въстанието е македонско и българско, македонско на народът който го провежда за собственото си освобождение в Македония и Одринско, но и българско, като ясен израз на своята етническа принадлежност на този “въоръжен народ“, които иска да се присъедини към обществото на своите вече освободени братя в съществуващата но тогава недостижима родина България. Записаните спомени и сведения на оцелелите ясно говорят за “въстаналия въоръжен народ“, за многобройните му жертви, за идеите и идеалите не само на въстаниците, но и на целия разбунтувал се народ.
Не такова е положението към края на Втората световна война, когато малобройните македонски комунисти, подтикнати от КПЮ и с цялостната дисциплинирана подкрепа на коминтерновците в Софиия и Москва се събират в манастира „Св. Прохор Пчински” на 2 август 1944 г. на заседание на което требва да начертаят по- нататъшния път на македонския народ. Това отново и целево се случва пак на Илинден и заради това коминтерновската болшевизация на страната се прославя като “Вторият Илинден“. До ден днешен тази втора постановка е непозната и не разпозната в целия свят, даже и във всички бивши югорепублики.
Вторият Илинден от 1944 г. не е общонародно въстание. То е притъкмяване към бъдещата комунистическа власт на едно локално подразделение в Македония, което е част от ЮКП и нейните московски покровители. Това е сбирка за преразпределяне на бъдещата власт при диктатурата на пролетариата, а не битка за някаква народна или каквато и да я наричат демокрация. Това е само назначаването на власт на една авторитарна върхушка чиято легитимност се делегира от Москва и Белград. Тук вече свободата не е цел, а говорят за “освобождаване” с помощта на титовитте партизани и съветската червена армия. В името на коминтерновския интернационализъм се стига до провъзгласяването на новата македонска нация, със собствен “език“ и “история“, които тепърва предстои да бъдат написани и канонизирани. Но още от самото събиране на лъжеилинденците в “Св. Прохор Пчински” е ясно, че те се съешават там, за да изтрият паметта и самосъзнанието за българската принадлежност, която този народ е носил векове наред и с това да направят място за „новомакедонската нация” и измислици, които да придадат някаква външна легитимност и спойка на новата партийна върхушка и нейния човеконенавистен режим.   
Отделно, че за паметните хора в Македония по това време е пределно ясно, че не става дума за нищо революционно ново, а просто за поредното издание на старите мераци на сръбските националисти осветени още от  “Начертанието“ на Илия Гарашанин. Провалили се в опита им да бъдат реализирани в периода на откритата великосръбска авантюра от 1918 до 1941 г. и най-безогледна окупация на Вардарска Македония. За по-сигурно “новоилинденците” се опират на изпитаните апаратчици от великосръбската репресивна система, която си остана непроменена и недосегаема в македонските предели дори и през времето на комунизма. Органите на новата власт олицетворени от репресивния апарат оглавен от УДБ-а не показват нищо ново. Те само продължават методите и жестокостите на стария режим от кралска Югославия.
Затова, за да бъда по-ясен още веднъж ще подчертая “първият Илинден от 1903 г. бе македоно-български...вторият Илинден от 1944 г. бе македонистичен, антибългарски, просръбски и удбашко-полицейски“. (Последното определение бе направено от М. Сърбиновски).
Дейците на първия Илинден изгубиха своите животи в геройска борба срещу отоманската тирания. По-късно някои изгубиха животите си и в братоубийствените разчиствания на сметки. Актьорите от втория Илинден в 1944 г. не изгубиха своите животи, не загинаха в битки или само разчистване на сметки. Те просто осребриха своето национално предателство с някакви ефимерни позиции в новата власт. Постепенно изчезнаха или слязоха от сцената на политическия театър в Титова Югославия, когато станаха ненужни на своите господари и кукловоди. Тяхната цел и на белградските господари, и на македонистките им „борци срещу българския фашизъм и ванчомихайловизъм” бе Македония да остане под сръбска власт, па макар и комунистическа. Разбира се някои от „вторите иллинденци” паднаха като жертви на своята собствена идеология, а повечето станаха жертви и на собствените си заблуди за “свобода, равенство и справедливост“.
Вторият Илинден, при още “неосвободената” Македония, затвори пътя към управлението и властта в новата югорепублика на истинските носители на идеята за свобода и независимост. Подобни елементи бяха използвани само в първата част на драмата, когато трябваше да бъде наложен антибългаризма. Бяха примамвани да подкрепят публично новата власт, за да послужат за живата демонстрация на уж естествената връзка между „двата Илиндена”. Естественият финал на този двойно спрегнат Илинден бе формирането на македонистката държава, нация и език, присвоили си името Македонски за нова тоталитарна югоупотреба. Само че тази връзка бе дотолкова “естествена” и “приемствена”, че с разпада на Югославия се пропука в днешния не по-малко мъглив антично-македонски национална идентичност. В някои от своите крайни прояви югославският македонизъм също бе твърде спорен за самите “втори илинденци”. Затова някои от тях бяха брутално отстранени, други съдени, някои заточени или прогонени, а по голямата част от тях потънаха в сивотата на юговсекидневието.
Така “Вторият Илинден” от 1944 г. завърши за първия македонски председател Методи Андонов Ченто със съд. Последва затварянето в Голи Оток на Панко Брашнаров председателят на манастирската сбирка самоннарекла се АСНОМ – “Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония”. Така и е неизвестно къде са останките на този първи председател на събранието, захвърлени някъде на голия хърватски остров. В изгнание в Битоля, мизерстващ, премръзнал и гладен умира и съветския разузнавач Павел Шатев, който бе първият македонски министър на правосъдието (Иди после не вярвай, че на този свят има правда). Битовизмът на комунистическото общежитие изядоха Кирил Петрушев, Петре Пирузе, Епаминонд Попандонов, Щерю – Стерю Боздов, Бане Андреев, Емануил Чучков и други, всички те някога титулувани като министри или високи функционери в първото македонско правителство.
Вторият, асномскиот Илинден от 1944 г. в манастирската обител “Св. Прохор Пчински” е истински триумф на великосръбските националистични идеи на Илия Гарашанин и Стоян Новакович. Този “илинден” е истинско въплъщение на сръбската идея, македонският народ да бъде откъснат от своята българска среда и етническа принадлежност. Тези лъжеилинденци превърнаха македонците в не дефинирана и до днес етническа маса, която трябваше с лекота да се претопи в сръбския котел на общо югославската нация. Разбира се водещата роля в юговизма и югославянството се полагаше на сърбите независимо дали са кралските пансърбисти или болшевишко интернационални. Но дори и в югославската си премяна великосръбския режим на Белград не живя дълго. Още приживе при Тито югорежима и сръбската власт в Македония дочакаха началото на своя упадък. Не можаха да ги спасят дори промените в югоконституцията от средата на 70-те години на миналия век.
Но антибългаризмът под формата на македонизъм, това кукувичо яйце снесено в съзнанието на македонските българи още дълго ще излюпва своята отрова, дори и след кървавия разпад на Югославската федерация. Антибългризмът вкореняван във Вардарска Македония от сръбските окупатори им се върна на сърбите като бумеранг в тяхната днешна държава. Макар и все още жилаво антибългарски днес македонизмът еволюира в антисърбизъм. Македония не тръгна към своите естествени славянски корени, които също водят към „татарска” Българи, а се запиля по неизвестните сокаци на античния македонизъм. Разбира се античният македонизъм в крайна сметка ще доведе до разпад на съвременната македонска нация, но това ще е и краят на гарашановите и новаковичите следовници. Това е ирония на историята. Македонизмът насаден във Вардарско от сърбитте като антибългарско средство днес се прероди в оръжие срещу самите сърби. Бъдещите модификации на сръбския национализъм като антибългаризъм и антимакедонизъм са отдавна идейно ясни, познати и предвидими, като действия. Белград е вече отдавна изживяна илюзия за съвременните македонци, той е синоним на насилие, великоосръбщина и геноцид. Но македонците не могат да се върнат свободно към своите истински български корени. Затова е нужно ново себепознание на македонците,, но в свободни условия, както и откровено себепознание на София с цялата истина за собствената и политика към Македония през последните 130 години. Неразумност, раздвоение между управляващата политическа класа и народа, русофилство за сметка на българофилството, тичането подир разни панславяни и православни интернационалисти, дори парламентарно и правителствено представени партии финансирани и координирани пряко от Москва са все фактори, които пречат на София да се отнесе отговорно към своята диаспора не само в Македония, но и по света. За 130 години в София така и не научиха, че политическото проституиране към Москва е нещо което руската империя не цени и презира. Точно за това сърбите и гърците, а вече и унгарците и словаците винаги могат да изкопчат от Москва повече отстъпки и по-благоприятни условия, от колкото българите.
Но, да оставим глобалната политика. Днес 100 000 македонци имат български паспорти. Това не е само парче хартия, за мнозина това е билет за по-добър живот в Европа, за по-добро бъдеще за тях и семействата им. Въпросът е, колко от тях имат българско самочувствие? Колко от тях искрено осъзнават, че имат български корени или посягат към българските паспорти само от меркантилност? Но каквото и да се случи от тук нататък. Въпреки пълното бездействие на българската държава, на която вече взе да и се харесва дори да дава паспорти на македонците, със сигурност повечето от хората в Македония с български паспорти в своите души чувстват или ще почувстват благодарност за получения шанс от България, чрез предоставянето на гражданство. Онази България която към македонските българи се отнасяше като мащеха или невярна възлюблена, най-накрая направи нещо за народът, който въпреки всичко остана край своите македонски огнища. Даде шанс на всички македонци, независимо от това дали дедите им в някакъв момент или под някакъв натиск не са устояли и са се отрекли от своите национални идеали. Такъв жест изразява уважение към македонските българи, признание че въпреки всички насилия и промени македонците все още притежават малко човешко достойнство и чест.
Няма какво да се лъжем. Тези малобройни днес македонци с български паспорти, или техните потомци, един ден, нека си го представим това бъдеще, ще са новите строители на “Третия Илинден“. Да се надяваме, че поне тогава историята ще бъде милостива към нас и ще празнуваме един общ и единствен Илинден.
Амин!

 
Hosted in Toronto by Macedonian Tribune
Назад към съдържанието | Назад към главното меню