Отиване към съдържанието

Главно меню:

АКАДЕМИЧНО И НЕ АКАДЕМИЧНО ЗА МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРИЯ

8 юни 2014 | Автор: Владимир Перев
Никой не знае и никой не разбра защо, по какъв повод и с каква програма се проведе срещата на академиците на МАНУ и БАН, първо в София, а след това в Скопие. Ако първата среща бе маскирана с некакво общо честване на светите братя Кирил и Методий, то втората бе нещо като “влак без разписание“. Но, ако говорим за истината, то и първата среща не даде никакви резултати. Изискваното от македонската страна и македонските владици съслужение на гроба на Св.Контстантин - Кирил в Базиликата “Сан Клементе“ в Рим, не се случи. Не се случи дори в храма „Св. Александър Невски” в София, защото не може да бъде прието от БПЦ, преди македонските владици да уредят своя каноничен статут със сръбската патриаршия и останалите православни църкви. Така че първата академична среща в София завърши с пълен провал, а втората в Скопие бе на пръв поглед напълно безсмислена.....но, дали е така...?
Има в тези срещи нещо болшевишко, нещо коварно като в прочутия майски манифест, което влачи своите корени още от началото на миналия век. Това минава покрай македонската публика някак незабелезано, затова защото македонците не познават българските институции, най-малкото институцията БАН. Взаимоотношенията са реципрочни. Обикновеният български гражданин също не познава македонските институции, най - малкото МАНУ. Това е първото и главно предусловие, че се готви поредното групово изнасилване на народа от двете страни на границата.
Македонските граждани не познават академик Стефан Воденичаров, никога не са чули за него нито като за специалист по металите, нито като за личност. Те не знаят че става дума за прононсиран болшевик, не само русофил, ами принадлежащ към руските неоимперски интереси в България и на Балканите. Той е академик от техническите науки. Прави странно шеметна кариера в БАН едва след 40 годишната си възраст. Днес минава за специалист от световен глас в металознанието, който обаче разбира от македонския въпрос, колкото некакъв историк разбира от астронавтика и математически формули. Сега се е паднало на един комформист и човек забъркан в доста обществено и финансови афери, като делбата на публичните пари за наука, където е доста скандално известен, да решава македонския национален въпрос. Човек който с проруската си ориентация е под въпрос, доколко защитава българския национален интерес, извън волята на Москва. Точно той и сега ще се произнася за македонския въпрос. Показателно за потенциалът му на това ново поприще е срамотната експозиция представена от БАН в просторите на МАНУ в Скопие. Нито една картинка на показаните македонски революционери, не показва нещо за делото на Тодор Александров, Иван Михайлов, Гоце Делчев или Илинден. Само некакви картини на български предели, нещо което извън личните сантименти едва ли ще развълнува дори българите родени в България.
Българските граждани не познават МАНУ, а повечето дори не са чули за такава институция. Те не знаят че в тази акедемия се заседнали само старци, некакви восъчни фигури, като експозиция на личности от миналия режим. В МАНУ времето е спрело, всичко е като от югославските времена и от югославската Македония. Нито едно ново дело, нито едно ново писание, нито една нова мисъл която кореспондира с времето след падането на Берлинската стена. Председателят на МАНУ Владо Кабовски е юрист, професор в Правния факултет в Скопие, своевременно и професор в полицейската академия на Македония, човек със скромни исторически познания и дебел опит в югославските комунистически институции в Белград от преди 1990 година.
Разбира се двамата, като че ли са създадени един за друг. Никой не знае како Воденичаров от върл противник на премиера Бойко Борисов, стана негов привърженик, дори покрай поредния скандал за източване на парите от Фонд научни изследвания за няколко дни стана и негов министър. Така, че при оставката на правителството на Борисов имаше и един светъл момент – с него падна и Воденичаров от министерския пост. Но това едва ли е спасение днес за македонския и за българския народ, който сега са на мушката на академичните му спекулации.
Камбовски бе галеник и протеже на югославското правосъдие, а след разпада на федерацията и на системата, той пое поста на шеф в МАНУ, позиция за която само той и неколко “просветени и посветени“ могат да обяснат как и защо я е заел.
В Македония Воденичаров е представян и приеман без критики, защото за разлика от историците няма негативни писания по македонския въпрос. Така някак тихомълком от Скопие и София го представят като човек наклонен към компромиси. Докато неговата институция БАН винаги е срещана “на нож“, като единствен виновник за отношенията Скопие – София. В този контекст, МАНУ винаги е представяна като добронамерна, миролюбива и невинна за всичките спорове, козни и лъжи в последните, повече от 60 години.
Видимо някакви тайни и държащи да останат скрити сили в днешната българска влада и управление искат по-скоро да бъде подписан некакъв, какъвто и да е договор за сътрудничество между двете държави. Впечатлението е че се иска само акт, безразлично какъв ще бъде. Видимо и в Скопие някои очаква да тържествува, като за пред ЕС покаже, че преговаря с България. С подобен частен успех, безогледно за вредите нанасяни на българската история и минало, трябва да спечели македонската страна. При това без да става дума за някакво реално честване на общите ни празници и личности от историята. Всички знаят, че Скопие няма да се съгласи на никакви общи моменти от миналото, да не говорим например за Илинден, за което и дума не може да се продума. Тази тенденция се потвърждава от всекидневните социологически проучвания. Зрителите и читателите в медиите ежедневно се обаждат с осъдителни мнения за подобна идея, така че тя е обрече, още преди да е изречена.
В Македония никой не разбра, никой не знае че БАН, в Институтите си за Балканистика и История е обещавал на Бойко Борисов да изработи документ за Стратегията на България към Македония. Проектът е спрен в най-голема тишина. По него вече нищо не се работи и никой в БАН не знае защо. По-точно, всичко е ясно. Воденичаров иска да задраска част от българската история в полза на МАНУ и македонизма на днешна Македония. Онези, които са по-добре упътени във “восточния вопрос“ добре знаят от къде духа ветъра и кой е “начертателят и поръчителят на мнението“.
Иначе отживялата, престаряла и компрометирана МАНУ, която заедно с Македонскта православна църква се единствените институции които не подлежат на Закона за лустрацията, не са никакъв проблем за Воденичаров. Той леко може да промени позициите им, стига само некой от неговите да му прошепне новата позиция, с която лесно може да се справи с тази стерилна научна институция и с позициите на една от никого непризната църква.
Но проблемът на Воденичаров е много по-голем или по-точно това се два проблема. Единият е много познат на македонската общност. Това е всемогъщият лидер на ВМРО - БНД Красимир Каракачанов. Вторият е нещо по-малко познат, но не по-малко опасен - проф. др. Григор Велев.
Краси Каракачанов не е само лидер на ВМРО. В рамките на тази организация - партия и ООД действа и Македонския научен институт, формиран още от времето на Иван Михайлов. В средата на миналото столетие, македонският научен институт е бил своеобразен мозъчен тръст, днес му казват тинк танк, дирижиран от велики учени от типа на Любомир Милетич, Михайл Арнаудов и др. И днес там има големи умове, обаче, за съжаление, Каракачанов не е Михаилов. Той над тях не е суверенен владетел и затова ги държи под лек психологически и по сериозен финансов контрол. Това е единствения начин да му служат, но и това е по-добре отколкото институтът да бъде закрит. Ако е необходимо за момента, ако това кореспондира с амбициите на Каракачанов, той само малко ще отвърже богатата си кесия и институтът ще стане мастодонт, който много бързо ще надмине загубената слава от миналите времена. А за това има и възможности и капацитети.
Но ако Каракачанов е един амбициозен политик, то тогава проф. др. Григор Велев е безкрайно амбициозен, опасен не само за околните, но и за себе си. Човек в сериозни години, лекар който е написал неколко метра изкусни и научни книги от областта на медицината. Той бе и кандидат президент с непознати и неосъзнати финансови извори и възможности. Накрая той сформира собствена Българска академия на науките и изкуствата – БАНИ, която е гражданска структура и конкурентна на казионната БАН. Дори необикновено, много хора от Македония се членове на неговата академия и поне, два три пъти годишно се ползват от неговото безплатно гостоприемство, най-често в хотелите на Варна. Велев, както повечето български крайни националисти, както и всички днешни политици не споделя или неправилно тълкува завета на Васил Левски, че „с народът на революция не бива да се играе”. Той е човек който има амбиции, финансови възможности и капацитети да направи собствен Македонски научен институт и да засенчи не само славата на Каракачанов, ами и да се обзаведе с именитите кадри от хуманитарните институти с които сега разполага БАН. Това ще преформулира целокупният български политически театър по македонския и националния въпрос и ще заплаши позициите не само на Каракачанов, ами и на институцията БАН ръководена от съвсем не изкушения до днес по македонските въпроси, Стефан Воденичаров.
Воденичаров знае мисълта на Конфуции, че да знаеш, означава да знаеш, това което знаеш и да знаеш онова, което не знаеш. Да не знаеш нещо, не значи че си глупав. Напротив, може да не знаеш, но ако осъзнаеш нещата и реагираш изпреварващо и на време, тогава си много умен. Това е актуалната позиция на президента на БАН. По секакъв начин да се постигне договор с Македония, не е важно за чия вреда и в чия полза. Важното е да се изпреварят конкурентите и специално Григор Велев. Да се разговаря и договаря с МАНУ, па макар и да се легитимира македонската античност и македонистичната антична народност. Задачата е да се обезвреди, Каракачанов, особено в днешното му битие на тамбурмажор на Николай Бареков, а Григор Велев да се премахне от състезанието по македонския въпрос. Това е идеята на умния Воденичаров и на стоящите зад него. Но още по-далечната цел е да се затворят възможностите и на всички следващи български правителства в отношенията им със Скопие, след като събитията отнесат поредния кабинет на БСП и ДПС. Това е идеята и на още по-умния Камбовски, като при това приемайки българските „академици” той ще им пробута на тях и на българската публика “античната“ македонска държавност. Затова служат и тези нещастни експозиции. Затова се насрочват и провеждат тези стерилни срещи и интензивни, но безсмислени разговори.
Но е много опасно за държавата и за народа, когато „учените” от двете страни на границата постигат невъзможни неща. Това е време когато требва да проговорат и народът и държавата. В периода от 1913 до 1918 година цар Фердинанд в няколко продължителни войни загуби всичко в българските предели. Загуби “кладенеца копан с игла“ от екзарх Йосиф. Тогава гръцката и сръбската войска избиха цвета на македонскта интелигенция създаден в екзархийските гимназии в Солун, Битола, и Одрин.
В периода 1944 – 1948 година България и Югославия се  сдобриха, както и учените от двете страни на границата. Добрите отношения на тези „новоучени” коминтерновски люде платиха с главите си последните оцелели македонски интелигенти. Сръбските главорези избиха всичко българско в Македония, а по същото време БАН и Македонският институт гледаха сеир, като че ли ставаше дума за интелигеннцията на някаква дива, далечна и неизвестна африканска страна. Всеки посмял да говори или коментира репресиите бе надлежно репресиран. Обаче главорезите и в Скопие и в София беха комунисти, всичките под защитата и разпорежданията на Москва. Това бе цената която платиха македонските българи за “щастливия“ им живот в комунизма.
Народът от двете страни на границата днес е разпънат между надежди, съмнения и очаквания, между недоразуменията вътре в себе си и с близките си, а в същото време големите академици въртят игрите си и лъжат своята вярваща публика.
Само някои днес забелязват сянката на безнадежността и липсата на перспективи, която е надвиснала над всички нас. Но никой не надава глас. Дори някой са уверени, че това е наша неизбежна съдба, защото робството е наше унаследено генетично заложено поведение – нали преклонена главица я сабя не сече. Докато геройствата са легенди, които са се случили на друго място при някакъв друг народ.

Besucherzaehler
Назад към съдържанието | Назад към главното меню